Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (39)

Случайното откриване на съкровището

Във всички приказки има материал, който може да се разбира като огледало, отразяващо болестта или благосъстоянието на културата или вътрешния живот. В приказките се съдържат и митични теми, които могат да се разбират като етапи на и напътствия за поддържане на равновесие и във вътрешния, и във външния свят.

Макар че Жената скелет може да се интерпретира като символ на промените в човешкото психе, за мен тази приказка е най-ценна, когато се разбира като последователност от седем задачи, учещи човек на дълбока любов. Първата е да открие другия като духовно съкровище, въпреки че отначало може да не разбира на какво се е натъкнал. В повечето любовни връзки следва преследването и криенето, период на надежди и страхове за двамата. После идва разплитането и разбирането на онези аспекти на връзката, свързани с природата Живот/Смърт/Живот, и зараждането на страстно желание задачата да бъде изпълнена. Оттук се поражда доверие, способност да се отпуснеш в присъствието на другия и добрата воля. След това настъпва период на споделяне на бъдещи мечти и сегашни тегоби, което е началото на лекуването на стари любовни рани. Накрая сърцето запява за нов живот и настъпва сливането на тяло и душа.

Първата задача — откриването на съкровището, е представена в десетки приказки по света, в които се разказва за улавяне на морско създание. Това е задължителен признак, че предстои голяма битка между обитател на горния свят и обитател или пленник на долния свят. В тази приказка рибарят хваща нещо по-голямо, отколкото е очаквал. „О, този път хванах нещо голямо!“, мисли си той и се обръща за сакчето.

Героят не съзнава, че се е натъкнал на ужасно съкровище, че силите му не са достатъчни, за да се справи с него. Той не знае, че всичките му способности ще бъдат подложени на изпитание. Нещо повече, той не знае, че не знае. Че е в състоянието, в което отначало попадат всички влюбени — слепи като прилепи.

Мнозина са склонни да подхождат към любовта по същия начин, по който рибарят в приказката подхожда към риболова: „Надявам се да хвана голяма риба, от която дълго ще ям и ще си осигуря живота, с която ще мога да се хваля на другите рибари“.

Това е естественото развитие на наивния или изгладнял рибар. Ценностите на младите, неопитните, гладните и наранените се въртят около откриването и печеленето на трофеи. Младите наистина още не знаят какво търсят, гладните искат да се нахранят, а наранените се стремят да намерят утеха за предишните си загуби. И всички ще бъдат „сполетени“ от съкровище.

Когато е в присъствието на великите сили на психето, в този случай жената Живот/Смърт/Живот, наивникът получава повече, отколкото е искал. Ние често си фантазираме, че вътрешната природа ни храни — чрез истинска любов, любовна авантюра, работа или пари — и се надяваме това да е задълго. Не искаме да правим нищо повече. Дори има моменти, в които ни се ще да се засищаме, без да вършим каквото и да е. В действителност знаем, че нищо стойностно не се получава така. Ала въпреки това го искаме.

Лесно е да лежим по гръб и само да си мечтаем за съвършената любов. Това е наркоза, от която може никога да не излезем, освен ако на въдицата ни не се хване нещо ценно, чиято стойност обаче едва ли ще осъзнаем. Такова е чудото на психето — даже да сме нерешителни и непочтителни, да не се надяваме, да не го искаме, да се чувстваме недостойни или неподготвени за това, ние случайно се натъкваме на съкровище. И тогава задачата на душата е да му обърнем внимание, да разберем, че е съкровище, колкото и необикновена да е формата му, и внимателно да обмислим следващата си стъпка.

Мотивът за рибаря има обща архетипна символика с този за ловеца. Освен всичко друго, те представят психологическите елементи на хора, които се стремят към познание, които искат да подхранят същността си, като се слеят с инстинктивната природа. Също като в живота, в приказките ловецът и рибарят започват пътуването си по един от трите възможни начина: сакрално, злонамерено или случайно. С рибаря от приказката за Жената скелет се случва третото. Той не е злонамерен, но отношението и намеренията му не са и сакрални.

