Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women Who Run Wigh the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Корекция и форматиране
NMereva (2019 г.)

Издание:

Автор: Клариса Пинкола Естес

Заглавие: Бягащата с вълци

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

Художник: Megachrom

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-212-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270

История

  1. — Добавяне

12.
Маркиране на територията: границите на гнева и прошката

Лунният мечок

Под напътствията на Дивата жена ние възвръщаме древното, интуитивното и страстното. Когато животът ни отразява нейния, ние действаме пълноценно. Ние побеждаваме или се научаваме да го правим, ако все още не знаем как. Правим стъпки, за да дадем външна изява на идеите си. Възстановяваме съсредоточеността си, когато я изгубим, следваме личните си ритми, заобикаляме се с приятели и партньори, които са извор на творческия и инстинктивния ни живот. Подкрепяме другите. И ако се наложи, сме готови да учим възприемчивите си партньори на дивите ритми.

Но съвършенството има още един аспект и това е преодоляването на нещо, което може да се нарече единствено „женски гняв“. Необходимо е този гняв да бъде освободен. Когато си спомня причините за него, на жената й се струва, че никога няма да престане да скърца със зъби. По ирония на съдбата ние също се боим да разпръснем гнева си, защото го смятаме за мъчително и вредно. Иска ни се бързо да сложим край на всичко това.

Но с потискане няма да успеем. Все едно да се опитваме да затворим огън в конопен чувал. Не бива също да изгаряме себе си или някой друг с него. И затова държим в себе си могъща емоция, която сякаш ни обзема неканена. Тя е като токсични отпадъци: има ги, никой не ги иска, но хранилищата за тях са съвсем малко. Човек трябва да измине дълъг път, за да се избави от тях. Предлагам ви литературната версия на кратка японска приказка, която развих през годините. Наричам я „Цукина Вагума — Лунният мечок“. Убедена съм, че тя осветлява този въпрос. Ядрото на историята под името „Мечокът“ преди много години научих от сержант И. Сагара, ветеран от Втората световна война и пациент в болницата за ветерани „Хайнс“ в Илинойс.

 

 

Имало едно време една млада жена, която живеела в благоуханна борова гора. Мъжът й от дълги години бил на война. Когато накрая го уволнили, той се затътрил у дома в отвратително настроение. Не пожелал да влезе в къщата, защото бил свикнал да спи върху камъни. Бил затворен в себе си и никога не напускал гората.

Когато научила, че съпругът й най-сетне се завръща, младата жена ужасно се развълнувала. Тя готвела и пазарувала, пазарувала и готвела, пълнела блюда и купи с вкусна бяла извара от соево мляко, три вида риба, три вида водорасли, ориз, поръсен с червен пипер и чудесни студени скариди, едри и оранжеви.

Свенливо усмихната, тя занесла храната в гората, коленичила до уморения си от войната съпруг и му предложила прекрасните гозби, които била приготвила. Ала той скочил на крака, ритнал съдовете. Соевата извара се разсипала, рибата подскочила във въздуха, водораслите и оризът се пръснали в пръстта, а големите оранжеви скариди се затъркаляли по пътеката.

— Остави ме на мира! — изревал той и й обърнал гръб.

Толкова се разярил, че жената се уплашила. Това се повторило много пъти и накрая, изпаднала в отчаяние, младата жена отишла до пещерата на знахарката, която живеела извън селото.

— Мъжът ми е получил тежка рана по време на войната — казала тя. — Постоянно е бесен и не хапва нищичко. Не влиза вкъщи и не иска да живее с мен като преди. Можеш ли да ми дадеш лек, който пак да го направи любящ и нежен?

— Мога — отвърнала знахарката — но ми трябва една специална съставка. За беда всичките ми косми от лунен мечок свършиха. Затова трябва да се изкачиш в планината, да намериш черния мечок и да ми донесеш един косъм от полумесеца на шията му. Тогава ще ти дам каквото искаш и животът ти отново ще е хубав.

Някои жени биха се уплашили от такава задача. Някои жени биха си помислили, че е неизпълнима. Ала не и тя, защото била жена, която обичала.

— О! Много ти благодаря — възкликнала тя. — Чудесно е да знам, че може да се направи нещо.

Младата жена се приготвила за пътуването и на другата сутрин се заизкачвала по планинските склонове. И изпяла „Arigato zaishö“ — поздрав към планината, който гласял: „Благодаря ти, че ми позволяваш да се катеря по твоето тяло“.

Катерела се по камъни, големи колкото огромни самуни хляб. Спуснала се на плато, покрито с гора. Дърветата имали дълги сведени клони и листа, които приличали на звезди.

Тя изпяла „Arigato zaishö“. По този начин благодаряла на дърветата, че повдигали косите си, за да може да мине под тях. И така излязла от гората и продължила да се изкачва.

Започнало да става по-трудно. Трънливи цветя закачали полите на кимоното й. Скалите драскали нежните й ръце. Странни тъмни птици полетели към нея в здрача и я уплашили. Жената знаела, че това са muen-botoke — духовете на мъртвите, които нямали роднини, и изпяла молитви за тях: „Аз ще съм ваша роднина. Аз ще ви донеса мир“.

