Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (74)

Капан № 4: Нараняване на фундаменталния инстинкт, последствията от плена

Инстинктът трудно се поддава на дефиниране, защото неговите конфигурации са невидими и макар да усещаме, че те са част от човешката природа още от памтивека, никой не знае точно къде е неврологичният им център или как ни въздействат. От психологическа гледна точка Юнг предполага, че инстинктите произтичат от психоидното подсъзнание, онзи пласт на психето, в който се срещат биологията и духът. Аз съм на същото мнение и дори се осмелявам да твърдя, че особено творческият инстинкт е също толкова лиричен език на същността, колкото и символиката на сънищата.

Етимологично „инстинкт“ произлиза от латинската дума instinguo, която означава подбуждам, а също от „instinctus“ — „подбуждане“, „внушение“, „вдъхновение“. Идеята за инстинкта може да се оцени позитивно като нещо вътрешно, което в съчетание с благоразумие и осъзнатост насочва хората към пълноценно поведение. Жената се ражда с непокътнат инстинкт.

Макар да може да се каже, че детето в приказката се е озовало в нова среда, която изглажда грубоватостта му и го избавя от тежкия живот, всъщност то изгубва своята индивидуалност, стремежа си да се развива. И когато старицата — затъпяващото присъствие, вижда усилията на творческия дух като отпадъци, а не като богатство, и изгаря самоделните червени обувки, момичето не просто замлъква. То става тъжно — нормално състояние, когато творческият дух е заключен далеч от естествения душевен живот. Нещо повече, инстинктът на детето да избяга, е дотолкова притъпен, че не действа. Вместо да се насочи към нов живот, то сяда в психична локва от лепило. Ако не избяга, когато има основания, жената изпада в депресия. Поредният капан.

Наречете душата както желаете — брак с дивото, надежда за бъдещето, проводник на енергия, творческа страст, Възлюбената, дивия жених, „бащата на Божия дъх“^[1]. С каквито и думи и изрази да изразявате този процес в своя живот, именно той попада в плен. Ето защо творческият дух на психето е толкова ограбен.

Задълбочените проучвания върху различни видове живеещи в плен животни са установили, че колкото и грижливо да са построени техните жилища в зоопарка, колкото и да ги обичат хората, които се грижат за тях, животните често са неспособни да се размножават, апетитът им се променя, поведението им граничи с летаргия или несръчна агресивност. Зоолозите наричат това поведение „животинска депресия“. Когато животното бъде затворено в клетка, неговите естествени цикли на сън, избор на партньор, сексуална активност и т.н. претърпяват негативна промяна. Когато нарушат циклите си, настъпва пустота. Пустотата не е пълна като будистката концепция за свещената празнота. По-скоро може да се сравни с това да сте затворени в кутия без прозорци.

Ето защо, когато влиза в дома на някоя съсухрена старица, жената е лишена от решителност, губи сили, изпада в депресии и внезапни състояния на тревога, подобни на симптомите, проявявани от затворените в клетка животни. Прекаленото одомашняване изключва силните фундаментални импулси за игра, общуване, борба, скиталчества и т.н. Когато жената се съгласява да стане прекалено „добре гледана“, нейните инстинкти за тези импулси потъват в най-тъмното й подсъзнание, извън автоматичния й обсег. Инстинктът й е наранен. Онова, което трябва естествено да дойде, изобщо не се появява или изплува след дълга вътрешна борба.

Когато говоря за свръходомашняването като плен, нямам предвид социализирането, процесът, чрез който децата се учат да се държат по повече или по-малко цивилизован начин. Социалното развитие е изключително важно. Без него жената не може да открие пътя си в света.

Но прекаленото одомашняване е като забраната на танците. В своето нормално здраво състояние дивата същност не е покорна и безволева. Тя е будна и реагира на всяко движение. Не е заключена в абсолютен повтарящ се модел, за каквито и да е обстоятелства. Тя може да направи творчески избор. Жената с наранен инстинкт няма избор. Тя просто е в капан.

До това положение се стига по много начини. Жената с наранен инстинкт обикновено се предава, защото й е трудно да поиска помощ или да осъзнае собствените си потребности. Естественият й инстинкт да се бори или да избяга, е драстично притъпен или унищожен. Разпознаването на усещанията, подозрението, предпазливостта и стремежът към свободна, пълноценна обич са забранени или прекалено подчертани.

Също като в приказката, една от най-коварните атаки срещу дивата същност е изискването да се държи прилично, като се загатва за бъдеща награда (евентуално). Макар че временно може (подчертавам, може) да убеди двегодишно дете да подреди стаята си (да не си играе с играчките, докато не си оправи леглото)^[2], този метод никога, абсолютно никога не е успешен в живота на жизнената жена. Въпреки че последователността, упоритостта и организираността са важни за реализиране на творческия живот, заповедта на старицата за „примерно поведение“ не допуска никаква възможност за развитие.

Именно играта, а не примерното поведение, това е главната артерия, ядрото, мозъчният ствол на творческия живот. Импулсът за игра е инстинкт. Ако няма игра, няма творчески живот. Ако сте примерни, няма творчески живот. Ако седите сковано, няма творчески живот. Ако говорите, мислите и действате само сериозно, няма творчески дух. Всяка група, общество, институция или организация, която насърчава жените да мразят ексцентричността, да се отнасят с подозрение към новото и необикновеното, да избягват трескавото, жизненото, находчивото, да обезличават личността, налагат култура на мъртви жени.

Джанис Джоплин, блус певицата от 60-те години, е отличен пример за неопитомена жена с инстинкт, наранен от смазващи духа сили. Нейният творчески живот, невинното любопитство, любовта към живота и малко непочтителното отношение към света в младостта й били безмилостно потискани от учителите й и от заобикалящите я в родното й южняшко баптистко общество на „добри момичета“.

Макар да била отлична ученичка и талантлива художничка, тя била презирана от други момичета, защото не се гримирала^[3], и от съседите си, защото обичала да се изкачва на една скала край града, където пеела и слушала джаз с приятели. Когато най-после избягала в света на блуса, тя била толкова изгладняла, че вече не можела да различи границите на достатъчното по отношение на секс, алкохол и наркотици^[4].

В Беси Смит, Ан Секстън, Едит Пиаф, Мерилин Монро и Джуди Гарланд има нещо, което проявява същия модел на наранен инстинкт и душевен глад — опитите да се „впишат“, неумереността, неспособността да престанат^[5]. Можем да изредим много дълъг списък от талантливи жени с наранен инстинкт, които в това уязвимо състояние са взимали грешни решения. Също като момичето в приказката, те са изгубили самоделните си обувки някъде по пътя и са се насочили към опасните червени обувки. Всички те са били изпълнени със скръб, защото са жадували за духовна храна, естествена свобода, удовлетворяване на лични потребности, Божие познание и обикновена, нормална сексуалност. Ала неволно са избрали дяволските обувки — разбирания, действия и идеи, оказващи отрицателно въздействие върху живота — които ги превърнали в лудо танцуващи призраци.

Нараняването на инстинкта не бива да се подценява, когато жените се държат безумно, когато са обладани от мании или се придържат към по-обикновени наглед, но също толкова пагубни модели на поведение. Възстановяването на наранения инстинкт започва с признаване на плена, на последвалия душевен глад и размиване на обичайните граници на проницателност и защита. Процесът, довел до попадането в плен и самия глад, е обратим. Но първо много жени трябва да преминат през следващите няколко етапа, описани в приказката.