Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (19)

Втората задача — разкриване на жестоката сянка

В тази част от приказката в живота на Василиса се появяват злата мащеха и нейните дъщери^[1]. Задачите на жената на този етап са: окончателно да се откъсне от прекалено добрата майка. Да открие, че като е добра, мила и послушна, животът й не става по-щастлив. (Василиса се превръща в робиня, ала това не помага.) Директно да изпита собствената си тъмна природа, особено потискащите, завистливите и експлоататорските аспекти на същността (мащехата и доведените сестри) и недвусмислено да ги признае. Да осъществи възможно най-добра връзка с най-лошите страни от себе си. Да противопостави онова, на което са я учили, на действителната си същност. Да остави старата си същност да умре и да позволи на новата си интуитивна същност да се роди.

Мащехата и доведените сестри представляват недоразвитите, но провокативно жестоки елементи на психето. Те са тъмни елементи, с други думи аспекти на същността, смятани от егото за нежелани или вредни и следователно рожби на мрака. От една страна, тъмният материал може да е много полезен, защото дарбите на жената често са скрити в мрака и чакат да бъдат открити. От друга страна, негативният тъмен материал, който убива или възпира новия живот, също може да се използва за полезни цели. Когато след изригването му на повърхността най-после разпознаваме неговите аспекти и източници, ние ставаме много по-силни и мъдри.

На този етап от посвещаването жената е подложена на тормоз от страна на дребнавите изисквания на нейното психе, което я задължава да се подчинява на чуждите желания. Покорството води до смайващо осъзнаване, до което трябва да стигнат всички жени. А именно: да сме такива, каквито сме, означава да бъдем отхвърлени от много други, но пък да се подчиняваме на чуждите желания, означава да бъдем отхвърлени от самите себе си. Тази мисъл, разбира се, е мъчителна, ала изборът е ясен.

Василиса е обезправена, защото семейството й не може да я разбере или оцени. Що се отнася до мащехата и доведените й сестри, от нея няма полза. Те я мразят и хулят. Те се отнасят с нея като с незаслужаваща доверие Непозната. В приказките ролята на непознатия или изгнаника обикновено се играе от онзи, който е най-дълбоко свързан с мъдрата природа.

Мащехата и доведените сестри могат да се разглеждат като създания, установени в женското психе от културата, към която принадлежи жената. Те се различават от „душевното семейство“, защото се отнасят към суперегото, онзи аспект на психето, който се структурира според очакванията на всяко конкретно общество от жените. Жените не възприемат тези културни, т.е. принадлежащи на суперегото, пластове и предписания като плод на цялостната душевна Същност, психето, а смятат, че идват „някъде отвън“, от друг източник, който не е вроден. Напластяванията на културата/суперегото могат да са много положителни, но и много вредни.

Мащехата и доведените сестри на Василиса са интрапсихични тумори, които прекъсват невронната й връзка с жизнената енергия. Те са като хор от неподлежащи на изкупление вещици, които постоянно й се подиграват: „Ти не можеш да го направиш. Не си достатъчно добра. Не си достатъчно смела. Ти си глупава и безполезна. Нямаш време. Ставаш само за елементарни неща. Можеш да вършиш само тях и нищо повече. Откажи се, докато е време“. Тъй като все още не е осъзнала напълно способностите си, Василиса допуска в живота си този зъл хор. За да възвърне силите си, трябва да се случи нещо различно, нещо животоспасяващо.

Същото се отнася и за нас. В приказката Василиса не усеща интуитивно какво става около нея. Психичният баща също не вижда враждебната среда — и той е прекалено добър, и при него отсъства интуитивно развитие. Интересно е да отбележим, че периодът на осъзнаване при жените, които имат наивни бащи, често е далеч по-продължителен.

Ние също сме откъснати от живота, когато мащехата и доведените сестри във и/или около нас ни казват, че не струваме нищо и настояват да се съсредоточим върху недостатъците си, вместо да осъзнаем вихрещата се наоколо ни жестокост — независимо дали тя се излъчва от собственото ни психе, или от културата. За да прозрем нещо обаче, е нужна интуиция и способност да понесем видяното. Също като Василиса ние можем да се опитваме да сме добри, когато всъщност трябва да се осъзнаем. Може да са ни учили да пренебрегваме осъзнатото, за да продължим напред. Ала тираничното общество ни възнаграждава за добротата ни^[2], като се отнася все по-зле с нас. Макар да усещаме, че ако сме такива, каквито сме, ще отблъснем другите, за да променим положението, ние се нуждаем тъкмо от такова психично напрежение.

Мащехата и доведените сестри решават да се избавят от Василиса. „Иди в гората, Василиса, иди при Баба Яга и ако оцелееш, ха-ха, може би ще те приемем.“ Тази идея е от изключително значение, защото много жени стигат до средата на посветителския процес и започват да „буксуват“. Въпреки че естественият хищник в психето почти автоматично повтаря „Умри!“, „Бау!“ и „Защо не се откажеш?“, обществото, в което живее жената, и семейството, в което е израснала, могат болезнено да изострят този естествен, но умерено негативен аспект на психето.

Например жените, израснали в семейство, което не приема техните дарби, често си поставят прекалено големи цели, без да знаят защо. Те смятат, че трябва да защитят три доктората, да увиснат с главата надолу от връх Еверест, да изпълнят всевъзможни опасни, времеемки и скъпи задачи, за да докажат на семейството си, че не са безполезни. „Сега ще ме приемете ли? Не? Добре (въздишка), само гледайте.“ Туморът на мащехата и доведените сестри е в нас, независимо от начина, по който сме го получили, и ние трябва да се справим с него от позиция на силата. Ала за да продължим вътрешното си развитие, няма смисъл да доказваме стойността си на хора от завистливи вещици. Както ще се убедим, това само забавя посвещаването.

Василиса безропотно изпълнява ежедневните си задачи. На пръв поглед издръжливостта й ни се струва геройска, но всъщност тя води до усилване на напрежението и до конфликт между двете противоположни природи — прекалено добрата и прекалено взискателната. Подобно на конфликта между прекалената приспособимост и следването на собствената си същност това напрежение се усилва, за да доведе до благотворен резултат. Жената, която се разкъсва между тези две природи, е на правилен път, но трябва да направи следващите крачки.

Мащехата и доведените сестри в приказката до такава степен потискат покълващото психе, че техните машинации водят до изгасването на огъня. В този момент жената започва да губи психичното си равновесие. Студено й е, чувства се самотна и е готова на всичко, за да върне отново светлината. Това е тъкмо онова разтърсване, от което се нуждае прекалено добрата жена, за да продължи да овладява собствените си способности. Може да се каже, че Василиса трябва да се срещне с Великата дива вещица, защото има нужда от силна уплаха. Трябва да оставим хора на вещиците и да навлезем в гората. Не е възможно да останем при тях и в същото време да продължим развитието си.

Също като нас Василиса се нуждае от пътеводна светлина, която да й показва какво е добре за нея. Тя не може да се развие, докато е робиня на всички. Жените, които се опитват да скрият дълбоките си чувства, умъртвяват същността си. Огънят угасва. Това е болезнена форма на потисната жизненост.

И обратно, угасяването на огъня изтръгва Василиса от нейното покорство. Това я кара да умре за стария си живот и да се роди за нов, основан на по-старо, по-мъдро вътрешно познание.