Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (139)

Шестият етап — царството на Дивата жена

Младата царица стига до най-голямата, най-дивата гора, която някога е виждала. Там няма пътеки. Тя трябва сама да си проправя път. По залез-слънце същият бял дух, който по-рано й е помогнал с рова, я насочва към бедна странноприемница, собственост на мили горски обитатели. Облечена в бяло жена я кани да влезе и я приветства по име. Когато младата царица пита откъде я познава, жената отвръща: „Ние горяните знаем тези неща, царице“.

Царицата остава в горската странноприемница седем години и е щастлива с детето си. Ръцете й постепенно порастват, отначало като мънички бебешки длани, после като длани на малко момиче и накрая като женски ръце.

Макар че е описан съвсем накратко, този епизод от приказката е най-дългият и като време, и от гледна точка на изпълнение на задачата. Девойката отново се е скитала и е намерила дом, така да се каже, за седем години — отделена е от съпруга си, наистина, ала иначе преживява обогатяване и възраждане.

Нейното състояние отново предизвиква състраданието на дух в бяло — вече нейният дух водач — и той я отвежда в горския дом. Такава е безкрайно милостивата природа на дълбокото психе по време на женското пътуване. Винаги се намира помощник. Духът, който я води и подслонява, е старата Дива майка и като такава е инстинктивното психе — то винаги знае какво предстои.

Тази голяма дива гора е архетипната свещена посветителна територия. Тя е като Левка, дивата гора от гръцката митология, която расте в подземния свят, пълна със свещени дървета и животни — и диви, и питомни. Тук безръката девойка намира покой за седем години. Тъй като е в гора и е символизирана от цъфтящото ябълково дърво, това най-сетне е нейният роден дом, мястото, където буйната й цъфтяща душа възвръща своите корени.

А коя е жената, която я посреща в горския хан? Също като облечения в сияйно бяло дух тя е аспект на старата тройна богиня и ако бяха запазени абсолютно всички етапи от оригиналната приказка, в странноприемницата щеше да има и добра/свирепа старица, играеща една или друга роля. Но този момент от историята се е изгубил като ръкопис, от който са били откъснати няколко страници. Липсващият елемент навярно първоначално е бил „приглушен“ по време на една от онези бури, които бушували между последователите на старата и новата религия. Останалото обаче е достатъчно ясно. Водата на приказката не е само дълбока, но и бистра.

Ние виждаме две жени, които в течение на седемгодишен период постепенно се опознават. Духът в бяло е като Баба Яга в приказката за Василиса, която представлява старата Дива майка. Също както вещицата казва на героинята, макар че никога не я е виждала „А, да, знам и теб, и семейството ти“, този женски дух, пазител на хана в подземния свят, вече познава младата царица, защото също е Онази, която знае всичко.

В приказката отново следва значително прекъсване. Точните задачи през тези седем години не са споменати, казва се само, че са преминали спокойно и възраждащо. Макар да може да се каже, че историята прекъсва, защото познанията на старата природна религия традиционно са били пазени в тайна и затова не могат да се разкрият в приказката, много по-вероятно е имало още седем аспекта, задачи или епизоди, по един за всяка година, прекарана в гората на познанието. Но в психето нищо не се губи, нали?

Можем да си припомним и да възстановим всичко, случило се през тези седем години, от малките късчета, които откриваме в други източници за женската инициация. Посвещаването на жената е архетип и въпреки че архетипът има много варианти, ядрото му остава неизменно. Ето какво знаем за посвещаването от анализа на други приказки и митове.

Девойката остава в гората в продължение на седем години, защото това е един сезон от женския живот. Числото седем е свързано с лунните цикли и носи значение на свещено време: седем дни на сътворението, седем дни в една седмица и т.н. Но много по-важно от тези мистични значения е следното: Женският живот е разделен на фази от по седем години. Всеки седемгодишен период е свързан с определени преживявания и познание. Тези фази могат да се разбират конкретно като периоди от възрастовото развитие на личността, но по-скоро са етапи на духовно развитие, които не съответстват непременно на женската хронологическа възраст, макар понякога да е така.

