Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women Who Run Wigh the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Корекция и форматиране
NMereva (2019 г.)

Издание:

Автор: Клариса Пинкола Естес

Заглавие: Бягащата с вълци

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

Художник: Megachrom

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-212-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270

История

  1. — Добавяне

Капан № 6: Отстъпване пред колектива, бунт на сянката

Детето обува червените обувки, отива на църква, не обръща внимание на онова, което се вихри наоколо му, и е обругано от обществото. Момичето е наказано. Червените обувки са му отнети. Ала вече е късно, то се е хванало в капана. Проблемът все още не се е превърнал в мания, но колективът изостря вътрешния му глад, като изисква капитулация пред тесногръдите му ценности.

Можете да опитате да водите таен живот, но рано или късно суперегото, някой негативен комплекс и/или самата култура ще ви разкрие. Трудно е да криете нещо непозволено, за което копнеете. Трудно е да криете откраднати удоволствия даже когато не са хранителни за психето.

В природата на негативните комплекси и култури е да се нахвърлят на всяко несъответствие между общоприетото поведение и различаващия се импулс на индивида. Също както някои хора полудяват, когато видят едно-единствено паднало листо на алеята пред дома си, негативната присъда ампутира всеки, който не се вписва в нормите.

Понякога колективът изисква от жената да е „светица“, да е просветена, да е политически коректна, всичките й творби да са шедьоври. Ако отстъпваме пред колектива и се примиряваме с безмозъчното покорство, ние сме защитени от прогонване, но дивият ни живот е изложен на опасност.

Някои смятат, че отдавна е минало времето, когато жената, обявена за „дива“, е била прокълната. Ако е била дива, с други думи, ако е давала воля на естествената си душевна същност, тя е била наричана „лоша“. Не че тези времена са отминали. Променили са се видовете поведение, смятани за „лоши“. Например днес в различни части на света, ако жената заема политически, обществени, духовни, семейни, екологични позиции, ако посочва, че някой цар е гол, ако защитава наранените и онеправданите, често мотивите й се подлагат на анализ, за да се види дали не е „подивяла“.

Дивото дете, родено в консервативно общество, обикновено преживява позора да го отбягват. Другите се държат с жертвата така, като че ли не съществува. Те оттеглят от нея своите духовни грижи, обич и други психични потребности. Идеята е да я принудят да се подчини, да я убият духовно и/или да я прогонят от обществото, за да умре сама в пустошта.

Ако жената е подложена на подобна изолация, причината почти винаги е, че тя е направила или се готви да направи нещо диво, често нещо толкова просто като изразяване на малко по-различно мнение или носене на дрехи с неодобрен цвят — колкото съществени, толкова и дребни, съвсем дребни неща. Запомнете, потиснатата жена не толкова отказва, колкото не може да се впише в нормата, без да умре. Заложена е нейната духовна цялост и тя ще се опита да се освободи по всеки възможен начин, дори това да я излага на опасност.

Ето един пример от близкото минало. Според Си Ен Ен в началото на Войната в Залива мюсюлманските жени от Саудитска Арабия, на които религиозните норми забраняват да шофират, въпреки това карали коли. След войната те били изправени пред трибунали, които осъдили поведението им. След дълги разпити и унижения, жените били предадени под опеката на техните бащи, братя или съпрузи, които трябвало да обещаят в бъдеще да не им позволяват никакви волности.

В този случай животворният женски отпечатък върху един безумен свят се определя като скандален, луд и неморален. За разлика от момичето в приказката, което позволява на културата да му наложи своя консерватизъм, понякога единствената алтернатива на капитулацията пред закостенелия колектив е извършване на смела постъпка. Няма нужда да разтърсвате Земята. Смелостта означава да се вслушате в сърцето си. Милиони жени ежедневно извършват неща, изискващи огромна смелост. Не става въпрос само за еднократно въздействие върху консервативния колектив, а за продължителен процес. Както веднъж ми каза една млада будистка монахиня, „Водата се процежда през камъка“.

Освен това повечето колективи имат един много дълбоко скрит аспект, който окуражава потискането на дивия, емоционален и творчески живот на жената. Някои култури насърчават самите жени да се „издават“ една друга, да жертват своите сестри (или братя) заради норми, които не отразяват родството в семейните ценности на женската природа. Не се касае само за това жените да донасят, че някоя от тях се държи по типично женски начин и по този начин да я излагат на наказание и несправедливост, а и за окуражаването на по-възрастните жени да оказват физически, психически и духовен тормоз върху по-младите, по-безсилните или безпомощните, а младите да не обръщат внимание на потребностите на по-възрастните.

Като не се съгласява да подкрепя консервативния колектив, жената не се отказва от дивото си мислене. Приказката „Червените обувки“ ни учи, че трябва с всички сили да пазим дивото психе, като го ценим, като говорим в негова полза, като не се примиряваме с психичната нездравословност. Поради неговата енергия и красота, на дивото винаги се гледа като на нещо, което може да бъде покорено, променено, управлявано, убито или контролирано. Дивото винаги има нужда от хранител, иначе с него ще бъде злоупотребявано.

Когато колективът е враждебно настроен към естествения живот на жената, вместо да приеме обидните етикети, тя може и трябва да упорства и да търси своето място като грозното патенце — и за предпочитане да надживее и надделее над мъчителите си.

Проблемът с момичето в приказката е, че вместо да събере сили за борба, то попада в плен на романтиката на червените обувки. Най-важното в бунта е да има резултат. Детето е омаяно от обувките и това прави невъзможен бунта, който трябва да доведе до промяна, да изпрати послание, да предизвика осъзнаване.

Ще ми се да можехме да кажем, че вече не съществуват капани за жената или че жените са достатъчно мъдри и ги забелязват отдалече. Ала не е така. Хищникът продължава да живее в нашата култура и все още се опитва да унищожи осъзнатостта и стремежа към пълноценност. Има много истина в думите, че на всеки двайсет години трябва наново да се борим за свободата си. Понякога изглежда, че трябва да се борим на всеки пет минути.

Но дивата природа ни учи да посрещаме предизвикателствата. Когато изпадат в тежко положение, вълците не казват „О, не! Пак ли?“. Те скачат, тичат, бягат, дращят, преструват се на умрели, хапят. Затова не бива да се изненадваме, че има лоши моменти. Трябва да разберем, че нещата, които улавят в плен женската радост, постоянно ще се видоизменят, но че в същностната ни природа е заложена абсолютната жизненост, необходимото либидо за всякакви смели постъпки.