Понякога и с влюбените е така. В началото на връзката си те „хвърлят въдицата“ само за удоволствие или от самота. Без да го съзнават, навлизат в онази част от психето — своето и на другия — в която живее Жената скелет. Въпреки че егото им може да лови риба за удоволствие, това психично пространство е свещена земя за Жената скелет. Ако ловим риба в тези води, тя със сигурност ще се закачи на кукичката ни.

Рибарят смята, че уловът му е обикновена храна, докато всъщност е хванал цялата стихийна женска природа — пренебрегваната природа Живот/Смърт/Живот. Сега вече тя не може да се пренебрегне, защото там, където започва нов живот, винаги се появява властелинката на смъртта. И когато става това, поне за момента, хората се изпълват с ужас.

В първоначалния мотив за жената на океанското дъно Жената скелет е сходна със Седна^[1], образ от инуитската митология, свързан с цикъла Живот/Смърт/Живот. Седна е великата богиня на сътворението, която живее в инуитския отвъден свят. Баща й я хвърлил от каяка си, защото, за разлика от другите покорни дъщери на племето, тя пристанала на човека куче. Подобно на бащата от приказката за безръката девойка бащата на Седна й отсякъл ръцете. Те се превърнали в риба, тюлени и други форми на живот, които оттогава до днес хранят инуитите.

Другите останки от Седна потънали на морското дъно — кости и много дълга коса. Според инуитската традиция шаманите се спускат на дъното при нея и носят храна, за да умилостивят ръмжащото куче — неин съпруг и пазител. Шаманите решат дългата й коса, пеят й и я молят да излекува душата или тялото на някой човек, защото тя е великата ангакок, магьосницата, тя е великата северна порта на Живота и Смъртта.

Жената скелет, която прекарала невъобразимо много време на морското дъно, също може да се интерпретира като неизползвана или зле третирана сила Живот/Смърт/ Живот. В своята възкресена форма тя управлява интуитивните и емоционални способности за следване на жизнените цикли на раждане и смърт, скръб и веселие. Тя е онази, която съблюдава нещата. Тя знае кога е време за смъртта на място, действие, група или връзка. Тази дарба, тази психологическа чувствителност очаква всеки, който я осъзнае чрез любовта си към друг.

Част от всеки човек, бил той мъж или жена, се съпротивлява на мисълта, че Смъртта трябва да има своя дял от всяка любовна връзка. Ние се преструваме, че не можем да обичаме без илюзиите си за смъртта на самата любов, преструваме се, че сме в състояние да продължим, без да умрат първоначалните ни очаквания. Но от психична гледна точка всичко в любовта има край, абсолютно всичко. Егото не иска да е така. Ала това е факт и човекът с дива природа ясно го съзнава.

Какво умира? Умират илюзиите, очакванията, алчността, желанието всичко да е само красиво. Тъй като любовта винаги води до спускане в природата на Смъртта, ние разбираме защо за истинска връзка се изисква огромна сила. Когато обича, човек е обвързан и с възкресяването на същността на Жената скелет и на цялото й учение.

Рибарят в приказката бавно проумява природата на улова си. Отначало с всеки е така. Ние трудно осъзнаваме какво правим, когато хвърляме въдицата си в подсъзнанието. Ако нямаме опит, ние не знаем, че там живее природата на Смъртта. Когато открием с какво си имаме работа, първото ни желание е да я хвърлим обратно. Превръщаме се в митичните бащи, които изхвърлят дивите си дъщери от каяка.

Когато връзката преминава от етапа на очакването към етапа на изваждане на улова от водата, понякога настъпва критичен момент. Това се отнася за връзките между майки и техните малки или поотраснали деца, между приятели, между дългогодишни партньори или млади влюбени. Тогава започва сериозната връзка и човек трябва да призове на помощ цялото си умение и мъдрост.

