Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (46)

Понякога животът на Дивата жена още от самото начало се обърква. Много родители се дивят на това малко „извънземно“, успяло да се промъкне в семейството. Други майки и бащи пренебрегват или нараняват детето.

Жените с такова детство не бива да се обезсърчават. Вие сте си отмъстили, като — макар и не по своя вина — сте били изключително трудни деца. И може би дори днес продължавате да вдъхвате страх у родителите си.

Но сега не бива да си губите времето, като мислите за онова, което те не са ви дали, а да търсите хората, сред които ви е мястото. Може би мястото ви изобщо не е при родното ви семейство. Може би носите гените на родителите си, но по темперамент мястото ви е при друга група хора. А може би сте останали при семейството си, докато душата ви тича по пътя и весело си похапва духовни бисквитки някъде другаде.

Ханс Кристиан Андерсен^[1] е написал десетки приказки за сирачета. Той е първият защитник на изгубеното и пренебрегваното дете.

„Грозното патенце“ за пръв път е публикувана през 1845 г. Древният мотив в основата на приказката засяга необичайното и низвергнатото и е истинска история за Дивата жена. През последните два века „Грозното патенце“ е била една от малкото приказки, окуражавали цели поколения „аутсайдери“ да търпят, докато открият своите.

Това е психологическа и духовна фундаментална история. Фундаменталната история съдържа толкова истина за човешкото развитие, че без интегрирането на този факт човек не може психологически да просперира. Сега ще ви разкажа моя вариант на „Грозното патенце“, който написах въз основа на странната приказка, предавана на унгарски от falusias mesélök — селските разказвачки от моето семейство^[2].

Наближавала жътва. Стариците правели зелени кукли от царевични кочани. Старците кърпели платнищата. Момичетата бродирали кървавочервени цветя по белите си рокли. Момчетата пеели, докато пластели златни копи сено. Жените шиели груби ризи за наближаващата зима. Мъжете помагали за събирането, пренасянето и складирането на реколтата. Вятърът започвал да брули листата. А долу при реката една патица мътела яйцата си.

Всичко било както си му е редът и накрая яйцата едно по едно започнали да се клатят, черупките им се пукали и отвътре изскачали малки патенца. Ала останало едно яйце, много голямо яйце. То просто си стояло неподвижно като камък.

Наминала една стара патица и майката й показала децата си.

— Красиви са, нали? — похвалила се тя.

Но неизлюпеното яйце привлякло вниманието на старата патица и тя се опитала да убеди майката да се откаже да го мъти.

— Това е яйце от пуйка! — възкликнала старата патица. — Изобщо не е нормално яйце. Не можеш да вкараш пуйка във водата, нали знаеш. — Тя знаела, защото била опитвала.

Ала майката вече толкова дълго била мътила яйцето, че не й струвало нищо да почака още малко.

— Това не ме безпокои — отвърнала тя — но знаеш ли, оня мошеник, бащата на тези патенца, не дойде да ме види нито веднъж?

Накрая голямото яйце започнало да се клати и търкаля. Черупката му се пропукала и отвътре се появило едро тромаво създание. Кожата му била покрита с възлести червено-сини вени. Краката му били светлолилави. Очите му били прозрачни и розови.

Майката вирнала глава, протегнала шия и го погледнала. И не успяла да се сдържи — обявила го за грозно.

— Може би в края на краищата наистина е пуйка — загрижила се тя. Но когато грозното патенце влязло във водата заедно с другите, майката видяла, че плува добре. — Да, то е мое дете, въпреки че изглежда много странно. Но всъщност на определена светлина… то е почти красиво.

И тя го представила на другите животни от двора, но преди да се усети, друга патица се стрелнала пред нея и ухапала грозното патенце по врата.

— Не! — изкрякала майката.

— То е много странно и грозно — отвърнала другата патица. — Трябва да си знае мястото.

— О, още патета! — възкликнала трета. — Като че ли нямаме да храним достатъчно гърла. А онова там, голямото и грозното, със сигурност е някаква грешка.

— Не е грешка — възразила майката. — Ще стане много силно. Просто е полежало малко повече в яйцето и се е деформирало. Ще се оправи. Ще видите. — Тя загладила перата му и зализала непокорната му перушина.