И продължавала да се изкачва, защото била жена, която обичала. Катерела се, докато видяла сняг по планинския връх. Скоро станало студено и тя въпреки всичко продължавала нагоре, защото била жена, която обичала. Разразила се буря и снегът влизал в очите и дълбоко в ушите й. Полуослепяла, тя продължавала да се изкачва. И когато снегът спрял, жената изпяла „Arigato zaishö“, за да благодари на ветровете, че са престанали да я брулят.

Подслонила се в плитка пещера, в която едва успяла да влезе. Макар че имала достатъчно храна, не хапнала нищо, а се покрила със сухи листа и заспала. На сутринта въздухът бил спокоен и тук-там в снега дори се показвали малки зелени растения. „О — помислила си тя — сега ще потърся лунния мечок.“

Търсила цял ден. По залез-слънце зърнала животински екскременти и нямало нужда повече да скита, защото по снега се приближавал гигантски черен мечок. Лапите и ноктите му оставяли дълбоки следи. Лунният мечок яростно изревал и влязъл в бърлогата си. Жената бръкнала във вързопа си, оставила паницата с храна, която носела, пред бърлогата и се затичала да се скрие в плитката пещера. Мечокът подушил храната и отново излязъл навън, като ревял толкова силно, че по склона се затъркаляли камъчета. Той обиколил паницата от разстояние, много пъти душил вятъра и накрая лапнал всичко на един залък. После заотстъпвал назад, пак подушил въздуха и изчезнал в бърлогата си.

На другата вечер жената направила същото, но този път, вместо да се върне в пещерата си, само се отдалечила. Мечокът подушил храната, измъкнал се от бърлогата, изревал, за да разтърси звездите в небето, предпазливо подушил въздуха и започнал да обикаля около паницата, но накрая изял храната. Това продължило много вечери докато една тъмносиня нощ жената събрала смелост и още повече се приближила до мечата бърлога.

Тя оставила паницата на земята и застанала до отвора на дупката. Когато усетил миризмата, мечокът видял не само обичайната храна, но и две човешки крачета. Той завъртял глава настрани и изревал толкова силно, че костите на жената затракали.

Жената се разтреперила, но не се отдалечила. Звярът се измъкнал от бърлогата, раззинал челюсти и пак изревал, така че жената видяла червено-кафявото му небце. Ала тя не избягала. Мечокът поревал още малко и протегнал лапи, сякаш за да я хване, и ноктите му увиснали като десет дълги ножа над главата й. Жената затреперила като брулено от вятъра листо, но не помръднала от мястото си.

— Моля те, мили мечо — казала тя — моля те, мили мечо, изминах дълъг път, защото ми трябва лек за мъжа ми.

Мечокът спуснал предните си лапи на земята и се вгледал в уплашеното й лице. За миг на жената й се сторило, че вижда отразени в древните очи на звяра всички планински склонове, долини, реки и села. Обзело я пълно спокойствие и тя престанала да трепери.

— Моля те, мили мечо, аз те храня вече толкова много вечери. Може ли да взема само един косъм от полумесеца на шията ти?

Мечокът се замислил. Тази крехка жена била лесна плячка. Но изведнъж го обзела жалост към нея.

— Вярно е — отвърнал той — ти беше добра към мен. Можеш да вземеш един от космите ми. Но го вземи бързо и после се върни у дома.

Звярът повдигнал огромната си муцуна, за да покаже белия полумесец на шията си, и жената видяла силното туптене на сърцето му. Тя поставила едната си ръка на мечия гръб и с другата бързо откъснала един лъскав бял косъм. Мечокът се отдръпнал назад и изревал като ранен, после болката му преминала в ядосано сумтене.

— О, благодаря ти, лунни мечо, много ти благодаря. — Жената започнала дълбоко да се кланя. Ала мечокът изръмжал и направил крачка напред. Звярът изревал с думи, които тя не можела да разбере и в същото време сякаш знаела през целия си живот. Жената се обърнала и с всички сили се затичала надолу по склона. Тичала под дърветата с листа като звезди и през цялото време викала „Arigato zaishö“, за да им благодари, че повдигали клоните си, за да може да мине. Препъвала се по камъните, големи колкото огромни самуни хляб, и викала „Arigato zaishö“, за да благодари на планината, че й позволява да се катери по тялото й.

Въпреки че дрехите й висели на парцали и лицето й било изподрано, тя тичешком се спуснала по каменното стълбище, което водело към селото, минала по черния път, прекосила града от отсрещната му страна и се втурнала в пещерата на старата знахарка.

— Виж, виж! Нося го, открих го, взех го, косъм от лунния мечок! — извикала младата жена.

— О, чудесно — усмихнала се знахарката. Тя внимателно се вгледала в жената, взела белия косъм и го протегнала към светлината. Претеглила го в старческата си длан, измерила го с пръст и възкликнала: — О, да! Това е истински косъм от лунния мечок. — После внезапно се обърнала и хвърлила косъма в огъня. Той запращял и бил погълнат от яркооранжеви пламъци.

— Не! — ужасила се младата жена. — Какво направи!?

— Успокой се. Така трябва. Всичко е наред — уверила я старицата. — Спомняш ли си всяка стъпка, която си направила, за да изкачиш планината? Спомняш ли си всяка стъпка, която си направила, за да спечелиш доверието на лунния мечок? Спомняш ли си какво видя, какво чу и какво изпита?

— Да — отвърнала жената. — Отлично си спомням.

Знахарката нежно й се усмихнала.

— А сега, дъще моя, иди си вкъщи с това ново знание и продължи по същия начин със своя съпруг.