Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women Who Run Wigh the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Корекция и форматиране
NMereva (2019 г.)

Издание:

Автор: Клариса Пинкола Естес

Заглавие: Бягащата с вълци

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

Художник: Megachrom

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-212-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270

История

  1. — Добавяне

Преследването и криенето

Природата на Смъртта има странния навик да прави жертвоприношения точно когато ни се струва, че сме спечелили любимия, точно когато си мислим, че сме хванали „голямата риба“. Именно тогава природата Живот/Смърт/Живот изплува на повърхността и плаши всички наоколо. И ние се опитваме да станем невидими. Невидими за любимия ли? Не. Невидими за Жената скелет. Такава е целта на бягането и криенето. Но както виждаме, няма къде да се скрием.

Рационалното психе отива да лови нещо дълбоко и не само го открива, но е толкова шокирано, че едва успява да го понесе. Човек има чувството, че нещо го преследва. Това е Жената скелет. Отначало, когато се учим истински да обичаме, ние не разбираме много неща. Мислим си, че другият ни преследва, когато всъщност нашето намерение да се свържем с друго човешко същество по особен начин е закачило Жената скелет на кукичката си и тя не може да избяга от нас. Там, където се ражда любов, винаги изплува на повърхността силата Живот/Смърт/Живот. Винаги.

И ето че рибарят и Жената скелет са свързани един с друг. Докато подскача зад ужасения герой, тя започва да се събужда за живота — огладнява и яде сушена риба. По-късно, когато още повече оживява, тя утолява жаждата си със сълзата на рибаря.

Това странно явление се наблюдава във всички любовни връзки: колкото по-бързо тича той, толкова повече увеличава скоростта си тя. Когато единият или другият партньор се опита да избяга от връзката, тя парадоксално се изпълва с още повече живот. И колкото повече бяга той, толкова повече расте тази жизненост. Този феномен е една от основните житейски трагикомедии.

Един човек в такава ситуация сънувал, че се среща с жена/любима, чието меко тяло се разтворило като шкаф. Вътре имало лъскави, пулсиращи ембриони, окървавени ками и чували, натъпкани с първите зелени багри на пролетта. Това е сън за природата Живот/Смърт/Живот.

Гледката на вътрешността на Жената скелет кара учещите се партньори да грабнат рибарските си въдици и да побегнат. Тя е огромна и загадъчна, тя е стъписващо тайнствена. От психична гледна точка Жената скелет се простира от хоризонт до хоризонт и от небето до ада. Тя е прекалено голяма, за да я приемем. И все пак нищо чудно, че хората го правят. Онова, от което човек се страхува, дава сили и лекува.

В етапа на бягането и криенето партньорите се опитват рационално да си обяснят своя страх от циклите Живот/Смърт/Живот. Те казват: „С някой друг ще е по-добре“, „Не искам да се откажа от своята (попълнете многоточието)…“, „Не искам да променям живота си“, „Не искам да виждам своите или чуждите рани“, „Още не съм готов“ или „Не искам да се преобразявам, без да имам точна представа как ще изглеждам и ще се чувствам после“.

Това е период, през който всички мисли се объркват, човек отчаяно търси скривалище и сърцето му бясно тупти, не толкова от любов, колкото от жалък ужас. Да те хване Госпожа Смърт! Ай! Ужас от срещата със силата Живот/Смърт/Живот.

Някои грешно си мислят, че бягат от връзката с любимата. Не е така. Те не бягат от любовта, нито от трудностите на връзката. Те се опитват да избягат от тайнствената сила Живот/Смърт/Живот. Психологическата диагноза за това състояние е „страх от близост, страх от обвързване“. Но това са само симптоми. В основата е недоверието. Онези, които вечно бягат, се боят да живеят според циклите на дивата природа.

И ето че Жената скелет преследва мъжа във водата, отвъд границата между подсъзнанието и съзнанието. Психето осъзнава какво е хванало и отчаяно се опитва да избяга от него. Непрекъснато постъпваме така. Нещо страшно надига глава. Ние не му обръщаме внимание и продължаваме да го теглим на повърхността, като си мислим, че е някаква плячка. То е съкровище, ала не такова, каквото сме си представяли. Това е съкровището, от което за нещастие са ни научили да се страхуваме. Затова се опитваме да избягаме от него, да го хвърлим обратно или да го разкрасим, да го направим такова, каквото не е. Ала това няма да се получи. Накрая всички ние ще трябва да целунем вещицата.

