Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women Who Run Wigh the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Корекция и форматиране
NMereva (2019 г.)

Издание:

Автор: Клариса Пинкола Естес

Заглавие: Бягащата с вълци

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

Художник: Megachrom

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-212-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270

История

  1. — Добавяне

Среща с лечителката: изкачване на планината

Вместо да се опитваме да се държим „прилично“ и да не изпитваме гняв, вместо да го използваме, за да изгорим всяко живо същество в радиус от сто километра наоколо, по-добре да помолим гнева да поседнем, да изпием по един чай, да си поговорим и да открием какво е повикало този гостенин. Отначало гневът се проявява като съпруга в приказката. Той не иска да разговаря, не иска да яде, само седи и зяпа в празното пространство, беснее или иска да го оставят на мира. Именно в този критичен момент ние призоваваме лечителката, нашата по-мъдра същност, нашите способности да виждаме отвъд раздразнението на егото. Лечителката винаги знае бъдещето. Тя е онази, която може да ни каже каква полза ще имаме от проникването в същността на това емоционално състояние.

Лечителите в приказките обикновено представляват спокоен и невъзмутим аспект на психето. Въпреки че светът може външно да се разпада на парчета, вътрешната лечителка остава непоклатима и запазва спокойствие, за да открие най-добрия начин главният герой да продължи напред. Във всяко женско психе има такава лечителка. Тя е част от дивото и естествено психе, с което се раждаме. Ако сме изгубили представа за местонахождението й, можем отново да я повикаме, като спокойно анализираме ситуацията, предизвикала гнева ни, като се проектираме в бъдещето и от тази гледна точка решим какво ще ни накара да се почувстваме горди от миналото си поведение и после се държим по такъв начин.

Яростта или раздразнението, които естествено изпитваме към различни аспекти на живота и културата, се изострят при повтарящи се случаи на неуважение, тормоз, пренебрежение или повишена несигурност[1] в детството. Веднъж наранената личност става чувствителна към нараняване и използва всичките си защитни средства, за да го избягва[2]. Сериозната загуба на сила, с други думи загубата на сигурност, че сме достойни за грижи, уважение и обич, водят до тъга и гневни детски клетви, когато пораснем, никога да не позволяваме пак да ни наранят така.

Освен това, ако жената е възпитана да има по-малко позитивни очаквания, отколкото други в семейството, със строго ограничаване на нейната свобода, поведение, език и т.н., нейният естествен гняв най-вероятно ще ескалира и ще се пренесе върху проблеми, интонации, жестове, думи и други сетивни активатори, които й напомнят за първоначалните събития[3]. Понякога за раните в детството могат да се правят обосновани предположения чрез внимателен анализ на онова, което ирационално кара възрастните да губят равновесие[4].

Трябва да използваме гнева си като творческа сила. Трябва да го използваме, за да променяме, развиваме и пазим. Независимо дали се касае за моментно раздразнение, или дълготрайна изгаряща рана, подходът на лечителката е един и същ. Когато има спокойствие, има познание, има творчески решения, но когато има гръмотевична буря, вътрешна или външна, след нея не остава нищо друго, освен пепелище. Трябва да можем да се гордеем от поведението си в миналото. Трябва да извлечем някаква полза от гнева си.

Макар да е вярно, че понякога имаме нужда да дадем воля на гнева си, за да можем да се успокоим, все пак трябва и въздържане. Иначе все едно хвърляме запалена кибритена клечка върху разлят бензин. Лечителката казва: „Да, този гняв може да се промени, но ми трябва нещо от друг свят“, нещо от инстинктивния свят, от света, в който животните още говорят и духовете са свободни — нещо от човешкото въображение.

В будизма има практика, наречена nyübu, която изисква да отидеш в планината, за да разбереш себе си и да възстановиш връзките си с божественото. Това е много древен ритуал, свързан с циклите на подготовката на земята, сеитбата и жътвата. Макар че може би е добре да се качите на истинска планина, ако е възможно, планини има и в подземния свят, в подсъзнанието и за щастие всички ние носим входа към подземния свят в психето си, така че винаги можем за миг да се озовем в планината.

