Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (78)

Капан № 8: Безумно танцуване, вманиачаване и пристрастяване

Старицата допуска три грешки. Макар че в идеалния случай трябва да е пазител на психето, тя е прекалено сляпа, за да види истинската природа на обувките, за които сама е платила. Възрастната жена не разбира, че детето се прехласва по тях и не може да прозре характера на червенобрадия мъж пред църквата.

Старият войник почуква по подметките на момичето и то започва да танцува — о, как танцува! — само че не може да спре. И старицата, която трябва да играе ролята на пазител на психето, и детето, което трябва да изразява радостта на психето, са лишени от инстинкт и здрав разум.

Момичето е опитало всичко — да се приспособи към старата жена, да краде, „да е добро“, да губи контрол, лудо да танцува и пак да е добро. Силният глад на душата му го принуждава отново да посегне към червените обувки, да ги обуе и да започне последния си танц, танц в пустотата на подсъзнанието.

То е нормализирало един жесток живот и по този начин е породило в сянката си копнеж за обувките на безумието. Червенобрадият мъж е съживил нещо, ала това не е детето — това са дяволските обувки. Момичето вихрено се понася в танц, който не носи наслада, надежда и щастие, а травми, страх и изчерпване. За него повече няма да има покой.

Пред църковния двор го обзема страх, който не му позволява да влезе. И гласът в главата му произнася ужасно проклятие: „Ще танцуваш със своите червени обувки, докато се превърнеш в дух, в призрак, докато кожата провисне на костите ти, докато от теб не остане нищо друго, освен танцуващи вътрешности. Ще танцуваш от порта на порта по селата, на всяка врата ще чукаш по три пъти и когато те виждат, хората ще се плашат от участта ти“. В този момент гласът утвърждава манията, която има сила на пристрастяване.

В живота на много жени творци се случва същото. Като тийнейджърка Джанис Джоплин се опитвала да се приспособи към морала на родното си градче. После се разбунтувала — нощем се качвала на скалите и пеела, мотаела се с „артистични типове“. След като родителите й били повикани в училище, за да дадат обяснение за поведението на дъщеря си, тя започнала да води двойствен живот. Външно се държала примерно, но нощем пресичала щатската граница, за да слуша джаз. Отишла в колеж, разболяла се тежко от злоупотреба с алкохол и наркотици, „поправила се“, опитала се да се държи нормално. Постепенно пак се пропила, събрала малка група от себеподобни, отново посегнала към наркотиците и окончателно обула червените обувки. И танцувала ли, танцувала, докато починала от свръхдоза на двайсет и седем годишна възраст.

Причина за смъртта й не е нейната музика, песните й, творческият й живот. А липсата на инстинкт да разпознава капаните, да разбира кое е полезно за нея, да съзнава, че крайностите трошат малките психични кости, после по-големите, докато накрая поддаде целият психичен скелет и човек се превръща в локва кал, вместо в могъща сила.

Джанис Джоплин се е нуждаела от съвсем малко късче инстинкт, което да издържи, докато успее да започне тежката работа по възстановяването на същността. Във всички нас живее див глас, който ни шепне: „Остани достатъчно дълго… Остани достатъчно дълго, за да възродиш надеждата си, да се избавиш от студа, да се откажеш от полуистините, с които се оправдаваш, да пълзиш, да си пробиваш път, остани достатъчно дълго, за да видиш кое е добре за теб, остани достатъчно дълго, за да събереш сили, да успееш, остани достатъчно дълго, за да теглиш последната линия, няма значение колко време ще ти отнеме това, няма значение как ще го направиш…“