Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (116)

Преобразяващият огън и правилното действие

Мечокът проявява състрадание към жената, позволява й да откъсне един от космите му. Тя се спуска обратно по планинския склон, като упражнява всички жестове, песни и похвали, които спонтанно са бликали от нея по време на изкачването. Жената нетърпеливо изтичва при знахарката и й казва: „Виж, успях, направих каквото ми поръча. Издържах. Победих“. Милата старица се замисля за миг, оставя жената да се наслади на успеха си и после хвърля спечеления с толкова усилия косъм в огъня.

Жената е поразена. Какво прави тази полудяла знахарка? „Върви си у дома — казва старицата. — Упражнявай онова, което си научила.“ В дзенбудизма хвърлянето на косъма в огъня и простите думи на знахарката са моментът на истинското просветление. Обърнете внимание, че просветлението не става в планината, а когато чрез изгарянето на косъма от лунния мечок се разтваря проекцията на вълшебното лекарство. Всички ние се сблъскваме с такива мигове, защото всички се надяваме, че ако работим усилено за някаква свята цел, ще получим нещо материално, което в миг ще оправи всичко.

Ала не става така. Става точно както е описано в приказката. Можем да придобием цялото познание във Вселената и то се свежда до едно: упражнение. Просто трябва да се приберем у дома и стъпка по стъпка да приложим онова, което сме научили. Колкото пъти трябва и колкото дълго е възможно или вечно. Успокоително е да знаем, че когато сме разгневени, сме наясно точно какво да направим: трябва да се успокоим, да разсеем илюзиите, да изкачим планината заедно с гнева си, да поговорим с него, да го уважаваме като учител.

В тази приказка са ни дадени много идеи за постигане на равновесие. Трябва да сме търпеливи, да се отнасяме нежно към разгневения, да му дадем време да преодолее гнева си. Има една стара поговорка:

„Преди дзен планините бяха планини и дърветата бяха дървета.

По време на дзен планините бяха тронове на духовете и дърветата бяха гласовете на мъдростта.

След дзен планините бяха планини и дърветата бяха дървета.“

Докато жената била в планината и се учела, всичко било вълшебно. След като се спуснала в селото, така нареченият вълшебен косъм бил изгорен в огъня, който разсейва илюзията, и настъпило времето „след дзен“. Животът отново трябва да стане нормален. И все пак тя има своите преживявания горе. Има познание. Енергията, която се е натрупала в гнева, може да се използва за други цели.

Жената, която се е помирила с гнева, се завръща в ежедневния свят с ново познание, с разбирането, че може по-изкусно да живее живота си. И все пак някой ден в бъдеще пак ще изскочи нещо — поглед, дума, интонация, чувство, че с нея се държат покровителствено, че не я оценяват или че я манипулират. Тогава остатъкът от болката й ще се възпламени^[1].

Гневът, останал от старите рани, може да се сравни с травмата от шрапнел. Човек може да извади почти всички парчета от снаряда, но остават най-малките. Той си мисли, че ако повечето ги няма, всичко ще е наред. Ала не. В някои случаи тези най-малки парченца причиняват болка, също толкова силна, колкото от първоначалната рана (надигането на гнева).

Но това надигане не се предизвиква от предишния гняв, а от самите малки парченца, останали в психето, които никога не могат да се извадят. Те причиняват болката. Тогава човек се напряга да предотврати старата болка, което обаче води до още по-големи мъки. Те участват в драстични маневри на три фронта: опитват се да задържат външното събитие, да задържат болката, излъчваща се от старата рана, в психето и да си осигурят безопасна позиция, като тичат стремглаво в психологическо приведено положение.

Прекалено много е да искаме от сам човек да се справи с еквивалента на трима и да се опита едновременно да ги нокаутира. Ето защо трябва да спрем, да се оттеглим и да се уединим. Жената, която е изкачила планината, се отдръпва, първо се справя с по-старото събитие, после с по-новото, определя позицията си, наостря уши и отново с достойнство излиза на сцената.

Никой от нас не е в състояние напълно да избяга от миналото си. Можем да го оставим зад себе си, но то все пак съществува. Ако обаче сте готови да направите тези неща за себе си, ще преодолеете гнева и накрая всичко ще се успокои. Няма да е съвършено, но ще е спокойно. Ще можете да продължите напред. Всеки път ще се справяте все по-добре, защото ще знаете кога пак да повикате лечителката, да изкачите планината, да се освободите от илюзиите, че настоящето е точно повторение на миналото. Жената помни, че може едновременно да е свирепа и щедра. Гневът не е като бъбречен камък — ако чакате достатъчно дълго, ще премине. Не, не. Трябва да предприемете нужните действия. Тогава ще премине и животът ви отново ще се изпълни с творчество.