Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (61)

Обърканата зигота

Дългогодишният ми опит показва, че въпросът за принадлежността понякога трябва да се разглежда от по-безобидната му страна, защото това донякъде облекчава мъката на жените. Ето защо измислих и започнах да разказвам на пациентките си историята „Обърканата зигота“, главно като начин да им помогна да погледнат на положението си на аутсайдери с по-въздействаща метафора. А ето я и самата история.

Някога питали ли сте се как сте се озовали в такова странно семейство като вашето? Ако цял живот сте били аутсайдери, малко странни или различни от другите хора, ако сте самотнички, вие много сте страдали. Ала идва момент да отплавате надалеч от всичко това, да възприемете друга гледна точка, да се завърнете на родна земя.

Край на страданията, край на опитите да разберете къде сте сгрешили. Край на загадката защо сте родени там, където сте родени, finis, terminado, край. Починете си за миг на носа на лодката и се освежете на вятъра, който идва от родната ви земя.

Години наред жените, които носят митичния живот на архетипа на Дивата жена, безмълвно са крещели: „Защо съм толкова различна? Защо съм родена в такова странно (или неотзивчиво) семейство?“. Винаги, когато животът им се е готвил да покълне, някой е поръсвал земята със сол. Чувствали са се измъчвани, когато естествените им желания са били възпирани. Ако са били деца на природата, родителите им са ги държали под покрив. Ако са били учени, обществото им е нареждало да са майки. Ако са искали да са майки, са ги принуждавали изцяло да се впишат в тази роля. Ако са искали да дадат воля на въображението си, другите са им казвали да бъдат практични. Ако са искали да творят, другите са им казвали, че домакинската работа никога не свършва.

Понякога са се опитвали да са добри според най-разпространените стандарти и едва по-късно са осъзнали какво искат, как трябва да живеят. После са били подложени на мъчителното откъсване от семейството, от съпрузите си, с които са се клели да останат до гроб, от работата си, която е трябвало да стане трамплин към нещо по-скучно, но по-добре платено. И по дирите им са оставали пръснати мечти.

Жените често са били творци и са се опитвали да са „разумни“, като отделят осемдесет процента от времето си, за да вършат работа, която ежедневно пречела на творческия им живот. Макар че сценариите са безброй, има една характерна особеност — още от ранна възраст са ги сочили като „различни“ в отрицателния смисъл на тази дума. Всъщност те са били буйни, любопитни, със собствена индивидуалност и с изключителен инстинкт.

Затова отговорът на „Защо аз?“, „Защо това семейство?“, „Защо съм толкова различна?“, разбира се, е, че тези въпроси нямат отговор. И все пак егото има нужда от някаква основа за размисъл, затова предлагам три възможности. (Пациентката може да избере, който пожелае, но трябва да е поне една. Повечето избират последната, но това няма значение.) Пригответе се. Ето ги.

Ние сме родени такива, каквито сме, и в странните семейства, в които сме отгледани:

1) защото така (почти никой не вярва на това)

2) защото Същността има план и нашите пилешки мозъци са прекалено малки, за да го разберат (мнозина намират тази идея за обнадеждаваща) или

3) заради синдрома на обърканата зигота (хм… да, може би… но какво е това?).

Вашето семейство ви смята за различна. Вие имате пера, те имат люспи. Вашата идея за приятно прекарване е гората, пустошта, вътрешният живот, външното величие. Тяхната идея за приятно прекарване е да сгъват хавлиени кърпи. Ако това се отнася за вашето семейство, вие сте жертва на синдрома на обърканата зигота.

Вашето семейство се движи бавно във времето, докато вие фучите като вихър. Те са шумни, вие сте тихи или те са тихи, а вие пеете. Знаете, защото просто знаете. Те искат доказателство и дисертация от триста страници. Естествено това е синдромът на обърканата зигота.

Никога не сте чували за това? Ами, вижте, една нощ феята на зиготата летяла над родния ви дом и всички мънички зиготи в кошницата й развълнувано подскачали.

Вие всъщност сте били предопределени за родители, които са щели да ви разбират, ала феята на зиготите попаднала във въздушно течение и хоп, вие сте изпаднали от кошницата в друга къща, при семейство, което не е било предназначено за вас. Вашето „истинско“ семейство е било на пет километра от там.

Ето защо сте харесвали семейство, което не е било ваше и е живеело на пет километра от дома ви. Винаги сте искали истинските ви майка и баща да са госпожа и господин Еди-кой си. И има голяма вероятност те да са били предопределени за вас.

Ето защо танцувате степ по коридорите, въпреки че идвате от семейство на телеманиаци. Ето защо родителите ви се тревожат всеки път, щом се прибирате вкъщи или им се обаждате по телефона. Те се питат: „Какво ще ни сервира тази наша дъщеря? Миналия път страшно ни посрами, Бог знае какво ще направи сега“. Те закриват очи с длани, когато ви видят да идвате, и това не е, защото вашият блясък ги заслепява.