Ала другите правели всичко възможно, за да тормозят грозното патенце. Налитали му, хапели го, кълвели го, съскали му. И с времето положението ставало все по-нетърпимо. То бягало и се криело, но нямало къде да се свре. Патенцето било най-нещастното създание на света.

Отначало майка му го защитавала, но после дори на нея й омръзнало и ядосано възкликнала:

— Ще ми се просто да се махнеш.

И грозното патенце побягнало. Цялото проскубано, то тичало ли, тичало, докато стигнало до едно блато. Там легнало край водата и протегнало шия.

От тръстиката го наблюдавали два гъсока. Те били млади и самонадеяни.

— Хей, грознико! — присмели му се гъсоците. — Искаш ли да дойдеш с нас до съседната област? Там има ято млади неомъжени гъски, можеш да избереш, която си поискаш.

Изведнъж прозвучали изстрели. Гъсоците паднали в блатото и водата почервеняла от кръвта им. Грозното патенце бързо се скрило. Гърмежите наоколо продължавали, стелел се дим, лаели кучета.

Накрая блатото утихнало и патенцето отлетяло, колкото може по-надалеч. По залез-слънце стигнало до бедняшка колиба. Вратата висяла, завързана на въже, целите стени били в пукнатини. Там живеела дрипава старица със своята рошава котка и кривогледата си кокошка. Котката си изкарвала хляба, като гонела мишки. Кокошката пък снасяла яйца.

Старицата се зарадвала, че е намерила патица. Може би и тя щяла да снася яйца, помислила си старицата, а ако не, щяла да я заколи и изяде. Патенцето останало при нея, но котката и кокошката не го оставяли на мира.

— Каква полза от теб, щом не можеш да снасяш яйца или да ловиш мишки? — го попитали те.

— Най обичам да съм „под“ — въздъхнало накрая патенцето — било то под безкрайното синьо небе или под студената синя вода.

Котката и кокошката нямали представа какво е да плуваш под водата и затова се присмели на глупавите мечти на патенцето. Накрая станало ясно, че и тук за патенцето няма да има покой и то продължило пътя си.

Стигнало до едно езерце. Докато плувало в него, ставало все по-студено. В небето прелетели ято птици, най-красивите, които някога било виждало. Те му извикали и гласовете им накарали сърцето му да се разтупти. Патенцето им отвърнало със звук, какъвто дотогава не било издавало и се почувствало още по-самотно.

Накрая птиците се скрили от погледа му. То се гмурнало до дъното на езерото, изплавало и се свило, цялото разтреперано. Било отчаяно, защото примирало в захлас пред онези големи бели птици — обич, която не можело да разбере.

Вятърът ставал все по-студен и силен. Един ден завалял сняг. Старците разбивали леда в кофите за мляко, стариците предели до късно вечер. Майките едновременно хранели по три гърла на светлината на свещите, мъжете търсели изгубени овце посред нощ. Младежите газели до кръста в снега, за да отидат да издоят кравите. Докато готвели, момичетата си фантазирали, че виждат лицата на красиви мъже в пламъците на огъня. А в едно недалечно езерце патенцето трябвало все по-бързо да плува в кръг, за да не позволи на водата да се заледи.

Една сутрин обаче патенцето замръзнало в леда и усетило, че умира. От небето се спуснали две диви гъски и кацнали до него.

— Колко си грозно! — изкрякали те. — Жалко, много жалко. Не можем да направим нищо за такива като теб. — И отлетели.

За щастие при езерото дошъл селянин, разбил леда с тоягата си и освободил патенцето. Той го пъхнал под палтото си и го занесъл вкъщи. Когато се прибрал, децата му весело протегнали ръце към патенцето, ала то се уплашило, излетяло и кацнало на гредите. Вдигнал се прах, който се посипал по маслото на масата. Грозното патенце се спуснало долу, но съборило каната с мляко, цялото се измокрило и паднало в буренцето с брашно. Жената на селянина го подгонила с метлата, а децата се запревивали от смях.

Патенцето излетяло навън и полумъртво се затътрило в снега, докато стигнало до друго езеро и друга къща. Така се изнизала цялата зима.