В митовете планината понякога се разбира като символ, описващ равнищата на съвършенство, които човек трябва да постигне, преди да се изкачи на следващото ниво. Най-ниската част — подножието на планината, често представлява стремежът към осъзнаване. Всичко, което става в подножието, се възприема от гледна точка на съзряващото съзнание. Средната част на планината често се мисли като трудната част от процеса, която поставя на изпитание познанието, усвоено на по-долните равнища. По-високите части представляват задълбочаването на познанието. Там въздухът е рядък и е нужна издръжливост и целеустременост, за да изпълниш задачите. Планинският връх представлява срещата с абсолютната мъдрост, например в митовете, в които старицата живее на върха, или в тази приказка — старият мечок.

Ето защо е добре да изкачваме планината, когато не знаем какво друго да сторим. Когато участваме в някакво търсене, за което не знаем почти нищо, душата се развива. Като изкачваме непознатата планина, ние придобиваме истинско познание за инстинктивното психе и творческите прояви, на които то е способно — това е нашата цел. Придобиването на познание протича различно при различните хора. Но инстинктивната гледна точка, която произтича от дивото подсъзнание и която е циклична, се превръща в единствената, имаща значение и придаваща смисъл на живота, на нашия живот. Тя винаги ни казва как да постъпваме. Къде можем да открием процеса, който ще ни освободи? В планината.

В планината откриваме още податки за това как да преобразим раната, негативизма и свързаните с омраза аспекти на гнева. Един е изразът — Arogado zaishö, който жената пее, за да благодари на дърветата и планината, че й позволяват да мине. Образно преведен, той означава „Благодаря ти, Илюзийо“. На японски zaishö е ясен поглед върху нещата, чрез които се постига дълбоко разбиране за света и самите нас.

Илюзията се явява тогава, когато нещо предизвика нереален образ като топлинните вълни над пътя, каращи асфалта да трепти. Топлинни вълни има, да, но пътят всъщност не се движи. Това е илюзия. Първата половина от информацията е вярна, но не и втората, заключителната.

Планината в приказката позволява на жената да се изкачи по тялото й, дърветата повдигат клоните си, за да може да мине отдолу. Това символизира разсейването на илюзиите, позволяващо на героинята да продължи търсенето си. В будизма се казва, че илюзията има седем воала. Със свалянето на всеки един от тях човек разбира друг аспект от истинската природа на живота и същността. Свалянето на воалите прави човек достатъчно силен, за да понесе истината за живота, да прозре принципите на събитията, хората и нещата и накрая да се научи да не взима абсолютно насериозно първото впечатление, а да се вглежда по-внимателно.

В будизма свалянето на воалите задължително носи просветление. Жената в тази приказка се отправя на пътуване, за да донесе светлина в мрака на гнева. За да го направи, тя трябва да разбере многобройните пластове на действителността там, в планината. Ние храним ужасно много илюзии за живота. „Тя е красива, следователно е желана“ — ето една вероятна илюзия. „Аз съм добра, следователно ще ме приемат“ — това също може да е илюзия. Когато търсим своята истина, ние се опитваме и да разсеем илюзиите. Когато сме способни да виждаме същността зад тези илюзии — които в будизма се наричат „прегради на просветлението“ — ние можем да открием скритата страна на гнева.

Има някои масово разпространени илюзии за гнева. „Ако изгубя гнева си, аз ще се променя, ще стана по-слаба.“ (Първото предположение е вярно, но заключението е грешно.) „Аз възприех гнева от баща си (майка си, баба си и т.н.) и съм обречена цял живот да се чувствам така.“ (Първата част е вярна, заключението — грешно.) Тези илюзии се разсейват чрез търсене, питане, учене, вглеждане под дърветата и изкачване на планината. Ние изгубваме илюзиите си, ако поемем риска да се срещнем с онзи аспект на своята природа, който е истински див — наставник в живота, на гнева, търпението, подозрението, предпазливостта, потайността, сдържаността и находчивостта… с лунния мечок.

Въпреки че жената е в планината, към нея политат птици. Те са muen botoke — духовете на мъртвите, които нямат семейство да ги храни и утешава, да ги положи да почиват в мир. Когато тя се моли за тях, те стават нейно семейство, жената се грижи за тях и ги утешава. Това е полезен начин да разберем осиротелите мъртъвци на психето. Те са творческите мисли, думи и идеи в женския живот, които преждевременно са умрели и това много допринася за нейния гняв. В известен смисъл може да се каже, че гневът е резултат от призраци, които не са погребани така, че да почиват в мир. В края на тази глава, под заглавието „Descansos“, давам някои предложения как да се справите с muen botoke на женското психе.