Жената скелет на морското дъно представлява инертна форма на инстинктивния живот, която интуитивно може да твори както Живот, така и Смърт. Ако партньорите упорито продължават да се стремят към ефимерно щастие и вечно удоволствие, ако очакват дълбоко разтърсващи сексуални наслади и никакви конфликти, природата Живот/Смърт/Живот отново потъва в морето. Отказът за допускане на всички цикли на живота и смъртта в любовната връзка лишава Жената скелет от психична опора.

Жената скелет потъва на дъното винаги, когато единият или и двамата партньори не са в състояние да я понесат или разберат. Тя потъва на дъното, когато не успеем да осъзнаем смисъла от циклите на преобразяването — когато нещата трябва да умрат и да бъдат заменени от други. Ако не могат да понесат това, партньорите не са способни на любов, надхвърляща обикновеното хормонално привличане.

Хвърлянето на тази тайнствена природа в морето винаги кара жената и емоционалната сила в мъжа да се превръщат в скелет, лишен от искрена любов и храна. Когато жената следи биологичните и емоционалните цикли, циклите на живота и смъртта са в центъра на нейното внимание. Тъй като без смърт не може да има нов живот, връзката между партньори, които се опитват да запазят всичко в неговото върхово състояние, все повече ще закостенява. Желанието да принудиш любовта да живее единствено в нейната най-сюблимна форма е причина за окончателната й смърт.

Рибарят е изправен пред предизвикателството да приеме Госпожа Смърт и нейните цикли. За разлика от други приказки, в които уловеното морско създание впоследствие е пуснато на свобода и от благодарност изпълнява някакво желание на рибаря, Госпожа Смърт не иска да се върне обратно на дъното, Госпожа Смърт не желае да изпълнява никакви желания. Тя изплува на повърхността, независимо дали ни харесва, защото без нея не може да има истинско познание за живота, а без това познание не може да има вярност, истинска любов и всеотдайност. Любовта си има цена. Тя изисква смелост. И както ще се убедим по-нататък, тя изисква да изминем пътя.

Независимо от пола им, при влюбените постоянно се наблюдава едно и също явление. Двама души се събират в очакване да се обикнат. Изведнъж на кукичката случайно се закача Жената скелет. Нещо във връзката започва да гасне. Често отслабва удоволствието от сексуалната възбуда, човек вижда слабата, наранена природа на другия или започва да го възприема като нещо различно от трофей. И тъкмо тогава на повърхността изплува плешивото старо момиче с пожълтели зъби.

То изглежда ужасяващо, но сега за пръв път имаме възможност да проявим смелост и да познаем любовта. Да обичаш, означава да си с любимия. Да обичаш, означава да изплуваш от света на фантазиите в света, в който е възможна всеотдайната любов. Да обичаш, означава да останеш, макар всяка твоя клетка да вика „Бягай!“.

Когато са способни да понесат природата Живот/Смърт/Живот, когато са в състояние да я разберат като континуум — като нощ между два дни — и като сила, която твори вечна любов, партньорите могат да се изправят пред Жената скелет във връзката. Заедно те са по-силни и получават по-дълбоко познание за двата свята, в които живеят — земния свят и света на духа.

През повече от двайсетгодишната си практика съм чувала и мъже, и жени ужасено да казват: „Срещнах някого… не исках, просто си гледах работата, не го търсех… и хоп — срещнах този с главно С. И какво да правя сега“. Въпреки че продължават да подхранват новата връзка, те започват да се страхуват. Боят се, защото започват да различават голия череп, който изплува от вълните на тяхната страст. Ай! Какво да правят?

Аз им казвам, че преживяват вълшебен момент. Това не ги успокоява. Казвам им, че ще се случи нещо прекрасно. Те не ми вярват. Казвам им да потърпят и те полагат всички усилия, но едва успяват. Още преди да се усетя, от гледна точка на психоанализата, малката лодка на тяхната любовна връзка се понася все по-бързо. Носът й се забива в брега и те хукват да бягат, а аз като психоаналитик тичам до тях и се опитвам да им говоря, докато познайте кой подскача след нас.

Когато за пръв път се срещнат с Жената скелет, повечето хора изпитват импулсивното желание да избягат колкото може по-надалеч. И това е част от процеса, нещо съвсем човешко, ала не задълго.