Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women Who Run Wigh the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Корекция и форматиране
NMereva (2019 г.)

Издание:

Автор: Клариса Пинкола Естес

Заглавие: Бягащата с вълци

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

Художник: Megachrom

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-212-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270

История

  1. — Добавяне

Третият етап — скитането

В третия етап от приказката бащата предлага на дъщеря си несметни богатства, но тя решава да се остави в ръцете на съдбата. Призори девойката напуска предишния си живот.

Тя отново се връща в полуживотинско състояние. Изгладняла, късно през нощта девойката стига до овощната градина, крушите, в която са преброени[1]. Духът пресушава рова около градината и пред очите на смаяния градинар младата жена изяжда крушата, която сама й се предлага.

Инициацията е процес, чрез който ние излизаме от състоянието си на естествена склонност да останем неосъзнати и решаваме, че каквото и да ни струва, страдания, усилия, издръжливост, ще се стремим към съзнателен съюз с вътрешния разум, с дивата Същност. Майката и бащата в приказката се опитват да върнат девойката обратно в неосъзнато състояние: „О, остани при нас, ти си наранена, но ние можем да ти помогнем да забравиш“. Дали, след като е победила дявола, героинята, така да се каже, ще приеме да почива на лаврите си? Дали ще се оттегли, безръка, наранена в дълбините на психето, където за нея ще се грижат през остатъка от живота й?

Не, тя няма да се затвори завинаги в тъмна стая като красавица с обезобразено от киселина лице. Тя ще се облече, психически ще се погрижи за раните си, колкото може, и ще се спусне по поредното каменно стълбище още по-дълбоко в психето. Старата доминантна част от психето й предлага завинаги да я скрие в безопасност, но нейната инстинктивна природа отказва, защото чувства, че въпреки всичко трябва да се стреми да живее напълно будна.

Раните на девойката са увити в бели бинтове. Бялото е цветът на света на мъртвите и на алхимическото albedo — възраждане на душата. Този цвят е вестител на цикъла на спускане в подземния свят и завръщане. Девойката става скитница и това само по себе си е възраждане за нов живот и смърт на стария. Да скиташ, е много добър избор.

Жените на този етап често започват да се чувстват едновременно отчаяни и категорични в решението си да продължат това вътрешно пътуване. И го правят, като заменят един живот с друг или един етап от живота с друг, а понякога дори един любовник със самите себе си. Преходът от юношество към младост, от омъжена към неомъжена жена, от средна възраст към старост, отправянето на път наранена, но със собствена нова ценностна система — това е смърт и възраждане. Откъсването от някаква връзка или напускането на родния дом, изоставянето на остарелите ценности, превръщането в самостоятелна личност, а понякога навлизането дълбоко в дивата пустош само защото трябва, всичко това е богатството на посвещаването.

И ето че ние потегляме, озоваваме се в друг свят, под друго небе, с непозната земя под краката си. И все пак сме уязвими, защото нямаме опора, нямаме познание — защото нямаме ръце.

Майката и бащата — колективните и егоистични аспекти на психето — вече не притежават предишната си власт. Те са наказани с кръвта, пролята заради безразсъдното им пренебрежение. Въпреки че предлагат на дъщеря си да се грижат за нея, те са безпомощни да направляват живота й, защото съдбата я тегли да живее като скитница. В този смисъл майката и бащата умират. Нейните нови родители са вятърът и пътят.

Архетипът на скитницата се „рои“, тоест води до появата на друг: този на самотната вълчица, или аутсайдера. Тя е извън привидно щастливите семейства в селата, извън топлата стая, такъв е новият й живот[2]. Това се превръща в жива метафора за пътуващите жени. Ние започваме да се чувстваме някак извън карнавала на живота, който се вихри около нас. Докато се спускаме все по-надълбоко в подземния свят, звуците на латерната сякаш се отдалечават, викачите, амбулантните търговци, целият пъстър цирк на външния живот затрептява и се разсипва на прах.

Тук на пътя отново се появява старата нощна религия. Докато древният мит за отвличането на Персефона от Хадес е великолепна драма, далеч по-стари истории от матрицентричните религии, като например тези за Ищар и Инана, сочат към определена връзка като „копнеж за любов“ между девойката и царя в подземния свят.

В тези древни версии няма нужда девойката да бъде отвличана от някой тъмен бог. Тя знае, че трябва да отиде, знае, че това е част от божествен обред. Макар че може да се страхува, тя още от самото начало иска да се срещне със своя цар, своя жених в подземния свят. Като осъществява спускането си по свой собствен начин, тя се преобразява, придобива дълбоко познание и отново се изкачва във външния свят.

И класическият мит за Персефона, и ядрото на приказката „Безръката девойка“ са фрагментарни драми, произлизащи от други, по-последователни, представени в по-древните религии. В някоя точка във времето копнежът на героинята да открие своя подземен любим в по-късните митове се е превърнал в похот и отвличане.

