Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (2)

Въведение
Песен над кости

Дивите животни и Дивата жена са застрашени видове.

В миналото инстинктивната женска природа е била ограбвана, потискана и насилствено преобразявана. В продължение на няколко хиляди години тя е била опустошавана като дивата природа, заточавали са я в най-затънтените кътчета на женското психе^[1]. Духовните владения на Дивата жена са били плячкосвани и опожарявани, обиталищата й са били поругавани, а естествените й цикли — натъпквани в калъпа на чужди й ритми за удоволствие на други.

Не е случайност, че колкото повече изчезва девственият живот на нашата планета, толкова повече избледнява познанието ни за изконната ни дива природа. Не е много трудно да разберем защо древните гори и старите жени се смятат за изчерпан ресурс. Това изобщо не е загадка. Едва ли за някого е странно, че вълците и койотите, мечките и дивите жени имат подобна репутация. Всички те споделят сходен инстинктивен архетип^[2] и като такива погрешно се смятат за грозни, опасни и хищни.

Моят живот и работа като психоаналитичка от школата на Юнг, поетеса и cantadora — пазителка на древните предания, са ме научили, че линеещата женска жизненост може да се възстанови с помощта на мащабни „психоархеологически“ разкопки в руините на вътрешния женски свят. Тези методи ни дават възможност да възродим естественото инстинктивно психе и чрез неговата персонификация в архетипа на Дивата жена да установим характера на най-дълбоката женска природа. Модерната жена е изключително активна. Тя е принудена да е всичко за всички. Старото познание отдавна е забравено.

Заглавието на тази книга — „Бягащата с вълци“, идва от моите проучвания на дивата природа и конкретно на живота на вълците. Проучванията ми за живота на вълците Canis lupus и Canis rufus са като историята на жените и по отношение на тяхната душевност, и по отношение на техните страдания.

Здравите вълци и здравите жени имат общи психични характеристики: изострена сетивност, игрив дух и подчертана всеотдайност. Вълците и жените са сходни по природа, любопитни, извънредно издръжливи и силни. Те притежават дълбока интуитивност, грижа за малките, партньорите и глутницата. Лесно се адаптират към постоянно променящите се обстоятелства, проявяват непоколебима храброст и преданост.

И все пак винаги са ги преследвали и измъчвали, погрешно са ги смятали за лукави и хищни, прекалено агресивни и по-нисши от техните мъчители. Постоянно са били под прицела на онези, които се стремят да прочистят девствените територии и дивите кътчета на човешкото психе, да изтребят инстинктивното така, че от него да не остане и следа. Преследването на вълците и на жените от страна на онези, които не разбират що за същества са, е поразително сходно.

Ето защо концепцията за архетипа на Дивата жена за пръв път изкристализира у мен именно по време на проучванията ми за вълците. Занимавала съм се и с други животни като мечки, слонове и пеперуди. Особеностите на всеки вид изобилстват с метафорични податки за познаваемото в инстинктивното женско психе.

Дивата природа е повлияла двойно върху моята душевност — веднъж с огнения ми мексикано-испански произход, и по-късно с осиновяването ми от унгарско семейство, което се отличаваше с пламенен дух. Отраснала съм край щатската граница на Мичиган сред гори, овощни градини и ниви, близо до Големите езера. Гръмотевиците и мълниите бяха основната ми храна. Нощем царевичните стъбла шумоляха в неспирен разговор. Далеч на север по огрените от луната поляни се събираха вълци, присядаха на задните си крака и виеха към луната сякаш се молеха. Всички ние без страх можехме да пием от едни и същи потоци.

Макар че тогава не я наричах с това име, обичта ми към Дивата жена се зароди, още когато бях малка. По-скоро бях естет, отколкото спортна натура и единственото ми желание бе да се скитам сред природата. Пред столовете и масите предпочитах земята, дърветата и пещерите, защото там усещах, че мога да се докосна до Господ.

Реката винаги ме зовеше след мръкване, нивите ме мамеха да навляза сред тях, за да започнат шумолящия си разказ. Нощем в гората трябваше да се палят огньове и приказките да се разказват шепнешком, далеч от ушите на възрастните.

Имах щастието да отрасна сред Природата. Падащите мълнии ми напомняха за внезапността на смъртта и преходността на живота. Когато изравях от пръстта „индиански мъниста“, разбирах, че прапраотдавна тук са живели хора. Усвоих свещеното изкуство да украсявам денем главата си с пъстри пеперуди, а нощем — със светулки, ръцете си — със смарагдовозелени жаби вместо гривни.

Една вълчица уби смъртно раненото си малко — това ми даде тежък урок по състрадание и ми показа колко важно е смъртта да идва навреме при умиращите. Мъхнатите гъсеници, които падаха от клоните и отново запълзяваха нагоре по ствола, ме научиха на целеустременост. Когато гъделичкаха ръката ми, кожата ми сякаш оживяваше. От катеренето по върхарите на дърветата научих какво ще ми носи някой ден сексът.

Моето следвоенно поколение израсна във време, когато към жените се отнасяха като към вещи. Пазеха ги като угарни ниви… но слава богу, вятърът винаги носеше диви семена. Макар че се мълчеше за онова, което пишеха, жените все пак намираха начин да проявят таланта си. Макар че никой не признаваше онова, което рисуваха, картините им все пак радваха душата. Жените трябваше да молят за оръдията и пространството, необходими за тяхното изкуство, и ако такива нямаше, си намираха място в хралупи, пещери, гори и килери.

