Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women Who Run Wigh the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Корекция и форматиране
NMereva (2019 г.)

Издание:

Автор: Клариса Пинкола Естес

Заглавие: Бягащата с вълци

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

Художник: Megachrom

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-212-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270

История

  1. — Добавяне

Изплуване на повърхността

Чудото и болката от завръщането в дивия дом се крие във факта, че можем да ходим там, но не можем завинаги да останем. Колкото и прекрасно да е под водата, ние не можем да останем там, а трябва отново да изплуваме на повърхността. Също като Оорук, когото старият тюлен и тюленовата жена внимателно оставили на каменистия бряг, ние трябва да се върнем към земния си живот, изпълнени с нова жизненост. Въпреки това е тъжно да ни оставят сами на брега. В древните мистични обреди завръщащите се във външния свят посветени също изпитвали подобни чувства. Били щастливи и възродени, но малко натъжени.

Тюленовата жена излекува тази скръб с думите: „Аз винаги съм с теб. Само докосни онова, което съм докосвала, моите пръчки за огън, моя улу — ножа ми, моите каменни фигурки на видри и тюлени и аз ще вдъхна в дробовете ти вятър, за да пееш своите песни“[1]. Това обещание загатва, че не бива да прекарваме много време в копнеж за завръщане. Просто трябва да разберем нещата, които е докосвала тюленовата жена, да ги използваме и тогава ще усещаме присъствието й така, сякаш сме барабан, удрян от дива ръка.

Инуитите смятат тези неща за собственост на „истинска жена“. Това са нещата, от които жената се нуждае, за да „си издяла живот“. Нейният нож реже, оформя, освобождава, оглажда. Нейното познание за пръчките за огън й позволява да носи топлина и при най-сурови условия. Нейните каменни фигурки изразяват мистичната й мъдрост, лечителските й умения и личния й съюз с духовния свят.

От психологическа гледна точка тези метафори представляват силите, присъщи на дивата природа. В класическата психология на Юнг някои наричат този съюз „ос его/ същност“. В приказната символика ножът, освен всичко друго е средство за разкъсване на неизвестността и за откриване на скрити неща. Пръчките за огън представляват способността за преобразуване на стария живот в нов, за отхвърляне на безполезната отрицателност. Те могат да се разглеждат като символ на вродения импулс, който закалява материалите на психето. Правенето на фетиши и талисмани помага на приказните герои да запомнят, че силите на духовния свят са наблизо.

За съвременната жена ножът символизира прозорливост, готовност и способност за отхвърляне на ненужното, точно определяне на края и поставяне на ново начало. Пръчките за огън са нейната способност да се възстановява от провалите, да живее страстно, да изгори нещо на пепел, ако се налага. Каменните фигурки въплъщават нейния спомен за дивото й съзнание, нейния съюз с естествения инстинктивен живот.

Също като детето на тюленовата жена, ние разбираме, че близостта с творенията на душевната майка означава да се изпълним с нея. Въпреки че тя е отишла при своя народ, ние усещаме силата й чрез женските си дарби — прозорливост, страст и връзка с дивата природа. Тя ни обещава да чувстваме дъха й, когато докосваме инструментите на нейната психична сила. Дъхът й ще проникне в нашия дъх и ние ще се изпълним със свещен вятър; за да пеем своите песни. Старите инуити казват, че когато се смесят, божият и човешкият дъх карат човек да твори свята поезия[2].

Ние се стремим именно към тази свята поезия. Мечтаем за могъщите думи и песни, които могат да се чуят под водата и над сушата. Мечтаем за дивото пеене, чакаме възможност да използваме дивия език, който учим под водата. Когато казва своята истина, когато разпалва своите намерения и чувства, когато не прекъсва връзката си с дивата природа, жената пее, жената живее в дивия дъх на душата. Този живот сам по себе си е цикъл, който продължава вечно.

Ето защо Оорук не се връща в морето, ето защо не моли майка си да го вземе със себе си. Ето защо остава на сушата. Той има нейното обещание. Когато се завръщаме във външния свят, особено ако по време на завръщането си у дома сме били изолирани, хората, машините и всичко останало ни се струва малко непознато. Този етап от завръщането се нарича „повторно навлизане“ и е естествен. Усещането, че идваме от друг свят, преминава след няколко часа или няколко дни.

Детето на тюленовата жена започва да играе ролята на медиалната природа. То става барабанчик, певец и разказвач. В приказната интерпретация барабанчикът е сърцето на новия живот. Той може да пропъжда някои неща и да привлича други. Певецът пренася послания между великата душа и земната същност. Той може да унищожава, изгражда и твори. Казват, че разказвачът се промъквал и слушал как боговете говорят насън[3].

Чрез всички тези творчески актове детето живее така, както му е завещала с дъха си тюленовата жена, както са го научили под водата. Живее във връзка с дивата душа. Внезапно ни изпълва барабанен звън, изпълват ни песни, изпълват ни собствените ни думи, нови стихове, нови начини на виждане, нови начини на мислене и действие. Вместо да се опитваме да „продължим вълшебството“, ние просто живеем. Вместо да се съпротивляваме или да се страхуваме от избраната от самите нас работа, ние я вършим с лекота. Изпълнени сме с жизненост и сме любопитни да видим какво ще стане после. В края на краищата човекът, който се е завърнал у дома, е оцелял, след като великите тюленови духове са го отнесли в морето.

Бележки

[1] В тази приказка миризмата на тюленовата кожа кара детето да усети въздействието на майчината любов. В него е вдъхнато нещо от формата на душата й, което го кара да се осъзнае. Някои съвременни инуитски семейства продължават да носят кожите, шапките, ботушите и други лични вещи на починалите си роднини. Това осигурява приемственост на душата, а оттук и на самия живот. Инуитите вярват, че в дрехите, кожите и вещите на починалия се запазва могъща част от душата. — Б.а.

[2] Лична информация от Мери Укулат, която ми разказа древната идея за дъха като плод на поезия. — Б.а.

[3] Пак там. — Б.а.