Също като в приказката, важна задача е да умилостивим мъдрия мечок — инстинктивното психе, и да му предлагаме духовна храна — църква, молитва, архетипна психология, изкуство, катерачество, каране на кану, пътешестване и т.н. За да се приближи до загадката на мечока, човек му дава храна. Невероятно пътуване е това преодоляване на гнева: разсейване на илюзиите, възприемане на гнева като учител, искане на помощ от инстинктивното психе, полагане на мъртвите така, че да почиват в мир.

Бележки

[1] В семейството и непосредствената културна среда. — Б.а.

[2] Детските наранявания на инстинкта, егото и духа се дължат на тотално пренебрегване на детето. Много жени получават тежка травма поради основателното си очакване, че ще бъдат изпълнени определени обещания, че към тях ще се отнасят достойно, ще получават храна, когато са гладни, ще имат свобода да говорят, мислят, чувстват и творят. — Б.а.

[3] В известен смисъл старата емоция е като струни на пиано в психето. Тътенът на горния свят може да предизвика силни вибрации на психичните струни. Те могат да звънят дори без да са пряко докоснати. Събитията, които носят подобен нюанс, думите, видимите особености на първоначалните събития карат човек да се „бори“, за да не позволи на стария материал да „звъни“.

В психологията на Юнг това емоционално изригване се нарича „роене на комплекса“. За разлика от Фройд, който определя такова поведение като невротично, Юнг смята, че всъщност това е логична реакция, като при животните, които по-рано са били измъчвани, плашени или наранявани. Животното е склонно да реагира на миризми, движения, инструменти и звуци, сходни с онези, които са го наранили. Същото се отнася и за човека.

Много хора контролират стария комплекс, като избягват личности или събития, които го активират. Понякога това е рационално и полезно, друг път не. Например мъжът може да избягва всички червенокоси жени, защото баща му, който го е биел, е бил червенокос. Трябва обаче да работим върху способността си да понасяме ситуациите, свързани с комплекси, защото така можем да оказваме влияние върху външния свят. Ако реагираме единствено на комплексите си, ние ще се крием в миша дупка до края на живота си. Ако ги използваме като съюзници — например да използваме стария си гняв, за да направим по-силни заявленията си — ще сме в състояние да променим много неща. — Б.а.

[4] Наистина има органични мозъчни разстройства, типичен симптом, за които е неовладяемият гняв, и те се лекуват с лекарства, а не с психотерапия. Но тук става дума за гняв, предизвикан от спомена за едни или други психологически мъчения в миналото. Трябва да прибавя, че в семействата, в които има „чувствително“ дете, другите деца с различни психологически конфигурации може да не се чувстват като измъчвани, макар с тях да се отнасят по същия начин.

Децата имат различни потребности, различна „дебелина на кожата“, различни способности за понасяне на болка. Онези с по-малко „приемници“, така да се каже, съзнателно изпитват по-слабо въздействие от лошото отношение. Детето с повече сензори съзнателно усеща всичко и най-вече чуждите рани.

Тук важи старата максима, че децата не трябва да се възпитават по учебник, а според онова, което родителят научава от наблюденията си върху детската чувствителност, индивидуалност и дарби. В света на природата, макар че и двете са красиви, високият, строен филодендрон дълго може да мине без вода, но върбата, която е много по-голяма и масивна, не може. Същото естествено вариране важи и за хората.

Освен това не бива погрешно да се смята, че когато възрастните изпитват или изразяват гняв, това е сигурен признак за недовършена работа в детството. Има огромна потребност и място за справедлив и ясен гняв, особено когато в призивите за осъзнаване в миналото са останали нечути. Гневът е следващата стъпка в йерархията на привличането на вниманието.

Негативните комплекси обаче могат да превърнат нормалния гняв в опустошителна ярост. В много случаи проблемите в детството могат да окажат положително влияние върху каузите, които защитаваме като възрастни. — Б.а.