Танците бяха едва ли не забранени, затова те танцуваха в гората, където никой не можеше да ги види, в мазето или докато изхвърляха кофата с боклук. Украшенията пораждаха подозрителност. Гримът и пъстрата рокля увеличаваха опасността от сексуален тормоз. Жената не притежаваше дори дрехата на гърба си.

По онова време родителите, които биеха децата си, бяха наричани просто „строги“, душевните терзания на експлоатираните жени бяха окачествявани като „нервни кризи“, момичетата и жените със здраво стегнати юзди бяха наричани „добри“, а онези, които за миг-два успяваха да се изплъзнат от хомота — „лоши“.

Също като безброй жени преди и след мен, аз криех истинската си същност и живеех като предрешена criatura^[3]. Също като моите родственици и познати преди мен, аз залитах на високите си токчета и ходех на църква с рокля и шапка. Ала моята метафорична опашка често се подаваше изпод подгъва на дрехата ми и ушите ми щръкваха така, че шапката падаше над очите ми, а понякога дори отхвърчаваше надалеч.

Не съм забравила песента на онези мрачни години — hambre del alma — песента на зажаднялата душа. Но не съм забравила и жизнерадостната canto hondo — „дълбоката“ песен, думите, на която се връщаха при нас, когато разкривахме душата си.

 

 

Подобно на горска пътека, която все повече се стеснява и накрая съвсем изчезва, традиционната психологическа теория бързо изчерпва възможностите си за даровитата жена. Традиционната психология често е пестелива или изобщо мълчи за по-дълбоките, важни за жените въпроси: архетипното, интуитивното, сексуалното и цикличното, женските възрасти, женските състояния, женското познание, нейния съзидателен плам. Тъкмо това ръководеше работата ми върху архетипа на Дивата жена в продължение на повече от две десетилетия.

Душевните проблеми на жената не могат да се решат, като я напъхате в по-приемлив калъп, подсъзнателно определен от дадено общество. Не могат да й придадат интелектуално по-приемлива форма и онези, които твърдят, че са единствени носители на съзнателното. Не, именно това е причината милиони жени, притежаващи могъщи природни сили, да станат чужди в собственото си общество. Тъкмо обратното, трябва да се разкрият и поощрят прекрасните и естествени психични дадености на жената.

Приказките, митовете и легендите изострят зрението ни, за да можем да видим и поемем по пътеката, отъпкана от дивата природа. Напътствията в тези легенди ни уверяват, че пътеката не е изчезнала, а все още води към женските глъбини, към естественото женско познание. Всички ние следваме дирите на дивата и вродена инстинктивна Същност^[4].

Наричам я „Дивата жена“, защото сами по себе си тези думи представляват llamar о tocar a la puerta — приказното почукване на вратата на дълбокото женско психе. Llamar o tocar a la puerta буквално означава „да свириш на точно определен инструмент, за да отвориш вратата“. От каквато и култура да е повлияна, жената интуитивно разбира думите „дива“ и „жена“.

Когато жените чуват тези думи, в душата им се разбужда древен спомен — споменът за нашето абсолютно, безспорно и неотменно родство с дивата женственост, връзка, която пренебрежението може да е направило ефимерна, която прекаленото опитомяване може да е заровило дълбоко, която обществото може да е поставило извън закона или която вече никой да не проумява. Може да сме забравили нейните имена, може да не отговаряме на зова й, ала дълбоко в себе си ние я познаваме, копнеем за нея, съзнаваме, че взаимно си принадлежим.

Ние сме родени тъкмо от тази фундаментална, стихийна и принципна връзка, от нея произтича същността ни. Архетипът на Дивата жена плътно обгръща алфа-матрилинейното (по майчина линия) същество. Понякога долавяме присъствието й, макар и само за миг, и ни се иска това да продължи. Някои жени усещат „вкуса на дивото“ по време на бременност, докато кърмят и отглеждат децата си, докато се грижат за любимия си.

Нейното присъствие се възприема и зрително. Самата аз съм я усещала, докато се любувам на вълшебния залез в гората. Чувствала съм как се раздвижва у мен, когато привечер рибарите се прибираха от езерото със запалени фенери или когато гледах пръстчетата на крачетата на моето бебе, наредени като зърна на сладка царевица. Ние я виждаме там, където я виждаме, с други думи — навсякъде.

Тя идва при нас и със звуците, с музиката, която вибрира в гърдите и пали сърцето, с барабана, свирката, вика и плача. Идва с писаното слово, с изречените думи — понякога само една дума, изречение, стихотворение или разказ ни карат да си спомним, поне за миг, за какво съществувание сме създадени и къде е истинският ни дом.

Тези мимолетни „докосвания до дивото“ са плод на мистично вдъхновение — а, ето го, о, вече го няма. Копнежът по Дивата жена се появява, когато се натъкваме на някой, осигурил тази дива връзка. Копнежът се появява, когато съзнаваме, че не сме обръщали внимание на мистичния огън или мечтаното време^[5], на собствения си съзидателен живот, на призванието или истинската любов.

И все пак именно тези бегли докосвания, идващи или чрез красотата, или чрез болката, ни изпълват с такова непреодолимо желание, че се поддаваме на дивата си природа. Тогава се втурваме в гората, в пустинята или в снега и се затичваме с всички сили, зрението и слухът ни рязко се изострят и ние търсим ли търсим следа, останка, признак, че тя все още е жива, че не сме пропуснали последния си шанс. И когато уловим дирята й, правим всичко възможно, за да я настигнем, разчистваме бюрото си, уреждаме отношенията си, проясняваме ума си, обръщаме нова страница, налагаме си почивка, нарушаваме правилата, спираме света, защото вече не желаем да продължаваме нататък без нея.

