Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (45)

Танцът на тялото и душата

Чрез тялото си жените живеят много близо до природата Живот/Смърт/Живот. Когато не са изгубили инстинктивната си същност, техните идеи и импулси да обичат, създават, вярват и желаят се раждат, съществуват, умират и се прераждат. Може да се каже, че жените съзнателно или подсъзнателно упражняват това познание през всеки лунен цикъл от живота си. За някои циклите се определят от Луната на небето. За други това е Жената скелет, която живее в собственото им психе.

От самата си плът и кръв, от постоянните цикли на пълнене и изпразване на червената ваза в корема им жените разбират физически, емоционално и духовно, че зенитът свършва, че останалото от него се преражда по неочаквани начини, само за да се върне в небитието и отново да бъде заченато в пълната му прелест. Както виждате, циклите на Жената скелет са във всяка жена. Не може да е иначе.

Понякога мъжете, които все още бягат от природата Живот/Смърт/Живот, се страхуват от такава жена, защото усещат, че тя е естествен съюзник на Жената скелет. Но невинаги е било така. Символът на смъртта като духовно преобразяваща сила е останал от времето, когато Госпожа Смърт е била приемана като близка роднина, като родна сестра, брат, баща, майка или любима. В женската образност смъртта като жена, майка или девица винаги се е смятала за вестителка на съдбата.

Понякога онзи, който бяга от природата Живот/Смърт/Живот, упорито възприема любовта единствено като плячка. Но в цялостния си вид любовта е поредица от смърт и прераждане. Ние излизаме от един неин етап, един неин аспект, за да навлезем в друг. Страстта умира и се завръща. Пропъждаме болката и тя отново се появява. Да обичаш означава да приемеш и в същото време да издържиш на много завършеци и още повече начала — в една и съща връзка.

Процесът се усложнява от факта, че нашата свръхцивилизована култура не е толерантна към преобразяването. Но има по-добри начини да приемем природата Живот/Смърт/Живот. Макар че се нарича с много имена, мнозина виждат тази природа като in baile con La Muerte, танц със смъртта — Смъртта като танцьорка, чийто партньор е Животът.

В родния ми край — районът на Големите езера, живееха хора, които все още използваха архаичен диалект. Приятелката от моето детство госпожа Арле Шефълър, среброкоса майка, изгубила единствения си син през Втората световна война, също говореше така. Една лятна вечер се престраших да я попитам дали синът й още й липсва и тя нежно ми обясни представите си за живота и смъртта така, че би я разбрало дори дете. Госпожа Шефълър загадъчно нарече разказа си „Мълнията на смъртта“^[1]. Една жена кани край огъня си пътник на име Смърт. Старицата не се страхува. Тя очевидно познава Смърт не само като носител на гибел, но и като дарител на живот. Тя е сигурна, че Смърт е причината за всички сълзи и усмивки.

Старицата казва на Смърт, че е добре дошъл край огъня й, че го е обичала, „когато нивите ми даваха обилен плод и когато ги удряше град, когато раждах децата си и когато ги погребвах“. Казва му, че го познава и че го смята за приятел. „Ти си ми носил много сълзи и танци, Смърт. Е, да потанцуваме и сега! Знам стъпките!“

За да обичаме, bailamos con La Muerte, ние танцуваме със Смъртта. Ще има приливи и отливи, ще има раждане, смърт и прераждане. Да обичаш, означава да знаеш стъпките. Да обичаш, означава да танцуваш.

Енергия, чувства, близост, самота, желание, скука — всички тези неща се редуват в непрекъснат цикъл. Нашият копнеж за близост и раздяла се усилва и отслабва. Природата Живот/Смърт/Живот не само ни учи да танцуваме, тя ни учи, че решението на проблемите винаги е нещо противоположно. Затова лекарството за скуката е действието, лекарството за самотата е близостта, лекарството за съсипаните чувства е уединението.

Ако не знае стъпките на този танц, човек е склонен да проявява потребността си от нова дейност като харчене на прекалено много пари, поемане на рискове, безразсъдни решения, смяна на партньора. Това е глупаво. Така постъпват невежите.

Отначало всички си мислим, че сме в състояние да избягаме от природата на смъртта. Истината е, че не можем. Тя плътно ни следва и влиза в домовете ни, присъства в съзнанието ни. Ако няма друг начин, ние опознаваме тази тъмна природа, когато признаваме, че светът не е справедлив, че възможностите са изчерпани, че обстоятелствата ни връхлитат, че циклите Живот/Смърт/Живот са неотменни, независимо дали това ни харесва.

В приказката има две преображения, първо на ловеца и после на Жената скелет. От съвременна гледна точка преображението на ловеца става по следния начин. Той е неосъзнатият ловец. „Здрасти, това съм аз. Ловя си риба и нищо повече.“ После става уплашеният и бягащ ловец. „Какво? Искаш мен? О, мисля, че трябва да си вървя.“ След това той променя решението си, започва да разплита чувствата си и намира начин да установи връзка с нея. „Чувствам, че душата ми ме тегли към теб. Коя си ти всъщност, от какво си направена?“

И накрая заспива. „Ще ти се доверя. Оставям се на невинността.“ Отронва се сълзата на дълбоките му чувства и утолява жаждата й. „Дълго те чаках.“ Той й дава сърцето си. „Ето, вземи сърцето ми и се материализирай в моя живот.“ И в замяна получава любов. Това е типично преобразяване на човек, който се научава истински да обича.