Във времето на великите матриархати е било ясно, че жената сама ще се спусне в подземния свят, водена от силите на дълбоката женственост. Придобиването на това познание чрез лично преживяване се е смятало за част от нейното обучение и за най-висше постижение. Природата на това спускане е архетипното ядро и на приказката „Безръката девойка“, и на мита за Деметра и Персефона.

Повторно изпаднала в полуживотинско състояние, девойката започва своите скитания. Това е правилният вид спускане — от типа „Нещата от външния свят не ме интересуват особено“. И както виждаме, въпреки всичко нейната красота продължава да сияе. Идеята за мръсното тяло също идва от древен ритуал, който кулминира с изкъпване и обличане на нови дрехи, символ на началото на нова или възобновена връзка със Същността.

Ние виждаме, че безръката девойка е преживяла едно цяло спускане и преображение — събуждането. В някои алхимични трактати се описват три етапа, необходими за преображението: nigredo — черно или етап на тъмното разтваряне, rubedo — червено или етап на жертвоприношението, и albedo — бяло или етап на възкръсването. Сделката с дявола е nigredo, отсичането на ръцете на девойката е rubedo — жертвоприношението, и напускането на дома с ръце, увити с бял бинт, а albedo — новият живот. И началото на скитането е завръщане към nigredo. Но старата същност вече я няма и могъщата скитница е дълбоката същност, голата същност[3].

Сега девойката не е само измъчена, но и гладна. Тя коленичи пред овощната градина като че ли е олтар. И наистина е така — олтарът на дивите подземни богове. Когато се спускаме към първичната природа, изчезват старите автоматични начини на хранене. Нещата от външния свят, които сме използвали за храна, изгубват вкуса си. Някогашните цели вече не ни вълнуват. Някогашните успехи вече не представляват интерес. Накъдето и да погледнем в горния свят, за нас няма храна. Ето защо едно от най-чистите чудеса на психето е, че когато сме толкова беззащитни, идва помощ, при това тъкмо навреме.

При уязвимата девойка идва пратеник на душата — духът в бяло. Този дух вдига преградите към храната. Той изпразва рова, като разбива шлюза. Ровът има скрито значение. Според древните гърци река Стикс разделя света на мъртвите от света на живите. Нейните води са пълни със спомени за отдавна отминали дела. Мъртвите могат да четат тези спомени и да ги поддържат в ред, защото имат по-висше зрение, придобито след смъртта на тленното тяло.

Но за живите реката е смъртоносна. Ако не са придружени от дух водач, те ще потънат на друго ниво на подземния свят, което е като мъгла, и там вечно ще се скитат. Данте е имал своя Вергилий, Коатликуе е имала жива змия, придружаваща я в огнения свят, а безръката девойка има духа в бяло. Жената първо избягва от спящата майка и алчния невеж баща и после се оставя в ръцете на дивата душа.

Духът водач в приказката придружава безръката девойка до подземното царство на дърветата, царската овощна градина. Това също е реминисценция от старата религия. В древните обреди младите посвещавани винаги се придружават от духове водачи. Гръцките митове изобилстват със сведения за млади жени, придружавани от жени вълчици, жени лъвове или други фигури, играещи ролята на посветители. Дори в съвременни религии, които са в хармония с природата, като например тези на дине (навахо), тайнствените йейбечеи са стихии в животинска форма, присъстващи в посветителните и лечителските обреди.

Тук е въплътена психичната идея, че също като човешкото подсъзнание подземният свят е пълен с многобройни необикновени и непреодолими предизвикателни особености, образи, архетипи, съблазни, опасности, съкровища, страдания и изпитания. За индивидуализационното пътуване е важно жената да има здрав духовен разум или да използва помощта на водач, за да не попадне в капана на илюзиите на подсъзнанието. Както виждаме в приказката, по-добре е да следваме собствения си глад и да продължим оттам нататък.

Също като Персефона и богините Живот/Смърт/Живот преди нея девойката намира пътя към земята, в която има вълшебни градини и я очаква цар. Сега старата религия все по-ярко засилва в приказката. Според гръцките митове[4] над входа на подземния свят има две преплетени дървета, а Елисейските полета, където почиват добродетелните, представляват… познайте какво! Да, овощни градини.

Елисейските полета се описват като място на вечен ден, където душите могат да избират да се преродят на земята, когато пожелаят. Това е копие на горния свят. Тук има и трудни неща, но техният смисъл и поуката, която носят, са различни. В горния свят всичко се тълкува в светлината на печалбата и загубата. В подземния или отвъдния свят всичко се тълкува в светлината на загадките на истинското зрение, истинското действие и превръщането в личност с огромна вътрешна сила и познание.

Действието в приказката се съсредоточава върху плодното дърво, което в древни времена е било наричано Дърво на живота, Дърво на познанието, Дърво на живота и смъртта. За разлика от дърветата с иглички или листа, плодното дърво дава храна — и не само храна, защото дървото съхранява водата си в плода. Водата, първичната течност на растежа, се извлича от корените, които хранят дървото по капилярен път — мрежа от милиарди невидими клетки.