Когато са я изгубили, но после са я преоткрили, жените завинаги остават с нея. Когато са си я върнали, те се борят със зъби и нокти, за да я запазят, защото с нея разцъфтява съзидателният им живот, техните отношения придобиват смисъл, дълбочина и здравина, отново се установяват циклите на сексуалност, градивност, работа и игра, те вече не са жертви на хищници, законите на природата им гарантират равни права да се развиват и преуспяват. Сега вече вечер са уморени от работа, която им носи удовлетворение, а не от сковаващ ги манталитет и дискриминиращи ги служби и отношения. Те инстинктивно разбират кога нещата трябва да се прекратят и кога да продължат — те знаят кога да си отидат и кога да останат.

Щом отново установят връзката си с дивата природа, жените се сдобиват с постоянен вътрешен наблюдател, мъдрец, пророк, оракул, вдъхновител, създател, подчинен на интуитивното, творец, изобретател и слушател, който напътства, предлага и стимулира буен живот във вътрешния и външния свят. Когато следват природата си, този факт сякаш ги озарява. Тази дива учителка, дива майка, дива наставница им помага и ги подкрепя при всякакви обстоятелства.

Ето защо тук думата „дива“ не се използва в съвременния й пейоративен (лош) смисъл, а в първоначалното й значение: да водиш естествен живот, в който човек притежава вътрешна цялост и здраве. Тези думи „дива“ и „жена“, карат жените да си спомнят кои са и защо са създадени. Те са метафора на огъня, който пламти във всички жени. Те олицетворяват сила, без която жените не могат да живеят.

Архетипът на Дивата жена може да се изрази и по друг, също толкова подходящ начин. Някои наричат този могъщ психологически характер „инстинктивна природа“, но силата, която се крие зад нея, е Дивата жена. Други го наричат „естествено психе“, но зад нея също стои архетипът на Дивата жена. Трети го наричат „вродена женска природа“. В поезията се среща като „Другата“, „седемте океана на Вселената“, „далечните гори“ и „Приятелката“^[6]. В различни психологически школи и от различна гледна точка той може да се нарече ид^[7], Същност, междинна природа. Биолозите биха използвали термина „типична или фундаментална природа“.

Ала тъй като е безмълвен, далновиден и вроден, сред cantadoras той се нарича „мъдрата или знаещата природа“. Понякога го наричат „жената, която живее на края на времето“ или „жената, която живее на края на света“. И тази criatura винаги е вещица създателка, богиня на смъртта, паднала девица или много други персонификации. Тя е и приятелка, и майка на всички онези, които са изгубили пътя си, на всички онези, които се нуждаят от напътствие, на всички онези, които имат да решават загадки, на всички онези, които бродят из гората или пустинята и търсят.

Всъщност в подсъзнанието — онзи пласт от човешкото психе, от който произтича това явление — Дивата жена няма име, защото е всеобхватна. Ала тъй като тази сила поражда всички важни особености на женствеността, на нашата земя тя носи много имена, не само за да се разкрият безбройните страни на нейната природа, но и за да се поддържа връзката с нея. Тъй като в началото на разкриването на тази връзка тя може за миг да се превърне в дим, като я назоваваме по определен начин, ние й осигуряваме мисловна и емоционална територия в себе си. Тя се появява и ако бъде оценена, остава.

Ето защо на испански аз я наричам Rio Abajo Rio — Река под реката, La Mujer Grande — Великата жена, Luz del abismo — Светлината от бездната, La Loba — Жената вълчица, или La Huesera — събирачката на кости.

На унгарски тя е — Ö, Erdöben — Онази от гората, и Rozsomák — Вълчицата. На езика навахо тя е Na ashjé ii Asdzáá — Жената паяк, която тъче съдбите на хората и животните, растенията и скалите. В Гватемала, освен много други имена, тя е Humana del Niebla — Мъглявото същество, жената, която живее вечно. На японски тя е Аматерасу Омиками — Свръхестествената, която носи светлината и съзнанието. В Тибет тя е Дакини — танцуващата сила, която дава на жените проницателност. И така нататък.

Разбирането на тази дива женска природа не е религия, а практика. Това е психология в най-истинския смисъл на думата: psukhé или psych — психе, душа, и ology или logos — познание, познание за душата. Без нея жените нямат уши да чуват шепота й, да усещат звъна на собствените си вътрешни ритми. Без нея женските вътрешни очи са затворени от призрачна ръка и прекарват голяма част от дните си в летаргична скука или в блянове. Без нея жените рушат душевните си устои. Без нея те забравят защо са тук, тъпчат на място, когато трябва да продължат напред. Без нея губят мярка и взимат прекалено много, прекалено малко или абсолютно нищо. Без нея мълчат, когато душата им пламти. Тя е техният регулатор, тя е „сърцето“ на душата им както човешкото сърце регулира физическото тяло.

Когато изгубим досег с инстинктивното психе, естествените за жената образи и сили не получават пълно развитие. Когато се откъсне от основния си източник, жената се стерилизира и губи инстинктите и естествените си житейски цикли, става подвластна на културата, интелекта или егото — нейни или чужди.

Дивата жена е в основата на женското здраве. Без нея женската психология няма смисъл. Тя е прототип на всички жени… Каквато и да е културата, епохата, политиката, тя не се променя. Променят се циклите й, променят се символичните й изображения, ала по същество тя остава неизменна. Тя е онова, което е, тя е едно цяло.