Преображенията на Жената скелет минават по малко по-различен път. Първо, като природата Живот/Смърт/ Живот, тя е свикнала връзките й с хората да приключват след закачването на кукичката. Нищо чудно, че дарява с благословията си онези, които изминат разстоянието заедно с нея, защото е свикнала хората да си плюят на петите, щом я зърнат.

Отначало тя е отхвърлена и заточена. После случайно я улавя някой, който се страхува от нея. Тя започва да се завръща към живота от инертното си състояние — яде, пие, преобразява се с помощта на силата на сърцето му, на способността му да се изправи пред нея… и пред себе си. От скелет се превръща в живо същество. Той я обича и тя го обича. Тя му дава сила и той й дава сила. Тя, великото колело на природата, и той, човешкото същество, живеят в хармония един с друг.

В тази приказка виждаме какво иска от любовта Смъртта. Тя иска сълзата — чувството — и сърцето. Тя иска да бъде обичана. Природата Живот/Смърт/Живот иска от партньорите директно да я приемат, никога да не се страхуват и да не бягат от нея, връзката им да се изразява в нещо много повече от това „да са заедно“, любовта им да се основава на общото им познание и способността им да приемат тази природа, да обичат тази природа, да танцуват с тази природа.

Жената скелет пее и тялото й се покрива с плът. Пеещото тяло е функционално във всички отношения — това не са парчетата женска плът, превърнати в идоли от някои в определени култури, а цяло женско тяло, което може да храни бебета, да се люби, да танцува и пее, да ражда и да кърви, без да умира.

Тази песен е още един разпространен фолклорен мотив. В африканските, папуаските, еврейските, испаноезичните и инуитските приказки костите се преобразяват в човек. Мексиканската Коатликуе създава зрели хора от костите на мъртвите в подземния свят. Тлингитските^[2] шамани събличат с песен дрехите на любимата си. В приказките по целия свят песента има магически последствия. Песента води до увеличаване, нарастване.

Различни приказни създания, феи, нимфи, жени гиганти имат толкова големи гърди, че могат да ги прехвърлят през раменете си. В Скандинавия, при келтите и в полярните райони се разказва за жени, които могат да създават телата си.

В приказката за Жената скелет отдаването на тялото е един от последните етапи на любовта. Така и трябва. Човек усъвършенства първите етапи на срещата с природата Живот/Смърт/Живот и след това идват реалните физически преживявания. Често предупреждавам жените да не се обвързват с мъж, който иска да прескочи направо от случайното улавяне към отдаването на тялото. Настоявайте да преминете през всички етапи. Тогава последният сам ще се погрижи за себе си, моментът на физическото сливане ще настъпи, когато му дойде времето.

Когато започне този етап, процесът на приемане на природата Живот/Смърт/Живот може да бъде довършен по-късно… Но това изисква много по-голяма решителност. Така е по-трудно, защото стремящото се към удоволствие его трябва да бъде откъснато от плътските му занимания, за да бъдат положени основите. Кученцето от приказката за Манауи показва колко е трудно да се запомни по кой път е поел човек, когато го изкушават различни наслади.

Да се любиш, означава да слееш дъха и плътта си, духа и материята — едното се вписва в другото. В тази приказка се разказва за връзка между смъртен човек и безсмъртна жена и това се отнася за трайните любовни връзки. Ние не сме в състояние да опишем безсмъртната духовна връзка, но дълбоко я преживяваме. Има една великолепна индийска приказка, в която смъртен човек бие на барабан и феите танцуват пред бог Индра. В замяна смъртният получава за жена фея. Нещо такова има и в любовната връзка — мъжът, който с готовност влиза в загадъчното за него психично женско царство, получава огромна награда.

В края на приказката рибарят се оказва в прегръдките на природата Живот/Смърт/Живот. Смисълът на това е различен за всеки мъж. Преживяването на това задълбочаване на връзката помежду им също е уникално. Известно ни е само, че за да обичаме, трябва да целунем вещицата. Нещо повече. Трябва да се любим с нея.

Но приказката също ни казва как да установим дълбока връзка с нещо, от което се боим. Когато се слива с психологическото и духовното, представлявано от Жената скелет, мъжът става максимално близък до нея и това го доближава до любимата му. За да открие тази житейска наставница, човек само трябва да престане да бяга, да я разплете, да осъзнае раната и копнежа си, да отдаде цялото си сърце.

Като си връща плътта, Жената скелет пресъздава целия процес на сътворението, но вместо да започне като бебе, както са научени да възприемат живота и смъртта представителите на западната култура, тя започва като древни кости и после дава плът на живота си. Тя учи мъжа да създава нов живот. Тя му показва, че творението е поредица от раждане и смърт. Тя учи, че с надменност не се постига нищо, с егоизъм — също. Само ако отдадеш сърцето си — големият барабан, великият инструмент на дивата природа, можеш да твориш.

Ето как става в любовната връзка: всеки партньор преобразява другия. Те разплитат силата си и я споделят. Той й дава сърцето си. Тя му дава познанието за най-сложните ритми и чувства. Кой знае какво ще уловят заедно? Сигурно е само, че двамата ще са сити до края на дните си.