Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (21)

Четвъртата задача — изправяне пред Дивата вещица

В тази част от приказката Василиса застава лице в лице с Дивата вещица. Задачите на жената в тази среща са следните: да се изправи пред страшната Дива богиня, без да трепери, т.е. да се изправи пред психичното имаго^[1] на свирепата майка (срещата с Баба Яга). Да се запознае със странността на дивото (животът в къщата на Баба Яга). Да приеме някои нейни ценности и по този начин да направи самите нас малко странни в положителен смисъл (Василиса яде нейната храна). Да се научи да се изправя пред огромна сила — чужда, а впоследствие и пред своята. Да остави слабото и прекалено мило дете да умре.

Баба Яга живее в къщурка върху кокоши крака. Тя се върти около себе си, когато й се прииска. В сънищата символът на къщата е свързан с организацията на психичното пространство, което и съзнателно, и подсъзнателно обитава човек. Ако тази приказка беше компенсаторен сън, странната къщурка щеше да показва, че субектът, в този случай Василиса, е прекалено незначителен, прекалено обикновен и трябва да се върти ли върти, за да види какво е от време на време да танцуваш като побъркано пиле.

Става ясно, че къщата на Баба Яга е в инстинктивния свят и че личността на Василиса се нуждае тъкмо от този елемент. Тази къща ходи сама, дори се върти и танцува някакъв странен танц. Тя е жива, кипи от енергия, от весела жизненост. Тези особености са главните фундаменти на архетипното психе на Дивата жена — весела и дива жизнена сила, която кара къщите да танцуват, която съживява и кара хаванчета да летят, която дава вълшебни способности на стариците, в която нищо не е такова, каквото изглежда, но обикновено е много по-добро, отколкото на пръв поглед.

Отначало Василиса има „безлична ежедневна индивидуалност“. Това е тъкмо онази „свръхобикновеност“, която ни обзема в резултат на еднообразен, „безжизнен“ живот. Той окуражава пренебрегването на интуицията^[2], а това на свой ред води до спускане на мрак в психето. Трябва да направим нещо, трябва да навлезем в гората, да открием страшната жена, иначе някой ден, докато разсеяно се мотаем по улицата, ще пропаднем в някой отворен канал и там ще ни грабне нещо подсъзнателно, което ще ни подмята като парцалена кукла — весело или не, обикновено не, ала с положителен резултат^[3].

Подаряването на интуитивната кукла от страна на добрата майка няма да е пълно без изпитанието, на което Старата дива майка подлага Василиса. Баба Яга е същността на инстинктивното психе. Това става ясно от факта, че старицата знае всичко, което се е случило до този момент. „А, да — казва тя при появата на Василиса — знам и теб, и семейството ти.“ Освен това, също като в другите си въплъщения на Майката на дните и Майка Никс (Майка Нощ^[4], богиня на Живота/Смъртта/Живота), старата Баба Яга е пазителка на небесните и земните създания: Деня, Изгряващото слънце и Нощта. Тя ги нарича „моят Ден, моята Нощ“.

Баба Яга е страшна, защото представлява силата на унищожението и живота. Да я погледнеш в лицето, означава едновременно да видиш vagina dentata^[5], кървави очи, съвършено новородено и ангелски криле.

И Василиса се изправя пред нея и приема това диво майчино божество наред с неговата мъдрост, брадавици и всичко останало. Един от най-интересните аспекти от портрета на Баба Яга в тази приказка е нейната справедливост, въпреки заплахите й. Тя не докосва с пръст Василиса, стига момичето да се отнася с почит към нея. Почитта пред лицето на могъщата сила е важен урок. Жената трябва да е способна да издържи пред лицето на тази сила, защото накрая ще получи част от нея. Василиса застава пред Баба Яга нито раболепно, нито дръзко. Тя нито избягва, нито се крие. Представя се честно и казва коя е.

Много жени се възстановяват от комплекса да са „мили“. Въпреки че през деня широко са се усмихвали, нощем те скърцат със зъби като зверове — Баба Яга в тяхното психе се опитва да се покаже на повърхността.