Дивата жена се канализира от самите жени. Ако са потиснати, тя се стреми да разкъса оковите. Ако са свободни, свободна е и тя. За щастие, колкото и пъти да я мачкат, тя отново се изправя. Колкото и пъти да я забраняват, тъпчат, осакатяват, давят и изтезават, колкото и пъти да я обявяват за опасна, настървена, луда и други унижения, тя е еманация на висша ценност и дори най-сдържаната, най-умерената жена пази в душата си тайно място за нея. Дори най-потиснатата жена води таен живот със скрити мисли и чувства, които са буйни и диви, с други думи — естествени. Дори най-угнетената жена брани дивата си същност, защото интуитивно знае, че някой ден ще се появи вратичка, възможност и тя ще успее да избяга.

Аз съм убедена, че всички жени и мъже се раждат с една или друга дарба. Ала в миналото почти не се споменава за психичния живот на даровитите жени, талантливите жени, жените творци. От друга страна е писано много за слабостите и недостатъците на хората като цяло и жените в частност. Но за да вникнем в архетипа на Дивата жена, за да я разберем, за да се възползваме от онова, което ни предлага, трябва да проявим по-голям интерес към мислите, чувствата и стремежите, даващи сили на жените, и адекватно да отчетем негативно въздействащите й вътрешни и културни фактори.

Едва когато започнем да възприемаме дивата природа като самостоятелно съществуваща, одухотворяваща и носеща информация на най-дълбоки нива в живота на жената, ще започнем да се развиваме по начини, немислими до този момент. Психология, която не успее да се обърне към тази духовна субстанция в центъра на женската психика, проваля жените, проваля техните дъщери и дъщерите на техните дъщери във всички бъдещи матрилинейни връзки.

Ето защо, за да намажем с целебен мехлем наранените части на дивото психе, за да възстановим връзката с архетипа на Дивата жена, трябва вярно да определим проблемите на това психе. Макар че в моята клинична област разполагаме с добър диагностичен статистически справочник и огромен брой различни диагнози, както и психоаналитични параметри, установяващи психопатологията чрез организацията (или нейното отсъствие) на обективното психе и оста его/Същност^[8], съществуват други определящи видове поведение и чувства, които от женска гледна точка точно диференцират проблема.

Кои са някои от емоционалните симптоми на нарушената връзка с дивата сила в индивидуалното психе? Хроничното усещане, мислене или действие по някой от следните начини означава частично нарушаване или пълно прекъсване на връзката с дълбокото инстинктивно психе. Ако използвам типично женски език, това са: чувство на необичайна изчерпаност, умора, слабост, угнетеност, объркване, апатия, сякаш са ви запушили устата, сякаш са ви сложили намордник. Чувство на страх, колебание или слабост, липса на вдъхновение и жизнерадост, одухотвореност, смисъл, срам и хроничен гняв, непостоянство, сухота, отсъствие на творческа нагласа, стеснен кръгозор, лудост. Чувство на безсилие, постоянни съмнения, липса на целеустременост, инертност, неувереност, неспособност да установиш собствените си възможности.

Жената не следва собственото си темпо, срамува се, чувства се откъсната от своя Бог или богове, дълбоко е потънала в домакинските задължения, интелектуалните занимания, работата или инерцията, защото това са най-сигурните убежища за онези, които са загубили своите инстинкти.

Тя се бои от самостоятелността, бои се да потърси наставник, майка, баща, бои се да покаже недовършената си работа, преди да я е превърнала в шедьовър, бои се да се грижи за други, робува на авторитети, губи енергията си пред творчески проекти, трепери, чувства се унизена, изпитва гняв, вцепенение и тревога.

Страхува се да ухапе, когато не й остава нищо друго, страхува се от новото, страхува се да изправи глава, да проговори, да критикува, стомахът й постоянно е свит, прекъсва изреченията си по средата, заеква, става прекалено отстъпчива или отмъстителна.

Страх я е да спре, страх я е да действа, непрекъснато брои до три и никога не започва нищо, има комплекс за малоценност, изпитва двойствени чувства, колебае се, макар да е напълно способна да изпълни функцията си. Тези нарушения не са болест на конкретна епоха или век, а се превръщат в епидемия там, където жените са потиснати, където дивата природа е хваната в капан.

Здравата жена много прилича на вълчица — тя е силна и пълна с живот, зорко пази територията си, има свободен дух, проявява находчивост и вярност. И все пак, когато се откъсне от дивата природа, женската индивидуалност линее, става бледа и призрачна. Ние сме създадени да преследваме, да раждаме, да създаваме живот. Когато женският живот е в застой или стане скучен, идва време да се появи Дивата жена, идва време съзидателната функция на женското психе да наводни делтата.

Как въздейства на жените Дивата жена? С нейна помощ — като наставница, модел, учителка — ние виждаме не с двете си очи, а с очите на интуицията, която е многоока. Когато следваме интуицията си, ние сме като звездна нощ — гледаме на света с хиляди очи.

Дивата природа носи изцеление, носи всичко, от което се нуждае жената. Тя носи лек за всички болести. Тя носи легенди и сънища, думи и песни, знаци и символи. Тя е и средство, и крайна цел.

Да се докоснеш до инстинктивната природа, не означава да размениш местата на всички неща, лявото да стане дясно, черното — бяло, изтокът — запад, да се държиш безумно или неуправляемо. Не означава да изгубиш социалните си контакти или човешката си същност. Тъкмо обратното. Дивата природа лежи в нейната основа.

Това означава да си установиш територия, да си намериш глутница, да живееш в собственото си тяло с увереност и гордост, независимо от възможностите и ограниченията на това тяло, да говориш и действаш в своя полза, да съзнаваш нещата и да бъдеш нащрек, да използваш вродената си женска интуиция и сетивност, да следваш собствените си цикли, да откриеш собственото си място, да запазиш човешкото си достойнство.

