Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (86)

Самотният мъж

В друга приказка, която по същността си много напомня на „Тюленова кожа, душевна кожа“, човешка жена принуждава кит — мъж да се съвкупи с нея, като открадва перката му. В едни приказки детето е момиче, в други — момче. Понякога старият тюлен в морето е женски. Тъй като в приказките често се наблюдава замяна на пола, той е далеч по-маловажен от обсъждания процес.

В този дух нека приемем, че самотният мъж, който открадва тюленовата кожа, представлява егото на женското психе. Здравето на егото често се определя от това дали човек е способен да определя границите си във външния свят, колко здраво е оформил идентичността си, дали може да разграничава минало, настояще и бъдеще и до каква степен възприятията му съвпадат с външната действителност. Егото и душата постоянно си съперничат за власт над жизнената сила. В началото на живота често води егото, с неговата вечна жажда — то винаги вирва глава, когато усети примамлив аромат. През този период егото е изключително силно и праща душата да чисти задния двор.

Но по някое време, на двайсет, трийсет или най-често на четирийсетина години — макар че някои жени не са готови чак до петдесет-шейсет и дори седемдесет-осемдесет години — ние най-после оставяме душата да вземе връх. Егото получава друга задача в психето, а именно да се подчинява на волята на душата.

Още от раждането си ние изпитваме диво желание животът ни да се определя от нашата душа, защото егото не е много проницателно. Представете си го завързано на сравнително къса каишка — тя не му позволява да навлиза надълбоко в загадките на живота и духа. Обикновено егото е страхливо. То има лошия навик да свежда всичко непонятно до „нищо друго, освен…“. То изисква видими факти. Доказателствата с емоционален или мистичен характер не са му по вкуса. Ето защо егото е самотно. По този начин то е ограничено в своите структури и не може напълно да участва в по-тайнствените процеси на душата и психето. И все пак самотният мъж копнее за душа, смътно разпознава душевните и дивите неща, когато са близо до него.

Някои използват думите „душа“ и „дух“ като синоними. Но в приказките душата винаги е творец и предшественик на духа. В тайната херменевтика духът се ражда от душата. Духът се въплъщава в материя, за да събере информация за света и да я отнесе на душата. Когато е непокътната, връзката между душата и духа е съвършено симетрична — те взаимно се обогатяват. Душата и духът образуват екосистема, също като в езеро, в което създанията на дъното хранят онези на повърхността и онези на повърхността хранят другите на дъното.

В психологията на Юнг егото често се описва като островче на съзнание, което плува в подсъзнателното море. Във фолклора обаче егото се обрисува като създание с ненаситен апетит, често символизирано от не особено умен човек или животно, заобиколено от загадъчни за него сили, над които то се опитва да надделее. Понякога егото успява да се наложи по най-жесток и опустошителен начин, но накрая често губи битката.

В началото на човешкия живот егото проявява любопитство към душевния свят, но по-често е заето със задоволяването на собствената си лакомия. То се ражда в нас като потенциал и се оформя, развива и изпълва с идеи, ценности и задължения от заобикалящия ни свят: нашите родители и учители, нашата култура. Така и трябва, защото то се превръща в наш придружител, наша броня и наш разузнавач във външния свят. Ако дивата природа обаче не получи възможност да проникне нагоре през егото и да му даде цвят, сила и инстинктивна способност за реакция, макар че културата може да одобри оформеното в това его, душата не може и няма да одобри такава незавършеност на своята работа.

Самотният мъж в приказката се опитва да участва в живота на душата. Но също като егото, той не е създаден за тази цел и се мъчи да плени душата, вместо да създаде връзка с нея. Защо егото открадва тюленовата кожа? Подобно на всички други самотни или гладни същества, то обича светлината. Егото вижда светлината, вижда възможността да е близо до душата, промъква се и открадва една от най-важните й маски. Егото не може да постъпи по друг начин. То е такова, каквото е — светлината го привлича. Въпреки че не може да живее под вода, егото копнее за връзка с душата. Егото е грубо в сравнение с нея. Поведението му обикновено не е чувствително. Но то изпитва едва доловим и смътно осъзнат копнеж към прекрасната светлина. И това в известен смисъл и за известно време го успокоява.

И така, от глад за душа, нашето собствено его открадва кожата. „Остани при мен — шепне то. — Аз ще те направя щастлива, като те изолирам от твоята душа и от циклите ти на завръщане в душевния ти дом. Ще те направя много, много щастлива. Моля те, моля те, остани.“ И както е редно в началото на женската индивидуализация, душата е принудена да приеме връзката с егото. Земната функция на душевното покорство цели да опознаем света, начините да получаваме различни неща, да работим, да различаваме доброто от не толкова доброто, да си тръгваме, да оставаме, да живеем с други хора, да изучаваме механиката и машинациите на културата, да се грижим за деца… изобщо всичко във външния живот.

Първоначалното предназначение на изграждането на такава важна структура в женското психе, брака на тюленовата жена със самотния мъж, брак, в който тя определено е покорна, е да се създадат временни условия за раждането на дете дух, което може да посредничи между земния и дивия свят. След като се роди и развие, след като бъде посветено, това символично дете се прехвърля във външния свят и връзката с душата е възстановена. Въпреки че самотният мъж, егото, не може вечно да господства — защото някой ден то трябва да се подчини на душата и да й служи през остатъка от женския живот — като живее с тюленовата жена/женската душа, то е докоснато от величието и едновременно е обогатено и смирено.