Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (141)

Да се движиш като сянка, означава да имаш толкова леко докосване, толкова лека походка, че да вървиш свободно през гората и да наблюдаваш, без да те забелязват. Вълчицата следи като сянка всеки, който минава през територията й. Това е нейният начин да събира информация.

Вълците се движат съвсем тихо. Звукът, който издават, е като на los ángeles timidos — плахите ангели. Първо изостават назад и проследяват създанието, което е събудило интереса им. После внезапно се появяват пред него и надзъртат с едното си златисто око иззад дървото. Вълчицата рязко се обръща и изчезва като петно от бяла козина и извита опашка само за да продължи да следи непознатия. Това е да се движиш като сянка.

Дивата жена от години следи като сянка човешките жени. От време на време я зърваме, после пак става невидима. И все пак тя толкова пъти се появява в живота ни и в толкова много различни форми, че се чувстваме заобиколени от нейните образи и импулси. Тя идва при нас в сънищата или историите — особено историите от собствения ни живот — защото иска да види кои сме и дали сме готови да се присъединим към нея. Ако погледнем към сенките, които хвърля Дивата жена, ще видим, че те не са на двукрак човек, а на нещо свободно и диво.

Ние сме създадени като постоянни обитатели, а не като туристи в нейната територия, защото произлизаме от тази земя — тя е наша родина и наследство. Дивата сила на нашата душа психе основателно ни следва като сянка. Има една средновековна поговорка, че ако се спускаш в подземния свят и те преследва велика сила, и ако тази велика сила успее да ти открадне сянката, ти също ще станеш също толкова велика сила.

Великата и добра дива сила на нашето психе иска да постави лапа на раменете ни и по този начин да покаже, че сме нейни. Щом Дивата жена открадне сенките ни, ние отново принадлежим на себе си, ние сме в родната си среда, в своя роден дом.

Повечето жени не се страхуват от това, всъщност копнеят за завръщане. Ако точно в този момент успеят да открият леговището на Дивата жена, те ще се хвърлят вътре и весело ще скочат в скута й. Трябва само да потеглят в правилната посока, която винаги е надолу, към себе си, към вътрешния ни живот, надолу през този тунел до леговището.

Ние започваме търсенето на дивото като момичета или зрели жени, защото някакво страстно усилие усещаме, че дивото и хранително присъствие е наблизо. Може би сме открили следите й по белия сняг в някой сън. Или психически сме забелязали тук-там наклонени вейки, камъчета, обърнати с влажната страна нагоре… и сме разбрали, че оттук е минало нещо благословено. Ние долавяме в психето си познатия дъх отдалече, усещаме, че земята трепери, и вътрешно разбираме, че в нас се е раздвижило нещо могъщо, някаква дива свобода.

И не можем да се извърнем от нея. Ние я следваме, все повече се научаваме да тичаме като сенки и да наблюдаваме всички неща, навлезли в нашата психична територия. Започваме да следим Дивата жена и тя на свой ред също нежно ни следи. Тя, вие и ние се опитваме да й отговорим, още преди да сме си спомнили нейния език, още преди точно да знаем с кого разговаряме. И тя ни чака и ни насърчава. Това е чудото на дивата и инстинктивна природа. Без да знаем, ние разбираме. Без да гледаме, ние виждаме, че чудотворната и любяща сила съществува извън границите на егото.

Като дете Опал Уайтли написал тези думи за съюза с дивото:

Днес, по залез заведох момичето,

което не вижда,

навътре в гората,

където са мракът и сенките.

Поведох я към сянката, която идваше към нас.

Тя докосна страните й с кадифените си пръсти.

И момичето вече също харесва сенките.

И страхът й изчезна.

Жените могат да си възвърнат нещата, които от векове са изгубили, като следват собствените си сенки. И посветете свещ на Гуадалупе за онези изгубени и откраднати съкровища, които все още хвърлят сенки в сънищата и бляновете ни, в старите приказки, поезията и във всеки вдъхновен момент. Жените по света — вашата майка, моята майка, вие и аз, вашата сестра, вашата приятелка, нашите дъщери, всички женски племена, които все още не се познават, всички ние сънуваме изгубеното и онова, което трябва да се появи от подсъзнанието. Всички сънуваме едни и същи сънища. Ние никога не сме без карта. Никога не сме една без друга. Ние се срещаме чрез сънищата си.

