Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women Who Run Wigh the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Корекция и форматиране
NMereva (2019 г.)

Издание:

Автор: Клариса Пинкола Естес

Заглавие: Бягащата с вълци

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

Художник: Megachrom

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-212-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270

История

  1. — Добавяне

Разплитането на скелета

В приказката за Жената скелет се съдържа темата за „изпитанието на жениха“. Партньорите трябва да докажат сериозността на намеренията и способностите си, да докажат, че имат cojones или ovarios да се изправят пред някаква могъща и страшна необяснима сила… Макар че тук я наричаме природата Живот/Смърт/Живот, други може да я разглеждат като аспект на същността, духа на Любовта, Господ или Gracia, духа на енергията и т.н.

Рибарят доказва сериозността на намерението си, способностите си и растящата си обвързаност с Жената скелет, като я разплита. Той се вглежда в нея и вижда сиянието на нещо, което не разбира. Героят е бягал от нея, задъхан и облян в сълзи. Сега се кани да я докосне. Със самото си присъствие тя прониква в сърцето му. Когато осъзнаем самотата на природата Живот/Смърт/Живот в психето, онази, която не по своя вина постоянно е отхвърляна, тогава навярно и ние можем да съпреживеем нейната мъка.

Ако наистина искаме да обичаме, даже да сме уплашени, ние сме готови да разплетем костите на природата на Смъртта. Готови сме да видим действителната й същност. Готови сме да докоснем некрасивото[1] и в другия, и в себе си. С това предизвикателство Същността ни подлага на изпитание. То е изразено още по-ясно в приказките, в които красивото изглежда грозно, за да изпита нечий характер.

В приказката „Диаманти, рубини и перли“ една добра, но измъчена от мащехата си доведена дъщеря дава вода на ожадняла богата непозната и тя й се отплаща, като прави така, че когато говори, от устата на момичето се сипят диаманти, рубини и перли. Мащехата праща мързеливите си дъщери на същия кладенец да чакат богатата непозната. Ала този път се появява дрипава старица. Когато ги моли за малко вода, злите дъщери високомерно отказват. Тя им се отплаща, като прави така, че от устите им да се сипят змии, крастави жаби и гущери.

Също като в психето, в приказките любезността към онова, което изглежда по-долно, се възнаграждава с добро, а обратното се порицава и наказва. Същото е със силните чувства като любовта. Когато докосваме некрасивото, ние сме възнаградени. Ако го отритнем, ние се откъсваме от истинския живот и оставаме навън на студа.

За някои е по-лесно да мислят възвишено, да се изпълват с прекрасни мисли, да се докосват до нещата, които ни превъзхождат, отколкото да се докосват и да съдействат за не толкова позитивното. Както е видно от приказката, още по-лесно е да се извърнеш от некрасивото и да смяташ, че постъпваш правилно. Това е проблемът и при срещата с Жената скелет.

Какво е некрасиво? Некрасива е собствената ни тайна жажда да бъдем обичани. Некрасиво е неизползването на любовта. Некрасива е липсата на вярност и всеотдайност, грозно е чувството за откъснатост на душата, отвратителни са нашите психични брадавици, неадекватност и инфантилни фантазии. В нашите култури за некрасива се смята природата Живот/Смърт/Живот, която ражда, унищожава и възражда.

Да разплетем Жената скелет, означава да разберем тази концептуална грешка и да я коригираме. Да разплетем Жената скелет, означава да осъзнаем, че любовта не се изразява само в романтични вечери на свещи. Да разплетем Жената скелет, означава човек да открие сила, а не страх в мрака на възраждането. Това означава балсам за стари рани. Това означава така да променим светогледа и съществуванието си, че да отразяваме здравето, а не мъките на душата.

За да обичаме, ние докосваме недотам красивата кокалеста жена, разплитаме усещането за тази природа и й позволяваме да се възроди. Не е достатъчно да извадим подсъзнателното на повърхността, не е достатъчно дори случайно да го допуснем в дома си. Ако прекалено дълго се страхуваме от него, ние спираме развитието на любовта.

