Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (11)

Мирис на кръв

Сестрите в приказката затръшват вратата на ужасяващата стая. Младата невеста смаяно гледа кръвта по ключето. В нея се надига стон: „Трябва да избърша тази кръв, иначе той ще разбере!“.

Сега наивната същност вече знае за деструктивната сила, която се е развихрила в психето. И кръвта по ключа е женска кръв. Ако беше просто кръв от принасянето в жертва на фриволни фантазии, щеше да е само една-две капки. Ала проблемът е много по-сериозен, защото кръвта представлява унищожаването на най-дълбоките аспекти на съзидателния живот.

В това състояние жената губи енергия да създава, независимо дали се отнася за търсене на решения на ежедневните житейски проблеми като училище, семейство и приятели, загрижеността за неразрешимите въпроси на света изобщо, или за душевни нужди — нейното лично развитие, нейното изкуство. Това не е само отлагане, защото продължава седмици и месеци наред. Тя изглежда изтощена, може би пълна с идеи, но безжизнена и все по-неспособна да действа.

Кръвта в тази приказка не е менструална, а артериална кръв от душата. Тя не е само по ключа, тя се стича по цялата персона^[1]. Пропива роклята, която носи героинята, както и всички нейни рокли в гардероба. В архетипната психология дрехите могат да персонифицират външното присъствие. Персоната е маска, която човек показва на света. Тя крие много. Със съответното дегизиране на психето и мъжете, и жените могат да изобразят почти съвършена персона, почти съвършена фасада.

Когато сълзящият ключ — въпиещият въпрос — окървави нашите персони, ние вече не сме в състояние да крием мъките си. Можем да говорим каквото искаме, да представяме най-усмихнатата фасада, ала щом сме видели шокиращата истина в онази ужасяваща стаичка, вече не сме способни да се преструваме, че тя не съществува. И тази истина още повече отнема енергията ни. Процесът е болезнен — артерията ни е прерязана. Трябва незабавно да променим това страшно състояние.

Ето защо ключът в тази приказка също е вместилище — в него се съдържа кръвта, която е паметта за видяното и вече осъзнатото. За жените ключът винаги символизира разкриване на загадка или придобиване на познание. В други приказки символичният ключ често е представляван от думи като „Сезам, отвори се“, с които Али Баба отваря пещерата. Във филмчето на „Дисни“ приказната кръстница на Пепеляшка казва: „Бибити-бобити-бу!“, и тиквите се превръщат в карети, а мишките — в кочияши.

В Елевзинските мистерии ключът е бил скрит върху езика, което означава, че разковничето може да се открие в специално словосъчетание или ключови въпроси. И думите, от които жените най-много се нуждаят в ситуации, подобни на описаната в приказката за Синята брада, са: Какво се крие отзад? Кое не е такова, каквото изглежда? Какво е онова, което усещам дълбоко в яйчниците си, но не искам да знам? Коя част от мен е убита или умира?

Всичко това са ключове. И ако жената е водила полумъртъв живот, отговорите на тези въпроси най-вероятно ще бъдат покрити с кръв. Убийственият аспект на психето, част, от чиято задача е да поддържа нейната неосъзнатост, ще продължава да се самоутвърждава и да спира всякакво развитие. Такава е неговата природа. Такова е неговото предназначение.

Затова, в положителен смисъл, единствено упоритата кръв по ключа кара психето да устои на видяното. Разбирате ли, съществува естествена цензура на всички неприятни и мъчителни събития в живота ни. Егото цензор иска да забрави, че изобщо е видял стаята, че е видял труповете. Ето защо невестата на Синята брада търка ключа с конски косми. Тя опитва всичко, което знае, всички лекове за рани от женската народна медицина: паяжина, пепел и огън, всички свързани с тъкането на живота и смъртта от орисниците. Но младата жена нито успява да спре кръвта, нито е в състояние да преустанови този процес, като се престори, че не съществува. Докато старият й живот умира и дори най-силните лекарства не могат да тушират този факт, тя осъзнава загубата на кръв и по този начин започва истински да живее.

Доскоро наивната жена трябва да приеме случилото се. Като е убивал всичките си „любопитни“ жени, Синята брада е убивал съзидателната женственост, потенциала, който създава новия, интересен живот. Хищникът настървено поставя капани в дивата женска природа. В най-добрия случай той се стреми да се подиграе, а в най-лошия — да прекъсне връзката на жената с нейната проницателност, вдъхновение и упоритост.