Животът на жената от памтивека е бил разделян на фази, повечето от които са свързани с променящите се сили на тялото й. Това разделяне на женския физически, духовен, емоционален и творчески живот е полезно, за да можем да предвиждаме и да се подготвяме за предстоящото. А то е във владенията на инстинктивната Дива жена. Тя винаги знае. И все пак, също както древните диви инициационни обреди са се изгубили, по-старите жени вече не напътстват по-младите за тези типично женски периоди.

Емпиричното наблюдение на женските копнежи, промени и развитие отново хвърля светлина върху старите модели или фази на вътрешен живот. Макар че можем да назовем тези етапи с конкретни имена, всички те са цикли на завършване, стареене, умиране и нов живот. Седемте години, които девойката прекарва в гората, й разкриват подробностите и драмите, свързани с тези фази. Това са седемгодишни цикли, обхващащи целия женски живот. Всеки от тях има свои обреди и задачи. От нас зависи да ги изпълним със съдържание.

Предлагам ви следното само като метафори за психична дълбочина. Възрастите и етапите от женския живот се характеризират със задачи, които трябва да изпълним, и с нагласа, които трябва да възприемем. Например, ако според следната схема, доживеем достатъчна възраст, за да навлезем в психичното пространство, във фазата на мъглявите същества, мястото, където всяка мисъл е нова като утро и стара като началото на времето, ние ще възприемем нови нагласи, нов начин на виждане и ще открием и изпълним задачите на съзнанието от тази гледна точка.

Следните метафори са фрагментарни. Но на основата на достатъчно мащабни метафори ние можем да изградим от онова, което е известно и което усещаме за древното познание, ново прозрение за самите себе си, едновременно тайнствено и валидно за настоящето. Тези метафори донякъде се базират на емпиричен опит и наблюдение, на психологията на развитието и на явления от митовете за сътворението, които съдържат много древни следи от човешка психология.

Тези фази не трябва непременно да се обвързват с хронологическа възраст, защото някои осемдесетгодишни жени все още са в етапа на младежкото съзряване, докато други на четиридесет са в психичния свят на мъглявите същества, а трети на двадесет носят бойните белези на старици. Възрастите не са в строго определен ред, а просто се отнасят към женското съзнание и развитието на душевния живот. Всяка възраст представлява промяна в нагласите, задачите и ценностите.

0–7 възраст на тялото и сънуване/социализация, но и на запазване на въображението

7–14 възраст на отделяне, но все още и на свързване на разум и въображение

14–21 възраст на ново тяло/младежка женственост/развитие на защитна чувствителност

21–28 възраст на нов свят/нов живот/опознаване на световете

28–35 възраст на майката/грижи за другите и себе си

35–42 възраст на търсенето/грижи за себе си/търсене на себе си

42–49 възраст на ранна старост/откриване на далечно убежище/окуражаване на другите

49–56 възраст на подземния свят/научаване на думите и обредите

56–63 възраст на избор/избиране на света и предстоящата работа

63–70 възраст на превръщане в пазителка/преосмисляне на всичко научено

70–77 възраст на подмладяване/нова старост

77–84 възраст на мъглявите същества/откриване на голямото в малкото

84–91 възраст на тъкане с алена нишка/разбиране на тъканта на живота

91–98 възраст на възнасянето/по-малко за казване, повече за съществуване

98–105 възраст на пневмата, дъха

105+ възраст на безвремието

За много жени първата половина от тези фази на женското познание, да речем до около четирийсетгодишна възраст, очевидно е преход от инстинктивното усещане на бебето към телесното опознаване на вътрешната майка. Но през втората половина тялото става почти изключително средство за вътрешно усещане и жените са все по-опитни.

Когато жената преминава през тези цикли, защитните й пластове стават все по-прозрачни, докато накрая през тях засиява самата душа. Колкото повече остаряваме, толкова повече усещаме и виждаме движението на душата в тялото психе.

Седем е числото на инициацията. В архетипната психология това число се споменава изключително често. Едно от указанията, което според мен е най-полезно за определяне на стоящите пред жената задачи и на нейното настоящо местонахождение в подземната гора, произхожда от древните атрибути, приписвани на седемте сетива. Вярвало се е, че всеки човек притежава тези символични атрибути, че те представляват инициация в душата чрез метафорите и реалните системи на тялото.