Разплитането на загадката на Жената скелет започва да разваля магията — т.е. страхът, че при досега със смъртта човек ще умре. От архетипна гледна точка разплитането на нещо изисква спускане в лабиринта на отвъдния свят или на мястото, където всичко се разкрива по съвсем нов начин. Човек трябва да следва от самото начало криволичещия процес, който всъщност води до възраждане. В приказките развързването на пояс или възел означава, че героят започва да разбира нещо, което до този момент му е било недостъпно, разбира смисъла му и придобива почти магическо познание.

Когато разплита Жената скелет, рибарят започва да опознава природата на Живота и Смъртта. Скелетът е точният образ на природата Живот/Смърт/Живот. Като психологически символ, той се състои от стотици малки и големи по особен начин оформени кости и стави, хармонично свързани помежду си. Когато една от костите помръдне, другите също се раздвижват, макар и едва забележимо. Циклите Живот/Смърт/Живот са точно такива. Когато Животът помръдне, костите на Смъртта също се раздвижват. И обратно.

Освен това, когато и най-малката костичка не е на мястото си, целостта на скелета се нарушава. Същото се случва, когато е потисната природата Живот/Смърт/ Живот. Животът на човек започва да „куца“. Нарушаването на тези структури и цикли винаги се отразява върху либидото. И тогава любовта е невъзможна. Ние лежим на морското дъно подобно кости, разнасяни от теченията.

Да разплетем тази природа, означава да опознаем нейните навици и особености, да узнаем циклите на живота и смъртта, да ги запомним и да ги видим в тяхната взаимовръзка, в тяхната цялост.

Страхът не е оправдание да не свършим това. Всички се страхуваме. Това не е нищо ново. Ако е жив, човек се бои. В приказките на инуитите гарванът обича само удоволствието, опитва се да избягва неизвестността и страховете, които носи тя. Той е предпазлив и много алчен. Страхува се, ако нещо не изглежда приятно на пръв поглед и бяга от него.

Гарванът обича лъскавите мидени черупки, сребърните мъниста, нескончаемите разговори, клюките, съня над дупката за дим. Партньорите са като гарвана, който се стреми към сигурност. Също като него, егото се страхува да не секне страстта и огънят да изтлее, денят да се изниже и удоволствието да свърши. Също като егото, гарванът става лукав, но това е винаги в негова вреда, защото когато забрави за душата си, той губи своята сила.

Егото се бои, че ако допуснем в живота си природата Живот/Смърт/Живот, ние никога повече няма да сме щастливи. Недоразвитото его е много елементарно, също като не социализирано, несвикнало с обкръжение дете или по-точно като дете, което винаги иска да вземе най-големия резен, най-мекото легло, най-красивия приятел.

Три неща различават душата от егото: способността да усеща и възприема нови начини, упоритостта да извърви труден път и търпението да се научи истински да обича. Егото обаче е склонно да избягва ученето. Търпението не е неговата силна черта. Издръжливостта във връзката не е най-доброто качество на гарвана. Така че любовта не се ражда от постоянно променящото се его, а по-скоро от дивата душа.

За да разплетем костите, да разберем значението на Госпожа Смърт, да останем с нея, необходимо е „диво търпение“, както се изразява поетесата Ейдриън Рич[2].[3] Погрешно е да си мислим, че това може да се постигне само от мускулест герой. За да си готов вечно да умираш и да се прераждаш, е нужно сърце.

Разплитането на Жената скелет разкрива, че тя е стара, отпреди началото на времето. Госпожа Смърт претегля енергията и разстоянието, времето и либидото, духа и инстинкта за самосъхранение. Тя обмисля резултатите и преценява дали да хвърли само една-две искри или да запали пожар. Тя знае какво се изисква. Тя знае кога е моментът.