Архетипът на Дивата жена и всичко, което се крие зад нея, покровителства художничките, писателките, скулпторките, танцьорките, мислителките, застъпничките си пред Бог, търсачките, откривателките — защото тяхната работа е новаторска, а това е основното занимание на инстинктивната природа. Също като във всички изкуства, тя е в душата, а не в главата. Тя може да проследява и тича, да зове и отблъсква. Може да усеща, крие и обича. Тя е интуитивна, типична и нормативна. Тя е същностна за женската психика и душевно здраве.

Тогава какво компрометира Дивата жена? От гледна точка и на архетипната психология, и на древните традиции тя е женската душа. Ала има още нещо — тя е източникът на женствеността. Тя е всичко инстинктивно, идващо от видимите и невидимите светове — тя е основата. Ние получаваме от нея сияйна клетка, която съдържа инстинкта и познанието, необходими ни за нашия живот.

„… Тя е силата Живот/Смърт/Живот, тя е инкубаторът. Тя е интуиция, тя е прозорлива, тя е добра слушателка, тя е вярно сърце. Тя насърчава хората да останат многоезични, да помнят езика на мечтите, страстите и поезията. Тя шепне от нашите сънища, тя оставя косми и кални стъпки по пръстта на женската душа. Те изпълват жените с копнеж да я открият, да я освободят и да я обикнат.“

Тя е идеи, чувства, желания и памет. В продължение на много време беше изгубена и полузабравена. Тя е изворът, светлината, нощта, мракът и изгревът. Тя е мирисът на пръст и задното краче на жабата. Нейни са птиците, които ни разкриват тайни. Тя е гласът, който зове: „Насам, насам…“.

Тя е онази, която се гневи от несправедливости. Тя е онази, която се върти като огромно колело и поражда цикли. Тя е онази, която оставяме да се грижи за дома. Тя е онази, при която се връщаме. Тя е торният корен на всички жени. Тя е тази, която ни помага да продължим, макар да си мислим, че сме победени. Тя е генераторът на нови идеи. Тя е мозъкът, ние сме нейните мисли.

Къде пребивава тя? Къде можете да я почувствате, къде можете да я откриете? Тя броди из пустини, гори, океани, градове, испански квартали и замъци. Тя живее сред кралици и campesinas^[9], в директорския кабинет, фабриката и затвора, в самотната планина. Тя живее в гетото, университета и на улицата. Тя оставя стъпки, които ние трябва да различим. Тя оставя стъпки навсякъде, където има плодородна женска почва.

Къде живее тя? На дъното на извора, из притоците на реката или в небесния простор от праисторически времена. Тя живее в сълзата и в океана. Тя живее в камбия на дърветата, който свисти, докато расте. Тя е от бъдещето и от началото на времето. Тя живее в миналото и ние я призоваваме. Тя е в настоящето и винаги има стол на нашата маса, стои зад нас на опашка и шофира пред нас на пътя. Тя е в бъдещето и се връща назад, за да ни открие.

Тя живее в зелените кълнове, които се подават от снега, тя живее в шумолящите стъбла на умиращата есенна царевица, тя живее там, където отиват мъртвите, за да бъдат благословени с целувка, и където живите пращат молитвите си. Тя живее там, откъдето произхожда езикът. Тя живее с поезия, мелодия и песен. Тя живее с четвъртинки ноти и фиоритури, тя живее в кантатата, сестината и блуса. Тя е в мига, точно преди да ни споходи вдъхновение. Тя е на далечно място, което понякога се провижда в нашия свят.

Хората могат да искат доказателства за нейното съществуване. Всъщност те искат доказателство за съществуването на човешкото психе. Тъй като ние сме това психе, ние сме и доказателството. Всяка от нас е доказателство не само за съществуването на Дивата жена, но и за нейното състояние като цяло. Ние сме доказателството за този необясним женски феномен. Нашето съществувание е аналогично на нейното.

Доказателство са нашите преживявания с и без нея. Доказателство са безбройните ни интрапсихични срещи с нея в сънищата и мислите ни, в копнежите и миговете ви на вдъхновение. Фактът, че в нейно отсъствие се чувстваме ограбени, е доказателството, че ни е спохождала^[10]…

 

 

Докторатът ми е в областта на етноклиничната психология, която обхваща и клинична психология, и етнология, като последната акцентира върху психологията на групи и конкретно на племена. Следдипломната ми квалификация е по аналитична психология, което ми позволява да работя като психоаналитик от школата на Юнг. Житейският ми опит като cantadora/mesemondo, поетеса и художничка също ми дава обекти за анализ.

Понякога ме молят да разкажа как помагам на жените да се връщат към дивата си природа. Аз отдавам съществено значение на клиничната психология и психологията на развитието^[11] и прилагам възможно най-простото и достъпно средство за лекуване — разказите. Ние следваме сънищата на конкретната жена, които съдържат много сюжетни линии и информация. Психичните усещания и телесните спомени на обекта също са истории, които могат да се четат и осъзнават.

Освен това използвам вид силен интерактивен транс, сходен на активното въображение при Юнг — и това също носи истории, които още повече изясняват психичното пътуване на пациентката. Ние извличаме дивата същност с помощта на конкретни въпроси и като анализираме приказки, легенди и митове. Обикновено след известен период от време успяваме да открием водещия мит или приказка, които включват всички необходими напътствия за психичното развитие на жената. Тези истории съдържат нейната душевна драма. Всичко това е като пиеса със сценарий, действащи лица и суфльори.

