Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (90)

Прекаленото забавяне

Колкото по-дълго остава, толкова повече вехне тюленовата жена в приказката. Кожата й изсъхва. Кожата е нашият най-важен сетивен орган — той ни казва кога ни е студено или топло, кога сме възбудени или уплашени. Когато жената е прекалено далеч от дома си, способността й да осъзнава истинското си състояние започва да линее. Тъй като не знае какво е прекалено много и какво не е достатъчно, тя нарушава границите на възможностите си.

Косата на тюленовата жена оредява, тялото й слабее, превръща се в анемична версия на предишната си същност. Когато прекалено се забавяме, ние губим идеите си, връзката ни с душата прекъсва, кръвта ни се разрежда, кръвообращението ни се забавя. Очите на тюленовата жена изгубват влагата си, тя ослепява. Когато сме закъснели да се завърнем у дома, нашите очи няма за какво да искрят, костите ни са крехки, нервите ни са опънати, губим представа какви сме и какво правим.

Сред гористите хълмове на Индиана и Мичиган живее поразителна група фермери, чиито предци са дошли от Кентъки и Тенеси. Макар че речта им е изпъстрена с диалектни изрази, те четат Библията и използват такива прекрасни дълги думи като „неправда“ и „благоуханен“^[1]. Освен това имат много описания, отнасящи се до изхабени и неосъзнати жени. Хората от далечната провинция не редят думите книжовно. Те ги насичат на късове, които наричат „изречения“. „Прекалено дълго е теглила ярема“, „изхабила си е задните крака“, „толкова е уморена, че не може да се върне в яркочервен обор“ и особено жестокото определение „от гърдите й тече мъртво мляко“, което означава, че животът й изтича заради неуспешен брак, работа или свръхусилие.

Когато прекалено дълго е била далеч от дома, жената все по-малко е в състояние да поддържа връзката си с живота. Вместо да тегли ярем, който сама е избрала, тя безпомощно виси на хамута. Зрението й толкова е отслабнало от изтощение, че не вижда мястото, където ще намери помощ и утеха. Мъртвото мляко са идеи и задачи, които нямат и не й носят живот. Тази жена е бледа от изнемога, горивото й е на изчерпване. Това е състояние на hambre del alma — душевен глад. И тогава остава само едно убежище. Жената най-после разбира, че трябва да се завърне у дома.

Обещанието в приказката е нарушено. Мъжът, който също е повехнал с всички онези дълги бразди от самота по лицето, е накарал жената да влезе в дома и сърцето му, като й е обещал, че след определен период ще й върне кожата и тя ще може да избира дали да остане при него, или да се завърне в морето.

Коя жена не се е сблъсквала с това нарушено обещание? „Ще си тръгна веднага щом свърша това. Веднага щом мога да се измъкна… Ще тръгна напролет. Ще тръгна, когато свърши лятото. Когато децата пак започнат училище… През късната есен, когато дърветата са толкова красиви… Е, никой не може да отиде никъде през зимата. Затова просто ще почакам до пролетта… Този път наистина.“

Завръщането у дома е особено важно, ако жената е била задържана от ежедневни проблеми и е останала повече от необходимото време. За какъв период става дума? Той варира при всеки човек, но е достатъчно да кажем, че жените знаят кога са останали прекалено дълго в света. Знаят кога са закъснели за дома. Телата им са тук, ала мислите им са много надалеч.

Те умират за нов живот. Задъхват се за морето. Живеят само до следващия месец, докато мине този семестър, нямат търпение зимата най-после да свърши, за да се почувстват отново живи, едва изчакват тайнствено определената дата, когато ще са свободни да направят нещо чудесно. Струва им се, че ще умрат, ако не… Сами попълнете многоточието. И във всичко това има скръб. Има мъка. Има пустота. Има копнеж. Има безкрайно вторачване през прозореца. И това не е временно състояние. То е трайно и все повече се изостря.

И все пак жените продължават да вършат ежедневните си задължения, изглеждат плахи, държат се виновно. „Да, да, да, знам — казват те. — Трябва, но, но, но…“ Именно това „но“ в изреченията им показва, че са останали прекалено дълго.

Ненапълно посветената жена в такова състояние грешно си мисли, че черпи повече духовна енергия, като остава. Други, както казват в Мексико, dar a algo un tiron fuerte, постоянно дърпат ръкава на Девата, което означава, че усилено работят и още по-усилено се опитват да докажат, че са добри хора.

Ала причините за раздвоената жена са други. Тя е свикнала сама да натиска веслата. Може да е станала робиня на децата си и вечно да си казва: „Децата ми се нуждаят от това, децата ми се нуждаят от онова“^[2]. Жената не съзнава, че като жертва потребността си да се завърне, тя учи децата си да правят същите жертви, когато пораснат.