Като я разплитаме, ние придобиваме способността да усещаме какво предстои, да разбираме взаимовръзката между всички аспекти на психето. Да я разплетем, означава да получим ясно познание за себе си и за другия, да развием умението си да следваме етапите, проектите, периодите на зараждане, раждане и прераждане спокойно и с подобаващо благородство.

В този смисъл партньорът, който преди е бил съвсем неопитен в любовта, постепенно се учи, като наблюдава Жената скелет и подрежда костите й. Когато започне да разбира цикъла Живот/Смърт/Живот, човек може да регулира циклите на връзката, като компенсира дефицита и ограничава излишъците.

Онзи, който е разплел Жената скелет, е способен на търпение. Той може да чака. Оскъдието не го шокира. Изобилието не го плаши. Потребността му да получава, „да има веднага“, се преобразява в умение да се справя с всички страни на връзката, да следи взаимодействието на нейните цикли. Той не се бои да се свърже с красотата на неизвестността, с красотата на некрасивото. И като се учи на всичко това, той постепенно се превръща в истински див любим.

Как мъжът научава тези неща? Как ги научава всеки човек? Влиза в пряк диалог с природата Живот/Смърт/ Живот, като се вслушва във вътрешния си глас, който не е егото, като задава на природата Живот/Смърт/Живот директни въпроси за любовта и после изслушва отговорите й. По този начин ние се научаваме да не се подвеждаме по натрапчивия глас, който ни казва: „Това е глупаво… Аз просто си измислям всичко“. Научаваме се да не обръщаме внимание на този глас и да слушаме другия, по-тихия. Научаваме се да следваме неговите напътствия — всичко онова, което ни носи осъзнатост, всеотдайна любов и ясен поглед за душата.

Добре е ежедневно да се упражнявате да разплитате природата Живот/Смърт/Живот чрез медитация. Рибарят през цялото време пее кратко едностишие. Тази песен помага за осъзнаването, за разплитането на природата на Жената скелет. Ние не знаем какво пее. Можем само да гадаем. Когато разплитаме тази природа, за нас е добре да пеем нещо от рода на: „Какво трябва да оставя да умре днес, за да се роди нов живот? Какво знам, че трябва да умре, но се колебая да го допусна? Какво трябва да умре в мен, за да обичам? От каква некрасота се страхувам? Каква е ползата от силата на некрасивото? Какво трябва да умре днес? Какво трябва да живее? Раждането на какъв живот се боя да допусна? Ако не сега, кога?“.

Като пеем песента на осъзнатостта, докато усетим парливата истина, ние хвърляме светлина в мрака на психето, за да виждаме какво правим… Какво правим в действителност, а не какво ни се ще да си мислим, че правим. Така разплитаме чувствата и започваме да разбираме защо любовта и животът трябва да се преживеят до мозъка на костите.

За да се изправи пред Жената скелет, човек няма нужда да играе ролята на сияен герой, да влиза в битка и да рискува живота си в пустинята. Човек просто трябва да иска да я разплете. Силата, която носи опознаването на природата Живот/Смърт/Живот, очаква всеки, който преодолее порива за бягство, който се пребори с желанието си да се скрие.

Древните, които са се стремели към такъв живот и познание, го наричали „Безценната перла“, „Несравнимото съкровище“. Разплитането на тези загадки носи познание за Съдбата и Времето, времето за всички неща, всички неща в своето време, превратностите на съдбата. Няма по-важно, по-подхранващо, по-укрепващо любовта познание.

То очаква онези, които седнат край огъня до Жената скелет, които я погледнат и позволят в душата им да се събуди чувство към нея. То очаква онези, които докоснат нейната некрасота и с нежност разплетат природата Живот/Смърт/ Живот.

Бележки

[1] И все по-некрасивото. — Б.а.

[2] Ейдриън Рич (р. 1929) — американска поетеса и критичка. — Б.пр.

[3] Из ловната поема „Цялост“. Adrienne Rich, The Fact of a Doorframe, Poems Selected and New, 1950–1984. New York: W. W. Norton, 1984. — Б.а.