Това явление се наблюдава, когато жената отчаяно се страхува да не бъде обезправена или да не се окаже „излишна“. Два от най-живите сънища, които съм чувала, ми разказа млада жена, която определено трябваше да е малко по-дива. В първия сън тя наследява фотоалбум — специален албум със снимки на „Дивата майка“. Това я направило ужасно щастлива до другата седмица, когато сънувала, че разгръща подобен албум, от който я гледа ужасяваща старица. Зъбите на вещицата били обрасли с мъх и по брадичката й се стичал черен сок от бетел^[6].

Нейният сън е типичен за жени, които се възстановяват от прекалено покорство. Първият сън показва една от страните на дивата природа — добрата и великодушната. Но когато й се явява обраслата с мъх Дива жена, ами… хм… може ли да оставим за малко този въпрос? Отговорът е „не“.

По своя блестящ начин подсъзнанието предлага на сънуващата идея за нов живот, който не се изразява само в двузъбата усмивка на прекалено милата жена. Да се изправим пред тази дива и съзидателна сила в нас, означава да получим достъп до безбройните лица на вътрешната женственост. Те са ни вродени и ние можем да изберем онова от тях, което в момента най-много ни приляга.

В тази посветителска драма Баба Яга играе ролята на инстинктивната природа, дегизирана като вещица. Подобно на думата „дива“, думата „вещица“ днес има пейоративен смисъл, но в далечното минало така са наричали и младите, и старите лечителки. На английски думата „вещица“ — „witch“, произлиза от „wit“ — мъдрост. Това е било по времето преди културите, носещи религиозния образ на единствения Бог, да започнат да изтласкват по-старите пантеистични култури, които разбирали Божествеността чрез многобройни религиозни образи на вселената и всичките й явления. Но въпреки това чудовищната жена, вещицата, дивата природа, всички други criaturas и интегрални аспекти на женското психе, които културата смята за ужасни, са благословените неща, които жените често трябва да си връщат и проявяват.

В голяма част от литературата по въпроса за женската сила се твърди, че мъжете се боят от нея. Винаги ми се е искало да възкликна: „Майко Божия! Толкова много жени също се страхуват от женската сила“. Защото старите женски атрибути и сили са могъщи и ужасни. Разбираемо е, че когато за пръв път се изправят лице в лице със Старите диви сили и мъжете, и жените уплашено ги поглеждат и отстъпват назад — после човек вижда само подскачащи възглавнички на вълчи лапи и подвити опашки.

Ако мъжете се научат да издържат на тази гледка, жените несъмнено също трябва да се научат. Ако мъжете разберат жените, жените трябва да научат конфигурациите на дивата си женственост. За тази цел сънотворящата функция на психето отнася Баба Яга и всичките й верни помощници в женските спални. Ако имаме късмет, Баба Яга ще остави отпечатъците от големите си крака по килима край леглата ни. Тя ще дойде да погледне онези, които не я познават. Ако сме закъснели със своето посвещаване, тя се чуди защо не й отиваме на гости и затова идва в сънищата ни.

Една от пациентките ми сънувала жени в дълги дрипави нощници. Те весело ядели неща, които няма да откриете в менюто на нито един ресторант. Друга моя клиентка сънувала стара вана с крачета във формата на лапи, която тракала по тръбите и заплашвала да ги спука, ако сънуващата не пробие една стена, за да може ваната да „вижда“. Трета жена сънувала, че е една от три слепи старици, само че постоянно губела шофьорската си книжка и трябвало да се отделя от групата, за да я търси. В известен смисъл може да се каже, че й е било трудно да продължава да се идентифицира с трите орисници, силите, които насочват живота и смъртта в психето. Но след време тя също се научила на издръжливост, научила се да се изправя пред онова, от което някога се страхувала — собствената й дива природа.

Всички тези същества в сънищата напомнят на жените за тяхната стихийна същност: Баба Яга, загадъчната и могъща сила на Майката Живот/Смърт/Живот. Да, ние казваме, че е добре да сме Яги и че трябва да сме в състояние да го издържим. Да сме силни, не означава да развиваме мускулите си. Това означава да приемаме силата си, без да бягаме, активно да живеем с дивата природа по свой собствен начин. Това означава да сме способни да учим, да сме способни да издържаме на онова, което знаем. Което означава да живеем.