Вие искате само обич. Те искат само спокойствие.

Въпреки че не желаете да разстройвате семейството си, те, независимо от това ще се разстройват. Винаги, когато се появявате, всичко като че ли ще се обръща с главата надолу.

Ако родителите постоянно са обидени и на децата им се струва, че никога не вършат нещата както трябва, това е сигурен признак за диви зиготи в семейството.

„Питомното“ семейство иска само едно, но обърканата зигота никога не е в състояние да разбере какво точно, а ако успее, косата й мигом ще се изправи.

Пригответе се, ще ви издам една голяма тайна. Ето какво искат от вас, ето какво е това тайнствено, важно нещо.

Питомните искат стабилност.

Те искат днес да сте абсолютно същите като вчера. Те искат да не се променяте с времето.

Попитайте ги дали искат стабилност и те ще ви отговорят утвърдително. За всичко ли? Не, ще ви кажат те, само за важните неща. Каквито и да са тези неща според тяхната ценностна система, те най-често са анатема за дивата женска природа. За съжаление, важните за тях неща нямат нищо общо с нещата, които са важни за дивото дете.

Стабилността на поведението е смъртна присъда за Дивата жена, защото нейната сила е адаптивността към промяната, нейната находчивост, нейните танци, нейният вой, нейното ръмжене, нейният инстинктивен вътрешен живот, нейният съзидателен огън. Тя не демонстрира стабилност чрез еднообразие, а чрез своя творчески живот, чрез стабилни възприятия, проницателност, гъвкавост и сръчност.

Ако трябва да назовем една-единствена особеност, която характеризира Дивата жена, това е способността й да реагира. Със своята възприемчивост и ловкост тя остава вярна на съзидателните сили, независимо дали се отнася за Duende — духът, който се крие зад страстта, за Красотата, Изкуството, Танца, или за Живота.

По този начин обърканата зигота дава верността си не на семейството, а на вътрешната си същност. Ето защо се чувства раздвоена. Може да се каже, че вълчата й майка я тегли за опашката, а земното й семейство я дърпа за ръцете. И скоро тя ще закрещи от болка, ще започне да ръмжи и да хапе и себе си, и другите, и накрая ще изпадне в пълно мълчание. Ако се вгледате в лицето й, ще видите ojos del cielo — небесните очи, очите на човек, който вече не е тук.

Въпреки че общуването е важно, да убиеш вътрешното създание, е все едно да убиеш самото дете. Племената в Западна Африка разбират, че да си суров с децата, означава да караш душата им да се оттегля от тялото, понякога само на няколко крачки, ала често на много дни път.

Макар че потребностите на детската душа трябва да са в равновесие с нуждата й от сигурност, физическа грижа и внимателно внушавани идеи за „цивилизовано поведение“, аз винаги се безпокоя за онези, които са прекалено възпитани — те често имат в очите си онзи типичен поглед на „плаха душа“. Нещо не е наред. Блясъкът на здравата душа се процежда през маската на персоната, дори сияе. Там, където има тежка рана, душата бяга.

Понякога тя отпрашва толкова надалеч, че е нужно майсторско умилостивяване, за да се върне обратно. Трябва да мине много време, докато тази душа се изпълни с достатъчно доверие, но това е възможно. Процесът включва няколко задължителни елемента: гола искреност, упоритост, нежност, отдушник на гнева и чувство за хумор. В съчетание те раждат песен, която призовава душата у дома.

Какви са потребностите на душата? Те са в две области: природата и творчеството. В тези две области живее Na ashjé ii Asdzáá, Жената паяк, великият съзидателен дух на индианците навахо. Тя закриля своя народ. Една от многобройните й функции е да учи на любов към красотата.

Потребностите на душата се откриват в колибата на три стари (или млади в зависимост от това кой ден е) сестри — Клото, Лахезис и Атропа, които тъкат червената нишка, с други думи страстта на женския живот. Те тъкат женските възрасти и ги завързват, когато свършва една и започва друга. Потребностите на душата са в горите на духовете ловджийки Диана и Артемида, жени вълчици, които представляват способността да ловуваш, преследваш и възстановяваш различни аспекти на психето.

Потребностите на душата се управляват от Коатликуе — ацтекската богиня на женската независимост, която ражда клекнала, т.е. здраво стъпила на краката си. Тя учи жените на самотен живот. Тя е създателка на децата, с други думи на жизнения потенциал, но също е богиня на смъртта и носи черепи на полата си, а когато ходи, те тракат като дрънкалки. И тъй като звукът на дрънкалките черепи е като дъждовни капки, чрез сродна магия те привличат дъжда на земята. Тя е закрилница на всички самотни жени и на онези, които са толкова magia, толкова изпълнени с могъщи мисли и идеи, че трябва да живеят вдън земя, за да не зашеметяват жителите на селото. Коатликуе е най-голямата закрилница на аутсайдерката.