Накрая обаче отново се понесъл нежният дъх на пролетта и стариците заизтупвали пухените завивки, а старците свалили дългото си бельо. Нощем се раждали нови бебета, докато бащите нервно крачели на двора под звездното небе. Денем младите момичета закичвали косите си с нарциси, а младежите хвърляли погледи към глезените им. Водата в едно недалечно езерце станала по-топла и грозното патенце, което плувало там, разперило криле.

И само колко силни и големи били крилете му! Те го издигнали високо над земята. От въздуха то видяло овошките в техните бели премени, селяните, които орели земята, животинки от всякакъв вид, които се излюпвали, прохождали, бръмчали и плували. В езерото имало и три лебеда, същите прелестни птици, които било видяло предишната есен. И отново му се приискало да отиде при тях.

Ами ако се държат така, все едно ме харесват, и после ми се присмеят и отлетят, помислило си патенцето. Ала се спуснало и с разтуптяно сърце кацнало в езерото.

Щом го видели, лебедите заплували към него. Това е краят ми, казало си то, но ако трябва да умра, по-добре да ме убият тези красиви създания, вместо ловци, вълци или дълга зима. И то навело глава в очакване на ударите.

Но във водата видяло отразен друг лебед със снежнобели пера и черни очи. Отначало грозното патенце не могло да се познае, защото изглеждало точно като прекрасните непознати, точно като онези, на които се било възхищавало отдалеч.

И в крайна сметка се оказало, че наистина е като тях. Яйцето случайно се било изтърколило при семейството патици. То било лебед, приказно красив лебед. Роднините му за пръв път се приближили и нежно го докоснали с върховете на крилете си. Пригладили го с клюнове и весело заплували наоколо му.

— Дошъл е още един! — извикали децата и изприпкали да нахранят лебедите с парченца хляб.

И като всички деца по света, те се втурнали да разкажат на другите. И стариците слезли при езерото, разплитайки дългите си сребърни плитки. Младежите загребвали водата с шепи и пръскали момичетата, които се изчервявали като макове. Мъжете решили да си починат от доенето и да подишат чист въздух. Жените оставили кърпенето, за да се посмеят със своите съпрузи. Старците пък подхванали вечните си приказки, че войната е прекалено дълга, а животът — прекалено кратък.

И също както отшумява страстта, а времето изтича, един по един те си тръгнали — младежите, момичетата, всички си отишли. И старците, съпрузите, жените, всички си отишли. Децата и лебедите, всички си отишли… Останахме само ние… и пролетта… А долу при реката друга патица започва да мъти яйцата си.

Проблемът за изгнаника съществува от незапомнени времена. В много приказки и митове се съдържа темата за отхвърления, прокудения, низвергнатия. Главният герой е потърпевш от независещи от него събития, често дължащи се на някакво недоглеждане. В приказката за спящата красавица забравят да поканят на кръщавката тринайсетата орисница и детето е прокълнато. Понякога отхвърлянето се извършва чрез подлост като в приказката за Василиса.

В други случаи причината е лекомислена грешка или необуздан афект. Старогръцкият бог на огъня Хефест заел страната на майка си Хера в спора й със Зевс, нейният съпруг. Зевс се разгневил, хвърлил го от Олимп и го осакатил^[3].

Понякога изгонването е резултат от сключване на сделка, която героят не разбира, например като в приказката за човека, който се съгласил да се скита като звяр в продължение на години, за да спечели злато, и по-късно открил, че е продал душата си на дявола.

Темата в приказката за грозното патенце е универсална. Всички истории за изгонване имат един и същ основен смисъл, но всяка съдържа различни подробности, отразяващи културната среда и поетичната природа на конкретния разказвач.

В случая ни интересува следният основен смисъл. Грозното патенце е символ на дивата природа, която инстинктивно се стреми да оцелее. Понякога го прави грациозно, друг път не, но въпреки всичко винаги оцелява. И слава Богу! Издръжливостта е едно от най-силните качества на Дивата жена.

Приказката има и друг важен аспект. Когато инстинктивната и духовна идентичност на човек е съпроводена от психично признание и приемане, той се чувства жив и силен както никога дотогава. Откриването на собственото психично семейство носи на човек жизненост и чувство за принадлежност.