Например според древното учение на лечителите в предколумбово Мексико сетивата представляват аспекти на душата или „вътрешно свещено тяло“ и върху тях трябва да се работи, те трябва да се развиват. Макар че тази работа е прекалено дълга, за да я излагаме тук, ще отбележим само, че има седем сетива и следователно седем задачи: душевност, чувства, реч, вкус, зрение, слух и обоняние^[1]. Казват, че всяко сетиво е под влиянието на небесна енергия.

А сега да се върнем на земята. Когато жените, работещи в група, говорят за тези неща, те могат да ги опишат и анализират с помощта на следните метафори от същия ритуал, за да проникнат в загадката на сетивата: огънят одухотворява, земята предизвиква чувства, водата дава реч, въздухът дава вкус, мъглата дава зрение, цветята дават слух, южният вятър дава обоняние.

От едва забележимите следи, останали от древния посветителен обред в тази част на приказката, главно от израза „седем години“, имам силното чувство, че етапите на женския живот и въпроси като тези за седемте сетива и други цикли и събития, традиционно обхващащи седем години, са били използвани в работата на древните посвещавани. Кратинана, стара швабска разказвачка от моето огромно семейство, ми разказа един приказен фрагмент, който изключително ме интригува. Според нея много отдавна жените отивали за няколко години на някакво място в планината, също както мъжете отивали да служат в кралската армия.

През този период от престоя на девойката в гората се случва ново чудо. Ръцете й започват да растат на етапи. Първо са мънички като бебешки длани. Това може да означава, че разбирането й за всичко, което се е случило, отначало е имитативно като поведението на бебето. Когато ръцете й стават детски, тя развива конкретно, но не абсолютно разбиране за всички неща. Когато най-после дланите й стават женски, тя е придобила по-дълбоко разбиране за абстрактния, метафоричен, свещен път, който е изминала.

Като упражняваме дълбоко инстинктивното познание за всички неща, които научаваме през живота си, ние възвръщаме ръцете си, ръцете на женствеността. Понякога е удивително да наблюдаваме как навлизаме в някой психичен етап от своята индивидуализация, несръчно имитирайки поведението, което искаме да усъвършенстваме. Но постепенно придобиваме специфичен духовен израз и уникални изяви.

Понякога използвам друга литературна версия на тази приказка. Младата царица отива при кладенеца. Когато се навежда да извади вода, детето й пада вътре. Тя започва да плаче и се появява дух, който я пита защо не спаси детето си. „Защото нямам длани!“, извиква девойката. „Опитай“, казва духът и когато тя протяга ръце надолу, дланите й израстват и детето е спасено.

Това също е въздействаща метафора на идеята за спасяването на детето Същност, душата Същност от потъване в подсъзнанието, от забравата за това кои сме и каква е задачата ни. Именно в този момент от живота си можем с лекота да отхвърлим дори най-очарователните хора, най-примамливите идеи, най-съблазнителната музика, ако те не подкрепят съюза ни с дивото.

В този вариант девойката е изпълнила задачата и когато изпитва нужда от ръцете си, за да усеща и пази успеха си, те отново порастват. Дланите се възраждат чрез страха от загубата на детето Същност. Възраждането на властта на жената над живота й понякога води до временно прекъсване на психичната й работа, защото тя може да не е напълно уверена в новопридобитите си способности. Може да се наложи да ги изпита за известно време, за да осъзнае докъде се простират възможностите й.

Често трябва да преобразуваме идеи от типа „веднъж без сили (ръце), завинаги без сили“. След всичките си загуби и страдания ние откриваме, че ако протегнем ръце, ще бъдем възнаградени със спасяването на детето, което ни е най-скъпо на света. Ето как се чувства жената, след като най-после си е възвърнала живота. Тя има длани, с които отново да „вижда“ и да извайва живота. През цялото време е получавала помощ от интрапсихични сили и е съзряла. Сега вече тя наистина е „в своята Същност“.

И ето че стигаме почти до края на огромната територия в тази дълга история. Тъй като това е проникване в загадката/усвояването на издръжливостта, нека продължим с последния етап от подземното пътуване.