„Изкуството на създаването“ е важен елемент от моята работа. Аз се стремя да вдъхна сили на тези, с които се занимавам, като ги уча на древни занаяти, сред които символичното изкуство на правене на талисмани, las ofrendas и retablos — от простите пръчки със завързани панделки до сложни скулптури. Изкуството е важно, защото ознаменува душевните сезони, особени или трагични събития в душевното пътуване. Изкуството не е само за собствения му автор, не е просто признак за самоосъзнаване. То е и пътеводител за онези, които идват след нас.

Както можете да се досетите, подходът към всяка жена е строго индивидуален, защото е вярно, че всеки човек е неповторим. Но в работата ми има и постоянни фактори, фундаментални за всички хора: изкуството на въпросите, изкуството на разказите, изкуството на ръцете — всичко това е свързано с оформянето на нещо и това нещо е душата. Винаги, когато я храним, тя се обогатява.

Историите, с помощта, на които ще разкрия инстинктивната природа на жените, в някои случаи са действителни събития, в други — литературни версии, които съм написала въз основа на легенди, поверени ми от моите tias y tios, abuelitas y abuelos, omahs and opahs, старците от моя род (от всички страни), чиято устна традиция се предава от незапомнени времена. Използвам и писмени документи, някои от които много стари и които познавам от първа ръка. Представям ги в тяхната абсолютна цялост и архетипна достоверност с разрешението и благословията на три живи поколения семейни лечители разказвачи, които разбират тънкостите и изискванията на разказа и феномените на лечението^[12].

Освен това тук поставям някои от въпросите, които задавам на хората, които идват при мен, и разкривам част от изкуството — играта, която помага на жените да запазят преживяванията от работата си в своята съзнателна памет. Всичко това им дава възможност да постигнат единство с безценната си дива същност.

 

 

Историите са лекарство. Откакто ми разказаха първата, те продължават да ме увличат. И притежават огромна сила — не изискват да правим нищо друго, освен да ги слушаме. В тях се съдържат средствата за възстановяване на изгубената психична енергия. Историите пораждат вълнението, тъгата, въпросите, копнежите и разбирането, които спонтанно изкарват на повърхността архетипа, в този случай — Дивата жена.

Историите са пълни с напътствия, които ни помагат в житейските трудности. Историите ни позволяват да осъзнаем потребността от това да разкрием дълбоко заровения архетип и ни показват начините да го сторим. Историите на следващите страници са част от онези, с които съм работила през десетилетията и които смятам, че най-ясно изразяват богатството на архетипа на Дивата жена.

Понякога различни културни напластявания разбъркват костите на историята. Например в случая с братя Грим (както и с други събирачи на народни приказки от последните няколко века) съществува силно подозрение, че информаторите (разказвачите) от онова време понякога са „пречиствали“ своите разкази, тъй като братята били дълбоко религиозни. В течение на времето древните езически символи се заменят с християнски и така старата лечителка от приказката се превръща в зла вещица, духът се превръща в ангел, инициационното було се превръща в носна кърпичка или детето на име Хубавка (обичайното име за дете, родено по време на равноденствие) получава името Schmerzenreich — Многострадална. Пропускат се сексуалните елементи. Добрите създания и животни често се превръщат в демони и таласъми.

Ето как се изгубват много женски уроци за секса, любовта, парите, брака, раждането, смъртта и преображението. Ето как са преработени приказките и митовете, които обясняват древните женски тайнства. Повечето стари сборници с приказки и митове са прочистени от скатологичното (порнографското), сексуалното, перверзното, предхристиянското, женското, свързаното с богините и инициациите, лековете за различни психични болести и напътствията за постигане на духовно блаженство.

Ала те не са изгубени завинаги. Като дете научих много неподправени и „непречистени“ стари истории, много от които представям в тази книга. Но дори отделни фрагменти от дадена приказка във вида, в който са достигнали до нас, могат да разкрият облика на цялата история. Често съм си играла с „приказна съдебна медицина и палеомитология“, макар че в основата си такива реконструкции са продължителен, сложен и умозрителен процес. За да постигна сериозни резултати, използвам различни форми на критично тълкувание и интерпретация, сравнявам лайтмотиви, взимам предвид антропологически и исторически влияния. С помощта на този метод реконструирам древни архетипни модели, които съхраняват всички мотиви и сюжетни линии в приказките, легендите и митовете, с цел да разбера инстинктивния живот на хората. Помагат ми шаблоните, които лежат в основата на въображаемите светове, колективните образи на подсъзнанието и онези извадени на повърхността сънища и необичайни състояния на съзнанието. Последните щрихи се получават чрез сравняване на матриците на историята с археологически данни за самите древни култури като ритуална керамика, маски и статуетки. Казано образно, прекарвам много време в ровене с нос из пепелищата.

Проучвам архетипните модели вече около двайсет и пет години и два пъти по-дълго митовете, приказките и фолклора на културите, до които имам непосредствен досег. Събрала съм огромно количество информация за скелетите на историите и знам кога и къде липсват отделни кости. Покоряването на едни народи от други през вековете, а също и мирното или насилственото религиозно покръстване са повлияли или променили първоначалното съдържание на старите истории.

Но въпреки хаоса в структурата на съществуващите днес варианти на приказките, в основата им продължава да стои точно определен устойчив модел. По формата и вида на отделните части с голяма точност може да се определи какво е изгубено и прецизно да се възстановят липсващите моменти. Те често разкриват поразителни субструкции, които изцеряват женската тъга по изгубените древни тайнства. Нищо не е окончателно унищожено. Всичко, от което някога може да се нуждаем, все още се спотайва в недрата на историята.