Сънищата са компенсаторни, те са огледало в дълбокото подсъзнание, което най-често отразява какво е изгубено и какво още е нужно за възстановяване и равновесие. Чрез сънищата подсъзнанието постоянно създава образи, даващи ни уроци. Ето защо, също като изчезнал легендарен континент, дивата страна на сънищата се надига от нашите спящи тела, за да ни закриля. Това е континентът на нашето познание. Това е земята на нашата Същност.

А ето какво сънуваме. Сънуваме архетипа на Дивата жена, сънуваме връщането си при нея. И всеки ден се раждаме и прераждаме от този сън, черпим от енергията му. Ние се раждаме и прераждаме нощ след нощ от същия този див сън и денем се завръщаме с кални от влажната пръст стъпала, с коса, ухаеща на океан, гора или огън.

Именно от тази земя обличаме дневните си дрехи, продължаваме дневния си живот. Ние пътуваме от това диво място, за да застанем пред компютъра, пред готварската печка, пред прозореца, пред учителя, книгата, клиента. Ние вдъхваме дивото в работата си, в своите решения и творчество, в работата на ръцете и сърцата си, в своята политика, духовност, планове, домашен живот, образование, промишленост, външни отношения, свободи, права и задължения. Дивата женственост не е само подкрепяна във всички светове — тя подкрепя всички светове.

Нека си признаем. Ние жените създаваме своя родина, всяка със свое парче пръст, взето от сънищата, от дневната ни работа. И бавно разпръскваме тази пръст на все по-големи кръгове. Един ден това ще се превърне във възродената земя. Munda de la Madre, психичната майчина земя, родината, съществуваща едновременно с всички други светове. Този свят е изграден от нашия живот, от нашите сълзи, от нашия смях, от нашите кости. Струва си да го създадем, струва си да живеем в него, защото е светът на естествено дивото.

Жените не могат да не призовават Дивата жена. И тя идва. Ако трябва да има промяна, ние сме нейни носители. Ние носим La Que Sabe, Онази, която знае. Ако трябва да има вътрешна промяна, всяка жена трябва да я извърши. Ако трябва да има световна промяна, ние жените имаме свои начини да помогнем за нейното постигане. Дивата жена ни шепне думите и начините и ние я слушаме. Тя тича, после спира и изчаква да види дали я следваме. Тя има да ни покаже нещо, всъщност много неща.

Използвайте любовта и инстинктите си, за да знаете кога да ръмжите, скачате, удряте, убивате, отстъпвате или изчаквате. За да живеете колкото може по-близо до тайнственото диво, вие имате нужда от повече свобода, повече творчески живот, повече усамотение, повече женска компания, повече естествен живот, повече огън, повече дух, повече нови думи и идеи. Повече досег с дивата женственост. И особено повече canto hondo — много по-дълбока песен.

Вие трябва да разтърсите козината си, да обходите старите пътища, да си върнете инстинктивното познание. Всички можем да бъдем приети в древния клан на белязаните и гордо да носим бойните белези на своето време, да пишем тайни по стените, да отказваме да се срамуваме. Нека не изгаряме в гнева си. По-добре да черпим сили от него. И главно, нека сме хитри и да използваме женската си мъдрост.

Трябва да имаме предвид, че най-хубавото не може и не бива да се крие. Медитация, образование, тълкуване на сънища, цялото Божие познание няма никаква стойност, ако човек го пази само за себе си или за избрани. Затова излезте навън, излезте, където и да сте! Оставете дълбоки следи, защото можете. Бъдете старицата на люлеещия се стол, която люлее идеята, докато я подмлади. Бъдете смелата и търпелива жена в „Лунният мечок“. Не се разсейвайте като горите кибритени клечки и фантазии като малката кибритопродавачка.

Търпете, докато откриете своите като грозното патенце. Почистете творческата река, за да може La Llorona да намери децата си. Също като безръката девойка оставете издръжливото сърце да ви води през гората. Също като La Loba събирайте костите на изгубените ценности и ги съживявайте с песен. Прощавайте колкото можете повече, забравяйте малко и творете много. Онова, което правите днес, влияе на вашите потомки в бъдеще. Така дъщерите на вашите дъщери ще ви запомнят и по-важно, ще вървят по вашия път.

Начините и средствата да живеете с инстинктивната природа са много и отговорите на най-дълбоките ви въпроси се менят, както се мените вие и светът, затова не може да се каже: „Направете това и това, точно в този ред и всичко ще е чудесно“. Но през живота си съм се чудила как вълците живеят в такава хармония. Затова ви предлагам още сега да започнете, с която и да е точка от следния списък. Онези, които се борят, може би ще е най-добре да започнат с последната.