Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (85)

Да изгубиш кожата си

Развитието на познанието в „Синята брада“, „Марулка“, „Акушерката на дявола“ и други приказки започва със страдание. Отначало героите са неосъзнати, после по един или друг начин ги измамват и накрая отново възвръщат силите си. Темата за съдбоносната примамка, която подлага на изпитание осъзнатостта и накрая води до мъдрост, е вечна за приказките с главни герои жени. Тези приказки носят ясни напътствия какво да правим, когато попаднем в плен, и как да се избавим, като запазим способността си да pasar atravez del basque como una loba — да се промъкваме през гората като вълчица, con un ojo agudo — с остро око.

„Тюленова кожа, душевна кожа“ съдържа обратния мотив. Понякога наричаме такива приказки „обърнати наопаки“. В много истории човек е омагьосан и превърнат в животно. Но тук имаме обратното: животно, принудено да води човешки живот. Приказката носи прозрение за структурата на женското психе. Също като дивата природа, тюленовата девойка е мистично съчетание, животно, способно да живее като човек.

Кожата в приказката е символ на нормалното състояние, присъщо на дивата женска природа. Макар че понякога жените губят връзка с това състояние, прекараното в него време ги поддържа, докато са в реалния свят. Периодичното завръщане към дивото състояние попълва психичните резерви на жените за техните проекти, семейства, връзки и творчески живот в горния свят.

Всяка жена, която прекалено дълго остава далеч от душевния си дом, постепенно се изчерпва. Така и трябва. Тогава тя отново започва да търси кожата си, за да възстанови себеусещането си, за да възвърне вътрешното си зрение и океанското си познание. Този велик цикъл на безкрайно заминаване и завръщане отразява инстинктивната женска природа и е присъщ на всички жени през целия им живот — през детството, юношеството и младостта им, като любовници, майки, творци и мъдри старици. Тези фази не са задължително хронологически, защото жените на средна възраст често са новородени, стариците са велики любовници, а момиченцата знаят много за вещерското омагьосване.

Ние постоянно губим чувството си за цялост в своите кожи по вече посочените начини, както и чрез продължителен външен натиск. Онези, които прекалено се трудят, без да си дават почивка, също са изложени на риск. Душевната кожа изчезва, когато не съзнаваме какво всъщност правим и особено какво ни струва това.

Ние губим душевната си кожа, като прекалено се подчиняваме на егото, като се стремим към прекален перфекционизъм^[1], като напразно се превръщаме в мъченици, като се поддаваме на слепи амбиции, като сме разочаровани — от себе си, от семейството си, от обществото, културата и света — и не правим нищо, за да променим положението, като се преструваме, че сме безкраен източник на подкрепа за други или като не полагаме никакви усилия да помогнем на самите себе си. О, начините да изгубим душевната си кожа са толкова, колкото са жените по света.

А единственият начин да не я изгубим, е да запазим кристалночиста осъзнатостта за нейната стойност и употреба. Ала тъй като никой не може вечно да поддържа такава осъзнатост, никой не е способен във всеки момент да пази душевната си кожа. Но можем да сведем кражбите й до минимум. Можем да развием онова ojo agudo — острото око, което следи заобикалящите ни условия и охранява нашата психична територия. Приказката „Тюленова кожа, душевна кожа“ обаче се отнася за случай на „тежка кражба“, така да се каже. Тази кражба може да се избегне в бъдеще, ако обръщаме внимание на своите цикли и на зова да се завърнем у дома.

Всяко същество на земята се завръща у дома. Каква ирония, че ние хората сме създали резервати за ибиси, пеликани, чапли, вълци, жерави, елени, мишки, лосове и мечки, но не и за самите себе си на местата, където живеем ден след ден. Ние разбираме, че загубата на естествена среда е катастрофална за свободното създание. Трескаво протестираме срещу „изяждането“ на териториите на животните от настъпващите градове, вили, магистрали, като че ли не сме подложени на същото. Ние знаем, че за да продължат да живеят, живите същества трябва поне от време на време да имат роден дом, място, където да се чувстват свободни и в безопасност.

По традиция ние компенсираме загубата на по-спокойна естествена среда, като ходим на почивка, която би трябвало да ни доставя удоволствие, ала често ни носи всичко друго, но не и това. Можем да компенсираме напрежението в работата, като ограничим нещата, стягащи мускулите ни в болезнени спазми. И всичко това е чудесно, но за душата/същността/психето не е същото като завръщането у дома. Спокойствието не е равносилно на усамотяването.

Можем да ограничим тази загуба на душа, като се държим плътно до кожата. Например кражбата на душевна кожа може да се дължи на неподходящи, дори опасни връзки. Нужни са воля и сила, за да ги превъзмогнете, но това е напълно постижимо, особено ако човек се събуди за гласа, идващ от дома, зовящ го да се завърне към същността си, където непосредствената мъдрост е непокътната и достижима.

Оттам жената с ясен поглед може да реши какво трябва и какво иска да направи.