Изравянето на историите изисква къртовска палеонтологична работа. Колкото повече са костите, толкова по-вероятно е да открием интегралната структура. Колкото по-запазени са историите, толкова по-фини поврати на индивидуалното психе се разкриват, толкова по-голяма възможност получаваме да разберем собствената си душа. Когато работим върху душата, тя — Дивата жена, все повече изплува на повърхността.

Като дете имах щастието да съм заобиколена от хора, произхождащи от стари европейски страни и от Мексико. Много членове на моето семейство, съседи и приятели наскоро бяха пристигнали от Унгария, Германия, Румъния, България, Югославия, Полша, Чехословакия, Сърбо-Хърватия, Русия, Литва и Бохемия, както и от Халиско, Мичоакан, Хуарес и други aldeas fronterizas^[13] — между Мексико, Тексас и Аризона. Те и много други — индианци, хора от Апалачите, емигранти от Азия и афроамерикански семейства от Юга — бяха дошли да работят във ферми, стоманолеярни и пивоварни. Повечето не бяха образовани в академичния смисъл на думата и все пак бяха невероятно мъдри. Те бяха носители на ценна, почти първична устна традиция.

Мнозина от моето семейство и от съседите ми бяха оцелели от трудови, преселнически, депортационни и концентрационни лагери, в които разказвачите сред тях бяха преживели кошмарна версия на приказките на Шехерезада. На мнозина бяха отнети наследствените земи, бяха живели в емиграционни затвори, бяха репатрирани въпреки волята им. От тези селски разказвачи за пръв път научих историите, разказвани от хората, когато животът всеки момент можел да се превърне в смърт и смъртта може да се превърне в живот. Тъй като разказите им бяха изпълнени със страдание и надежда, когато станах достатъчно голяма, за да чета приказки, те ми се сториха странно колосани и изгладени.

Като млада пътувах на запад към Континенталния вододел. Живях сред прекрасни евреи, ирландци, гърци, италианци, афроамериканци и елзасци, които станаха мои роднини и приятели. Имах щастието да се запозная с някои от редките стари латиноамерикански общности в Югозападните щати. Прекарах известно време при индианските си приятели от Инуит на Север, от пуеблосите и равнините на Запад и от Нахуа, Лакандоне, Техуане, Хуичоле, Сери, Мая-Киче, Мая-Какчикеле, Мескито, Куна, Наска/Кечуа и Хиваро в Централна и Южна Америка.

Разменях истории със сестри и братя лечители на кухненската маса или под астмата, в курници и краварници, докато месехме питки, наблюдавахме диви животни и правехме милионния бод с иглата. Имах удоволствието да споделям последната паница чили, да пея с евангелистки така, че да събудим и мъртвите, и да спя под звездите вкъщи без покриви. Седях край огъня в Малка Италия, Полския град, Страната на хълмовете, Лос Бариос и други етнически общности из Средния и Далечния Запад. За последен път разменях истории за лошите духове спарати с гриотите^[14] на Бахамските острови.

Където и да идех, децата, жените, младите мъже, старците и стариците — душеведите — изпълзяваха от гори, джунгли, морави и дюни, за да ме възнаградят със своите разкази. И аз им се отплащах по същия начин.

 

 

Има различни подходи към историите. Професионалните фолклористи, последователите на Юнг и Фройд или психоаналитиците от други школи, етнолозите, антрополозите, теолозите, археолозите — всички прилагат различни методи и при събирането на материал, и при изпълнението на целите, които са си поставили. От интелектуална гледна точка разработеният от мен метод се основава на подготовката ми по аналитична и архетипна психология. В продължение на повече от пет години по време на следването си изучавах архетипни символи, световна митология, древна и популярна иконология, етнология, световни религии и интерпретацията им.

В душата си обаче аз подхождам към историите като cantadora, пазителка на древните предания. Произхождам от стар род на разказвачи: mesemondók — унгарски старици, които разказват, докато седят на дървени столове с джобни книжлета в скута, с леко разтворени колене, с поли, докосващи земята, или докато извиват врата на пилето… и cuentistas — латиноамерикански старици със здрава гръд и широки хълбоци, които разказват истории в стил ranchera (скотовъдски). За нас историята е лекарство, което подсилва и изцерява както индивида, така и обществото.

Онези, които са приели отговорностите на това изкуство и са се обвързали с феномена зад него, са преки наследници на огромната и древна общност от свети хора, трубадури, бардове, гриоти, cantadoras, певци, странстващи поети, скитници, вещици и безумци.

Веднъж сънувах, че разказвам истории и усетих, че някой окуражително ме потупва по коляното. Погледнах надолу и видях, че стоя на раменете на старица, която ме държи за глезените и ми се усмихва.

„Не, не — казах й аз — ти се качи на раменете ми, защото си стара, а аз съм млада.“

„Не, не — възрази тя — така трябва да бъде.“

Видях, че старицата е стъпила на раменете на жена, далеч по-възрастна от нея, която стоеше на раменете на още по-грохнала старица, която стоеше на раменете на жена в роба, която стоеше на раменете на друга, която пък стоеше на раменете на…

И аз повярвах на старицата от съня ми, че така трябва да бъде. Разказвачеството идва от способностите и дарбите на моя народ. То извлича силата си от безброй хора, свързани помежду си във времето и пространството, облечени в дрипите, одеждите или голотата на своята епоха и изпълнени до пръсване с живот, който все още продължава да кипи. Ако съществува един-единствен източник на историите и феномените, които лежат зад тях, това е тази безкрайна верига от хора.