Същият процес протича и в любовта. Ние искаме само красота, но вместо това се изправяме пред ужасното. Ние отблъскваме Жената скелет, ала тя продължава да ни следва. Ние тичаме. Тя не изостава. Тя е великата учителка, която сме твърдели, че искаме. „Не, не такава учителка!“, пищим ние, когато се появява. Искаме друга. Жалко. Друга няма.

Има една поговорка, че учителят идва тогава, когато ученикът е готов. Това означава, че вътрешният учител се появява, когато е готова душата, а не егото. Този учител идва винаги, когато го призове душата — и слава богу, защото егото никога не е напълно готово. Ако зависеше само от неговата готовност, цял живот щяхме да останем без учител. Ние сме благословени, защото душата продължава да изразява желанията си, независимо от постоянно променящите се позиции на егото.

Хората се страхуват, че когато нещата в една любовна връзка станат оплетени и плашещи, краят наближава. Ала това не е така. Тъй като това е архетипен проблем и Жената — скелет играе ролята на орисница, героят трябва да пресече хоризонта, Жената скелет трябва да се появи зад него, учещият се любим трябва да се скрие в колибата си, задъхан и изпълнен с надежда, че е в безопасност. И Жената скелет трябва да го последва в неговия сигурен рай. Той трябва да я разплете и т.н.

За съвременния човек идеята за „заемане на пространство“ е като иглуто на рибаря, в което той си мисли, че е в безопасност. Понякога този страх от срещата с природата на смъртта се проявява в опит за „бягство“, приемане само на приятните страни на връзката, без да се намесва Жената скелет.

Това причинява на партньорите, които не „заемат пространство“, огромно безпокойство, защото самите те имат нужда да се срещнат с Жената скелет. Те са събрали сили и се опитват да балансират страховете си. И точно в момента, в който са готови да разплетат загадката, в който единият се кани да забарабани по сърцето и да запее за съвместен живот, другият извиква: „Не още, не още“ или „Не, никога“.

Има огромна разлика между потребността от усамотяване и възраждане, от една страна, и желанието да „заемеш пространство“, за да избегнеш неизбежната среща с Жената скелет, от друга. Но срещата, приемането на природата Живот/Смърт/Живот, е следващата стъпка, която трябва да направим, за да развием способността си да обичаме. Онези, които се свържат с нея, ще получат тази дарба. Другите — не. Няма трета възможност[1].

Всички опити за отлагане са разбираеми, ала само за кратко. Истината е, че никога няма пълна готовност, никога няма подходящ момент. Както и при спускането в подсъзнанието, идва време, когато човек просто се надява на най-доброто, запушва си с два пръста носа и се хвърля в бездната. Ако не беше така, нямаше да имаме нужда от думите „героиня“, „герой“ и „смелост“.

Човек трябва да опознае природата Живот/Смърт/ Живот. Отблъсната, Жената скелет потъва на дъното, но отново ще изплува и пак ще ни преследва. Нейната работа е да го прави. Нашата работа е да се учим. Ако искаме да обичаме, няма друг начин. Срещата с нея е задача. Без предизвикателства не може да има преобразяване. Без тази задача няма истинско удовлетворение. Не е трудно да обичаш удоволствията. За да обичаш истински обаче, трябва да си герой, който е способен да преодолее собствения си страх.

Естествено, много хора стигат до етапа на бягството и криенето. За съжаление някои никога не успяват да го преминат. Входът на колибата е невероятно тесен. Но онези, които искат да обичат, постъпват като рибаря. Те запалват огън, за да видят природата Живот/Смърт/Живот. Поглеждат онова, от което се страхуват, и реагират едновременно с убеденост и почуда.

Бележки

[1] „Заемането на пространство“ може да е основателна потребност за усамотяване, но навярно е най-разпространената безобидна лъжа за съвременните връзки. Вместо да говори за проблема, човек „заема място“. Това е версия на възрастните, аналогична на детското „кучето ми изяде домашното“ или „баба ми умря“. — Б.а.