Много по-тежък случай на кражба на душевна кожа е лишаването на жените от техните средства и време. Светът копнее за утеха, копнее за женските хълбоци и гърди. Той ни вика, маха ни с хиляди ръце, дърпа ни и ни тегли, моли за нашето внимание. Понякога ни се струва, че накъдето и да се обърнем, винаги някой се нуждае от нас. Някои хора, проблеми и неща са привлекателни и очарователни, други — настойчиви и гневни, трети — толкова безпомощни, че въпреки волята ни, нашето съчувствие прелива, млякото потича по корема ни. Ала ако въпросът не е на живот и смърт, не бързайте, първо си сложете „пиринченото бюстие“^[2] и се насочете към дома.

Кожата може да се изгуби както чрез опустошителна и неподходяща, така и чрез дълбока и прекрасна любов. Важна е цената, която трябва да платим, и това е нашето време, енергия, наблюдателност, внимание, напътствие, обучение. Тези действия на психето са като тегления от психична банкова сметка. Въпросът не е в самите енергийни тегления, защото те са важна част от взимането и даването в живота. Ала прекаляването в тази насока води до загуба на кожата, до притъпяване на един от най-острите инстинкти. Липсата на нови влогове от енергия, познание, признание, идеи и вълнение кара жената да чувства, че психически умира.

Когато изгубва своята кожа, младата тюленова жена в приказката танцува и не обръща внимание на онова, което става около нея. Когато сме свързани с дивата си природа, всички ние горим в този буен огън. Той е един от признаците, че сме близо до Дивата жена. Всяка жена се появява на света в това състояние. Всяка жена се ражда с непокътната кожа.

И все пак, поне докато постигнем по-голяма осъзнатост, всички ние преминаваме през този индивидуализационен етап. Всички ние се качваме на скалата, танцуваме и не обръщаме внимание. И тъкмо тогава се проявява най-деликатният аспект на психето. Някъде по пътя внезапно откриваме, че го няма онова, което ни принадлежи или на което принадлежим ние. Тогава усещането ни за душата тайнствено изчезва. И ние започваме да се скитаме полузашеметени. В това състояние не е хубаво да взимаме решения, ала ние го правим.

Грешният избор има различни измерения. Една жена се омъжва прекалено рано. Друга прекалено рано забременява. Трета попада на лош партньор. Четвърта се отказва от изкуството си в замяна на материални придобивки. Пета се съблазнява от някаква илюзия, шеста от това да е „добра“ и да няма достатъчно душа, седма от прекалена въздушност и липса на земност. В случаите, когато жената губи наполовина своята кожа, причината не е толкова в погрешен избор, колкото в прекалено дългото откъсване от душевния дом. Тогава тя не е полезна за никого, най-малко за себе си. Има стотици начини да изгубиш душевната си кожа.

Ако се замислим за символа на животинската кожа, ние откриваме, че при всички живи същества, включително хората, пилоерекцията — настръхването на космите, е реакция на нещо видяно или усетено. Настръхването предизвиква тръпки и събужда подозрителност, предпазливост и други защитни мерки. Инуитите казват, че кожата и перата притежават способността да виждат какво става в далечината и затова ангакок — шаманът, носи много кожи, много пера — за да има стотици очи да прониква в същността на загадките. Тюленовата кожа е символ на душата, която не само съхранява топлината, но и чрез своето зрение осигурява предупредителна система.

В ловните култури кожата е най-важно условие за оцеляването и в този смисъл е равностойна на храната. Тя се използва за шиене на обувки и шуби. Кожата пази малките деца сухи, топли уязвимия човешки корем, гръб, крака, ръце и глава. Да изгубиш кожата, означава да изгубиш топлината си, предупредителната си система, инстинктивното си зрение. От психологическа гледна точка липсата на кожа кара жената да се стреми към онова, което си мисли, че трябва да прави, вместо към онова, за което всъщност копнее, кара я да следва онзи или онова, което й се струва най-силно — независимо дали е добре за нея.

Сами виждате, че в света, който цени амбициозните жени, кражбата на душевна кожа е изключително лесна — до такава степен, че започва на възраст между седем и осемнайсет години. Дотогава повечето млади жени са започнали да танцуват на морската скала. Дотогава повечето са се пресегнали за душевната си кожа, ала не са я открили там, където са я оставили. И макар че това отначало като че ли води до развитие на медиална структура в психето на жената — с други думи, до способност да се учи да живее и в света на духа, и в света на външната действителност — много често такова развитие не се наблюдава и жената се скита в живота без кожа.

Въпреки че може да сме се опитали да предотвратим нови кражби, като се зашиваме в своите душевни кожи, съвсем малко жени достигат пълнолетие с почти непокътната кожа. Ние я оставяме настрани, докато танцуваме. Опознаваме света, но губим кожата си. Откриваме, че без кожа бавно започваме да вехнем. Тъй като повечето жени са възпитани стоически да понасят тези неща, както и техните майки преди тях, никой не забелязва това повяхване, докато един ден…

Когато сме млади и душевният ни живот се сблъска с желанията и изискванията на културата и света, ние наистина се чувстваме откъснати далеч от дома. Като възрастни обаче продължаваме още повече да се отдалечаваме в резултат на собствените си решения за това кой, какво, къде и колко. Ако в детството не са ни научили да се завръщаме в душевния си дом, ние безкрайно повтаряме цикъла на „кражба и безцелно скитане“. Ала дори когато от курса ви е отклонил собственият ви погрешен избор, не губете вяра, защото в душата има самонасочващо се устройство. Винаги можете да откриете обратния път.