Някои жени се страхуват, че другите няма да разберат потребността им да се завърнат. И не всички могат. Но жената трябва да проумее следното. Когато тя се завръща у дома в съответствие със собствените си цикли, другите могат да се заемат със собствената си индивидуализация, със собствените си жизненоважни проблеми. Нейното завръщане позволява на другите също да се развиват.

При вълчиците няма такива раздвоени чувства, защото те работят, раждат, почиват и скитат на цикли. Те са част от група, която поема работата и грижите за малките, докато други отсъстват. Този начин на живот притежава завършеността на дивата женственост.

Трябва да изясним, че завръщането у дома означава различни неща за различните жени. Една моя румънска приятелка художничка знаеше, че баба й се завръща у дома, когато седне на дървен стол в задния двор и се загледа в слънцето с широко отворени очи. Трябва да разберете, че не е задължително завръщането у дома да струва пари. То струва време. Струва силна воля. Можете да викнете през рамо, както казва добрата ми приятелка Жан: „В момента ме няма, но ще се върна“, но трябва да продължите обратния път към дома.

Има много начини да се завърнете у дома, някои земни, други божествени. Да прекарате няколко минути край река, поток, ручей. Да останете с любимия, без децата да се мотаят наоколо. Да поседите на верандата с някакво ръкоделие. Да се разходите без посока и после да се върнете. Да се качите на автобус без ясна цел. Да посрещнете изгрева. Да отидете там, където светлините на града не скриват нощното небе. Да се помолите. Да се видите с приятел. Да поседите на мост с провесени над водата крака. Да подържите бебе. Да поседите край прозореца в някое кафене. Да поседите сред дървета. Да изсушите косата си на слънцето. Да протегнете длани под дъжда. Да засаждате цветя. Да съзерцавате красотата, изяществото, трогателната крехкост на човешките същества.

За да се завърнете у дома, не е нужно да предприемате дълго и тежко пътуване, но не искам и да опростявам нещата, защото това завръщане винаги среща съпротива, независимо дали е лесно, или не.

Има още един, далеч по-тайнствен начин да разберем отлагането на завръщането у дома и това е свръхидентифицирането с лечителския архетип. Архетипът е могъща сила, едновременно загадъчна и насочваща за нас. Като сме близо до нея, като й подражаваме в известна степен, като поддържаме хармонична връзка с нея, ние извличаме огромна енергия. Всеки архетип носи свои особености, свързани с неговото име: Великата майка, Божественото дете, Слънчевия герой и т.н.

Архетипът на великата лечителка носи мъдрост, доброта, познание, грижовност и всички други характеристики на лечителя. Затова е добре да сме щедри, мили и услужливи като архетипа на великата лечителка. Но донякъде. По-нататък той ни оказва задържащо влияние. Присъщият на жената стремеж да излекува и оправи всичко е опасен капан, заложен от културата, който изисква от нас да докажем, че не сме безполезни. Това изискване се насажда в психето ни на съвсем ранна възраст, когато не сме способни да му се съпротивляваме. То става закон за нас… Освен или докато не го оспорим.

Но никой не може постоянно да отвръща на стоновете на страдащия свят. Ние можем само да се отзоваваме на онези, които ни позволяват редовно да се завръщаме у дома, иначе светлината в сърцата ни ще помръкне. Желанието на сърцето да помогне понякога не съответства на възможностите на душата. Ако цени душевната си кожа, жената решава тези въпроси в зависимост от това колко близо е до дома и колко често се е завръщала.

Никоя жена не е в състояние постоянно да следва даден архетип. Единствено самият архетип винаги е изпълнен с енергия. Можем да се опитваме да му подражаваме, но той е недостижим за човека идеал. И все пак капанът кара жените да хвърлят силите си, за да постигнат тази нереална цел. За да го избегне, човек трябва да се научи да казва „Стига“. И разбира се, да говори сериозно.

Жената трябва да остане насаме със себе си и да разбере как е допуснала да попадне в капана на архетипа^[3]. Тя трябва да си възвърне и развие фундаменталния див инстинкт, който определя границите. Това е единственият начин да запази равновесие. За предпочитане е за известно време да се завърне у дома, дори по този начин да раздразни околните, а не да остане, да повехне и накрая да избяга пълзешком, цялата в дрипи.

Затова, жени, които сте уморени, временно ви е писнало от света, боите се да отделите време за себе си, страх ви е да престанете, събудете се! Запушете ушите си за виковете, които ви карат непрекъснато да помагате за нещо. Ако искате, когато се върнете, пак ще можете да го правите. Ако навреме не се приберем у дома, ние губим фокуса си. Откриването и обличането на кожата, и завръщането у дома ни помага да сме по-полезни след това. Има една поговорка: „Не можеш пак да се завърнеш у дома“. Това не е истина. Макар че не можем отново да се проврем в утробата, можем да се завърнем в душевния си дом. Това не само е възможно, това е задължително.