Историята е далеч по-стара от изобразителното изкуство и психологическата наука и винаги ще остане по-старата величина в уравнението. Един от най-древните начини на разказване, който изключително много ме интересува, е състоянието на транс, в което разказвачката „усеща“ публиката — независимо от броя на слушателите — и после се пренася в „света между световете“. На това място историята „обладава“ изпадналата в транс разказвачка и се предава чрез нейните уста.

Изпадналата в транс разказвачка призовава El duende^[15], вятъра, който отвява душата в лицата на слушателите. Тя се научава на психична гъвкавост чрез медитативната практика на разказа, с други думи разказвачката се научава да отваря определени психични врати и его — цепнатини, за да позволи на гласа да говори, гласът, който е по-стар от скалите. Когато постигне това, историята може да поеме по всяка пътека, да се обърне с главата надолу, да се напълни с овесена каша и да се поднесе за угощение на бедняка, да се напълни със злато или да преследва слушателя до другия свят. Разказвачката никога не знае какъв ще е краят и това е поне половината от вълшебството на разказа.

В тази книга ще откриете разкази за архетипа на Дивата жена. Да се опитаме да я представим схематично, да затворим психичния й живот в кутия ще е в противоречие с нейния дух. Нейното опознаване е постоянен процес, който продължава през целия живот.

Затова тук ви предлагам някои истории, които да поемете като душевни витамини, някои наблюдения, късчета от карти, парченца борова смола за залепване на пера по дървета, които да ви покажат пътя до el mundo subterraneo — подземния свят, нашия психичен дом.

Историите раздвижват вътрешния живот и това е особено важно, когато вътрешният живот е смутен или притиснат в ъгъла. Историята смазва пантите и скрипците, кара адреналина да кипи, показва ни пътя навън, надолу или нагоре, отваря ни широки врати в по-рано здравите стени, врати, които водят към страната на мечтите, към любовта и познанието, назад към истинския ни живот като осъзнати диви жени.

Приказки като „Синята брада“ ни показват точно как да лекуваме женски рани, които не престават да кървят. Приказки като „Жената скелет“ демонстрират мистичната сила на връзките и съживяването на угасналите чувства. Чертите на Старата майка Смърт могат да се открият в образа на Баба Яга — старата дива вещица. Малката кукла, показваща пътя, когато всичко изглежда изгубено, отново изважда на повърхността едно от забравените инстинктивни женски изкуства във „Василиса Премъдрата“. Приказки като „La Loba“ — събирачката на кости в пустинята, ни показва преобразяващата функция на човешкото психе. „Безръката девойка“ възстановява изгубените етапи от древните обреди за инициация и ни дава напътствия за хода на женския живот.

Именно докосването ни до дивата природа ни кара да не ограничаваме разговорите си с хората, да не сковаваме най-прекрасните си движения на дансинга, да не слушаме само музиката на инструменти, създадени от човешка ръка, да не виждаме само онази красота, на която са ни научили, да не усещаме само културно одобреното, да не се съгласяваме само с общоприетото. Всички тези истории ни дават остротата на прозрението, пламенната страст да живеем, куража да казваме онова, което знаем, смелостта, да гледаме, без да извръщаме очи, дават ни уханието на дивата душа.

Това е книга с поучителни женски истории, разположени като крайпътни камъни. Прочетете ги и ги обмислете, за да се освободите сами, да дадете воля на обичта към себе си, към животните, земята, децата, сестрите и към любимите. Веднага трябва да ви уверя, че вратите към света на дивата същност са малко, но са безценни. Ако имате дълбок белег, той е врата, ако пазите стара история, и тя е врата. Ако силно обичате небето и водата, и това е врата. Ако копнеете за по-дълбок, пълноценен, естествен живот, и това е врата.

Материалът в тази книга е специално подбран да ви насърчи. Той е предвиден като помощ за онези от вас, които вече са започнали пътуването — както за онези, които водят битка в мрачни душевни селения, така и за онези, които се трудят в и за света. Трябва да се стремим да позволяваме на душата си да се развива по естествен начин и в своята естествена дълбочина. Дивата природа не е присъща на жени с определен цвят на кожата, определено образование, определен начин на живот или икономически статус… Всъщност тя не може да съществува в атмосфера на принудителна политическа коректност, нито като я натъпкват в стари парадигми. Тя процъфтява само в условията на непредубеденост и честност. Тя процъфтява в условията на собствената си същност.

Затова, независимо дали сте интро- или екстровертни, хомо- или хетеросексуални, или сте се посветили на Господ, независимо дали сте простосърдечни или честолюбиви като амазонки, независимо дали се опитвате да се изкачите на върха или просто да оцелеете до утре, независимо дали сте луди глави или трезвомислещи, аристократки или с обикновен произход — Дивата жена е вътре във вас. Тя е в природата на всички жени.

За да я откриете, трябва да се върнете към инстинктивния си живот, към най-дълбокото си познание^[16]. Затова ви предлагам да се опитаме да си припомним дивата си душа. Да я призовем с песен върху костите си. Да захвърлим фалша, който са ни наложили. Да облечем истинската роба на мощния инстинкт и познание. Да проникнем в психичните владения, които някога са били наши. Да махнем превръзките, да приготвим лекарството. Да се превърнем в диви жени, които вият, смеят се и зоват с песен Онази, възлюбената и любящата.

Дилемата е проста. Без нас Дивата жена е отречена. Без Дивата жена обречените сме ние. Para Vida — за да живеем истински, трябва да сме живи. Всички!