Поради тази причина се смята, че плодът има душа, жизнена сила, която се развива от и съдържа известна част от водата, въздуха, почвата, храната и семето, и отгоре на всичко има божествен вкус. Жените, които се хранят с плода, водата и семето на работата в подземните гори, получават адекватна психологическа сила — тяхното психе се опложда и продължава да съзрява.

Подобно на майка, предлагаща гърдата си на своето бебе, дървото в приказката се навежда и поднася своя плод на девойката. Този майчински сок е сокът на възраждането. Крушата нахранва героинята, но по-важното е, че подсъзнанието, неговият плод се навежда да я нахрани. В този смисъл подсъзнанието я дарява с целувка по устните. Дава й вкуса на Същността, дъха и храната на собствения й див бог, диво причастие.

Поздравът на Елисавета[5] към Дева Мария в Новия завет навярно е реминисценция от това древно познание у жените. „… Благословен е плодът на твоята утроба!“[6], казва тя. В по-старите нощни религии току-що посветената и оплодена от познание жена е приветствана в света на живите с благословия от своите ближни.

Забележителното в приказката е, че в най-мрачните времена женското подсъзнание, утробното подсъзнание, Природата храни женската душа. Жените твърдят, че по време на своето спускане в подземния свят, когато са в най-тъмния мрак, ги докосва връх на крило и те се чувстват просветлени. Усещат притока на душевна храна, от сухата пръст бликва благословена вода. Откъде? Не знаят. Изворът не премахва страданието, а по-скоро ги храни. Той е манната в пустинята. Той е водата от камъните. Той е кислородът от разредения въздух. Той утолява глада, за да можем да продължим. И това е най-важното… да продължим. Да продължим към своята съдба.

Приказката възражда спомена за едно много старо обещание: че спускането ще ни храни, въпреки мрака, макар да ни се струва, че сме се изгубили. Дори насред незнанието, невиждането, „сляпото скитане“ има Нещо, непреодолимо присъстващ Някой, който крачи с нас. Ние тръгваме наляво и той тръгва наляво. Ние тръгваме надясно, той ни следва по петите, окуражава ни, проправя ни път.

Сега сме в друго nigredo на скитане. Ние не знаем какво ще стане с нас и все пак в това окаяно състояние стигаме до Дървото на живота. Да изядеш плод от Дървото на живота в света на мъртвите е древна метафора за оплождане. Вярвало се е, че в света на мъртвите душата може да се въплъти в плод или нещо за ядене, така че бъдещата й майка да го изяде и скритата в плода душа да започне възраждането си в нейната плът. Затова тук, почти по средата на пътуването, като изяждаме крушата ние получаваме тялото на Дивата майка, ние ядем онова, в което ще се превърнем[7].

Бележки

[1] Числата притежават огромна мощ. Много учени от Питагор до кабалистите са се опитвали да вникнат в математическата загадка. Номерираните круши навярно носят мистичен, а може би и музикален смисъл. — Б.а.

[2] В много отношения безръката девойка, момичето със златната коса и кибритопродавачката се изправят пред аналогичния проблем на аутсайдера. Приказката за безръката девойка обхваща по-пълен психологически цикъл. — Б.а.

[3] Може би се питате колко „същности“, т.е. центрове на съзнание, има в психето. Много са, като обикновено един е доминантен. Също като пуеблосите в Ню Мексико, психето винаги е поне на три етажа — старата срутила се част, частта, в която живеете, и частта, която се строи в момента. Нещо такова.

Според теорията на Юнг Същност с главно „С“ означава огромната сила на душата. Същност с малко „с“ е по-ограничимата личност, която представляваме. — Б.а.

[4] Едни от най-пълните „писмени“ документи за старите обреди са тези на древните гърци. Макар че повечето древни култури са имали подробни описания на обреди, ритуални закони и исторически събития, както и няколко начина за предаването им — скулптура, литература, картини, устна традиция, архитектура и т.н., безброй завоевания с различни мотиви и цели са унищожили повечето, ако не и всички. (Покоряването на една култура изисква избиването на свещената класа: творците и всичките им творби, свещениците, лечителите, ораторите, историците и пазителите на историите, певците, танцьорите и поетите… Всички онези, които притежават способността да докосват душата и духа на хората.) Костите на много унищожени култури обаче все още са съхранени в кивота на историите и са пренесени през вековете чак до наши дни. — Б.а.

[5] Елисавета е стара и също е бременна с Йоан. Това е изключително мистичен преход, в който съпругът й е лишен от дар слово. — Б.а.

[6] Кръстница (исп.). Вж. „Послеслов. Историите като лекарство“. — Б.пр.

[7] Понякога до тези етапи се достига не толкова заради хронологична възраст, колкото заради потребностите и вътрешния часовник на психето и духа. — Б.а.