Друга моя клиентка, интелигентна и много талантлива, ми разказа за баба си, която живяла в Средния Запад. Представата на баба й за страхотно прекарване била да се качи на влака за Чикаго с широкопола шапка на главата и да се разходи по Мичиган авеню като елегантна дама. По ирония на съдбата тя се омъжила за фермер и започнала да линее в красивата им къщичка, въпреки че имала чудесни деца и прекрасен съпруг. Вече нямала време за онзи „фриволен“ живот, който някога водела. Прекалено много „деца“. Прекалено много „женска работа“.

Един ден, след като измила подовете в кухнята и дневната, тя облякла най-хубавата си копринена блуза, закопчала дългата си пола и си сложила широкополата шапка. После налапала дулото на пушката на мъжа си и натиснала спусъка. Всяка жена знае защо бабата на клиентката ми първо е измила подовете.

Зажаднялата душа може да се изпълни с толкова силна мъка, че жената вече да не е в състояние да я понесе. Тъй като изпитва душевна потребност да се разкрива по собствените си емоционални начини, тя трябва да се развие и разцъфне в благоприятна за нея среда и без външен тормоз. В този смисъл може да се каже, че кървавият ключ също представлява нейните кръвни предшественички. Коя от нас не знае поне една своя родственица, изгубила своите инстинкти да взима правилни решения и принудена да води окаян живот? Може би самата ти си тази жена.

Един от най-малко обсъжданите въпроси на индивидуализацията е фактът, че докато човек хвърля светлина в мрака на своето психе, сенките на местата, до които тази светлина не достига, стават още по-тъмни. Не можем да се примирим с този мрак. Ключът, въпросите не бива да се крият или забравят. Те трябва да се зададат. Трябва да получат отговор.

Работата на дълбоко винаги е мрачна. Смелата, помъдряващата жена разработва най-бедната психична територия, защото ако строи само на най-добрите участъци от своето психе, гледката, която се разкрива оттам, няма да я отразява в цялост такава, каквато е. Затова не се бойте да навлизате в най-страшното. Така само ще увеличите душевната си сила чрез нови възможности за преосмисляне на живота и собствената си същност.

Именно в разработването на тази психична територия сияе Дивата жена. Тя не се страхува и от най-дълбокия мрак, всъщност тя може да вижда на тъмно. Не се страхува от леш, останки, гнилоч, смрад, кръв, студени кости, умиращи момичета или съпрузи убийци. Тя може да види всичко това, да го понесе, да помогне. И тъкмо на това се научава най-малката сестра в приказката за Синята брада.

В най-положителна светлина скелетите в стаичката е непобедимата сила на женствеността. От архетипна гледна точка костите са символ на онова, което никога не може да бъде унищожено. В разказите за кости всъщност се говори за нещо в психето, което трудно може да бъде убито. Единственото, което притежаваме ние и което трудно може да бъде убито, е нашата душа.

Когато говорим за женската същност, става дума за женската душа. Когато говорим за пръснатите в избата трупове, това означава, че с душевната сила се е случило нещо. И въпреки че е отнета външната й жизненост, въпреки че животът й е изтръгнат, тя не е напълно унищожена. Тя може да се възроди.

Душевната сила се възражда чрез младата невеста и нейните сестри, които накрая успяват да разчупят стария модел на неосъзнатост, устоявайки на ужаса, без да извърнат очи. Те успяват да видят и понесат онова, което виждат.

Ето ни отново в дома на La Loba, пещерата на архетипната събирачка на кости. Тук са останките от нещо, което някога е било жива жена. За разлика от цикличните аспекти на архетипа на Дивата жена, която отнема готовия да умре живот, възражда го и го връща в света на живите, Синята брада убива жената, докато от нея не останат само кости. Той я лишава от красота, любов и същност, с други думи отнема й способността да действа за свое добро. За да се предпазим от това, ние като жени трябва да се вгледаме в жестокото същество, което ни е пленило, да видим резултата от страшното му дело, да го осъзнаем и после да действаме в своя, а не в негова полза.

Символите на избата, затвора и пещерата са свързани помежду си. Те са древни посветителски места, от които жената се спуска при убитата (убитите), нарушава забраните, за да открие истината, и с хитрост и/или огромни усилия побеждава, като пропъжда, преобразява или унищожава убиеца на психето. Приказката за Синята брада ни дава ясни напътствия: открийте труповете, последвайте инстинктите си, вижте какво ще видите, призовете психичната си сила, победете разрушителната енергия.

Ако не обърне внимание на въпросите за собственото си убийство и смърт, жената покорно ще продължи да се подчинява на хищника. Щом отвори стаята в психето, която й показва, че е мъртва, тя вижда, че зад разкошната фасада всъщност са били убити различни части от нейната женска природа и инстинктивното й психе. И след като види всичко това, след като осъзнае, че е в капан и че е заложен психичният й живот, тя вече още по-категорично може да се самоутвърди.