Каква е основната храна на душата? Е, това зависи от различните хора, но ето някои комбинации. Приемете ги като психична макробиотика^[1]. Някои жени се нуждаят от въздух, нощ, слънчеви лъчи и дървета. Други засищат глада си единствено със слово и книга. За трети абсолютно задължителни са багрите, формата, сянката и глината. Някои жени трябва да скачат, да се люшкат и да тичат, защото душата им копнее за танц. Други мечтаят за покой в сянката на старо дърво.

Остава да разгледаме още един въпрос. Обърканите зиготи се научават да оцеляват. Тежко е години наред да си сред хора, които не могат да ти помогнат да живееш пълноценно. Да оцелееш, е истински успех. За мнозина силата е в самото име. И все пак в процеса на индивидуализация настъпва момент, в който опасността от травми става огромна. Тогава е време да продължиш към следващия етап, излекуването и разцъфтяването.

Ако спрем до етапа на оцеляването, ние ограничаваме енергията и способностите си наполовина. Човек може да е толкова горд с оцеляването си, че това да застраши по-нататъшното му творческо развитие. Понякога хората се страхуват да се откажат от положението си на оцелели, защото това е тъкмо положение, отличителен белег, „огромно постижение“.

Вместо да превръщате оцеляването в същност на живота си, по-добре го използвайте като една от многобройните си способности, но не единствената. Хората заслужават красиви спомени, медали и ордени за това, че са живели, че наистина са живели и триумфирали. Когато опасността премине, ние се озоваваме пред потенциалния капан да се наричаме с имената, възприети по време на най-ужасния период от живота си. Така се създава ограничаваща психична нагласа. Не бива да свързваме душевната си идентичност единствено с успехите и провалите от лошите времена. Макар че оцеляването може да закали жената, да я направи жилава като говежда пастърма, обвързването с него започва да пречи на новото развитие. В такива случаи трябва да й помогнем да се избави от архетипа на оцеляваща. Иначе няма да порасне нищо друго. Аз оприличавам това състояние на жилаво малко растение, което без вода, слънце и хранителни вещества е успяло да пусне упорито зелено листенце. Въпреки всичко.

Но след като лошите времена са отминали, за да разцъфтим, трябва да се възползваме от живителната влага, богатата почва и слънчевите лъчи. По-добре е да се назоваваме с имена, които ни предизвикват да се развиваме като свободни същества. Това е цъфтежът. Това е нашето предопределение.

Ритуалите са един от начините, по които хората разглеждат живота си в перспектива, независимо дали става дума за пурим, коледните пости, или свалянето на луната. Ритуалът събира сенките и духовете в човешкия живот, подрежда ги, носи им покой. Има един особен образ от El Dia de los Muertos — Денят на мъртвите, празник, който може да помогне на жената в прехода от оцеляване към процъфтяване. Той се основава на обреда на ofrendas — олтари на покойниците. Ofrendas са възпоменателни дарове и проява на най-дълбока почит към любимите хора, които вече не са на този свят. Според мен този ритуал помага на много жени да направят ofrenda за детето, което някога са били, нещо като завет към детето герой.

Някои жени избират предмети, дневници, дрехи, играчки, спомени за различни събития и други символи от детството. Те подреждат ofrenda по свое желание, ако искат, разказват историята, която върви с него, и го оставят така колкото време решат. Това е свидетелство за някогашните им трудности, смелост и победа над злото^[2].

Този начин на виждане на миналото постига няколко неща. Той дава перспектива, разказва за преживяното, за наученото, за заслужаващото възхита. Жената се освобождава от него именно като му се възхищава, а не като го преживява.

Да си останеш дете, което оцелява, означава свръхидентифициране с наранен архетип. Осъзнаването на раната и ясният спомен за нея позволяват преминаването към етапа на цъфтежа. Ние сме създадени на тази земя, за да цъфтим. Да цъфтим, а не само да оцеляваме, е наше рождено право като жени.

Не се свивайте, не се крийте, когато ви наричат „черна овца“, „самотна вълчица“. Онези, на които им липсва проницателност, смятат нонконформистите за чума за обществото. Но историята е доказала, че да си различен, означава да стоиш на ръба, да имаш оригинален принос, полезен и смайващ за вашата култура^[3].

Ако някога са ви наричали „непокорни“, „непоправими“, „дръзки“, „лукави“, „необуздани“, вие сте на верния път. Дивата жена е наблизо.

Ако никога не са ви наричали така, все още има време. Упражнявайте своята Дива жена. Ándele!^[4] И пак.