Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women Who Run Wigh the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Корекция и форматиране
NMereva (2019 г.)

Издание:

Автор: Клариса Пинкола Естес

Заглавие: Бягащата с вълци

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

Художник: Megachrom

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-212-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270

История

  1. — Добавяне

La Mariposa — Жената пеперуда

За да ви обясня по друг начин силата на тялото, трябва да ви разкажа една история, истинска и доста дълга история.

Години наред туристите пресичат великата американска пустиня, щурат се по „духовната верига“ — Монюмънт Вали, каньона Чако, Меса Верде, Кайента, каньона Киймс, Пейнтид Дезърт и каньона на Шели. Взират се в „таза“ на Мадър Гран Каньон, клатят глави, свиват рамене и бързат вкъщи, само за да се втурнат през пустинята още на другото лято.

Под всичко това се крие същата жажда за свръхестествено преживяване, която хората изпитват от памтивека. Ала понякога тази жажда е изострена, защото много хора са изгубили своите предци[1]. Те често не знаят имената на родителите на своите баби и дядовци. Забравили са семейната история. В духовен план това предизвиква тъга… и жажда. Много хора се опитват да пресъздадат нещо важно за душата.

Години наред туристите идват и в Пюе, Ню Мексико, голяма прашна меса[2] насред нищото. Тези плата някога били обитавани от анасазите[3], древните. Казват, че праисторическо море изваяло хилядите ухилени, похотливи и стенещи усти и очи в скалните склонове.

Индианците дине (навахо), апахи хикарила, южни уте, хопи, зуни, Санта Клара, Санто Доминго, лагуна, пикурис, тесук — всички тези пустинни племена идват тук. Тук танцуват и духът им се връща в боровете, сърните, орлите и кацина — могъщите духове.

Тук идват и туристите, някои от които са зажаднели за своите геномитове, откъснати са от духовната плацента. Забравили са и древните си богове. Те идват, за да наблюдават онези, които не са ги забравили.

Пътят до Пюе е направен за конски копита и мокасини. Но с времето автомобилите са станали по-мощни и днес местните и туристите идват с всевъзможни коли, камиони, кабриолети и бусове. Всички те бучат и вдигат дим по пътя в бавна, прашна върволица.

Всеки паркира по хълмчетата trochimochi, както му дойде. По обяд периферията на месата заприличва на невероятно магистрално задръстване. Някои паркират до двуметровите ружи, като си мислят, че просто ще прегазят растенията, за да изтеглят колите си. Ала стогодишните ружи са като стари железни жени. Онези, които паркират до тях, попадат в капан.

По пладне слънцето се превръща в огнена пещ. Всички се тътрят с нажежените си обувки, натоварени с чадъри, в случай че завали (и наистина ще завали), алуминиеви сгъваеми столове, в случай че се уморят (и наистина ще се уморят), и ако са туристи, може би фотоапарати (ако са им позволили), провесени на шиите им като връзки чесън.

Туристите идват с всевъзможни очаквания — от най-свети до най-профанни. Идват, за да видят нещо, което не всеки е в състояние да види, една от най-дивите, жива свръхестествена сила, La Mariposa — Жената пеперуда.

Последното събитие за деня е „Танцът на пеперудата“. Всеки с огромно удоволствие очаква този моноспектакъл. Танцът се изпълнява от жена, при това, о, каква жена! Когато слънцето започне да залязва, се появява старец в официална тюркоазеносиня униформа, тежаща двайсетина килограма. И прошепва в хромирания микрофон от 30-те години:

— Следващият ни танц е „Танцът на пеперудата“. — После закуцуква обратно, като настъпва крачолите на дънките си.

За разлика от балетния рецитал, при който изпълнението се обявява, завесите се разтварят и балерините се появяват на сцената, тук в Пюе, както и на другите племенни танци, обявяването на изпълнението може да предшества появата на танцьорката с двайсет, че и много повече минути. Къде е танцьорката? Сигурно чисти караваната. Тук температурата често достига 38°С, затова в последния момент се налагат поправки на размазания от пот грим. Ако принадлежалият на бабата на танцьорката пояс се скъса по пътя до сцената, тя изобщо няма да се появи, защото духът на пояса има нужда от почивка. Танцьорките се бавят, защото по радио Таос, ККИТ (по името на Кит Карсън[4]), са пуснали хубава песен в предаването „Индианският час на Тони Луджан“.

Понякога танцьорката не чува микрофона и трябва да я викат с куриер. И тогава, разбира се, трябва да спре и да поговори с всичките си роднини, да остави да я разгледат всичките й малки племенници. Децата със страхопочитание стоят пред извисяващия се над тях дух кацина, който подозрително прилича, е, поне мъничко, на чичо Томас, или царевичната танцьорка, която много напомня на леля Язи. И накрая, съществува вероятността танцьорката още да пътува по магистралата от Тесук, провесила крака от каросерията на пикапа, докато от ауспуха се вие черен дим.

Докато чакат „Танца на пеперудата“, всички приказват за девойките пеперуди и за красотата на момичетата от племето зуни, които са танцували в древни червено-черни костюми с оголено рамо и с яркорозови кръгове на бузите. Хвалят и младите танцьори елени, които пък са танцували с борови клонки, завързани по ръцете и краката.

Времето тече.

Тече ли, тече.

Хората дрънкат с монетите в джобовете си. Облизват зъбите си. Туристите изгарят от нетърпение да видят чудната танцьорка пеперуда.

И неочаквано за всички отегчени, ръцете на барабанчика подемат свещения пеперуден ритъм, а певците започват да се дерат с цяло гърло.

За туристите пеперудата е деликатно създание. „О, крехка красота“, мислят си те. Затова винаги са потресени, когато пред тях изскача Мария Луджан[5]. А тя е пищна, невероятно пищна, като Венера Вилендорфска, като Майката на дните, като огромната жена от картината на Диего Ривера[6], която построява Мексико Сити само с едно махване на ръката.

И Мария Луджан, о, тя е стара, ужасно стара, като жена, върнала се от земята, като стара река, като стар бор. Едното й рамо е голо. Червено-черната й манта подскача нагоре-надолу. Тежкото й тяло и несъразмерно слабите й крака я карат да прилича на подскачащ паяк, залепнал в тесто.

Тя подскача на единия си крак, после на другия. Размахва насам-натам ветрилото си от пера. Тя е Пеперудата, дошла да донесе сила на слабите. Тя е онова, което повечето смятат за слабо: старостта, пеперудата, женствеността.

Косата на Пеперудата се спуска до земята. Тя е сива като камък и е гъста като коса на десет царевични кочана. И носи криле на пеперуда, като на ангелчета в училищна пиеса. Хълбоците й са като две тресящи се кошници, месестата издатина на задника й е достатъчно широка, за да я яхнат две деца.

Тя подскача ли подскача, ала не като заек — стъпките й кънтят като ехо.

— Аз съм тук, тук, тук…

— Аз съм тук, тук, тук…

— Събуди се, събуди се, събуди се!

Тя размахва ветрилото си нагоре-надолу, хвърля по земята и земните хора опрашващия дух на пеперудата. Гривните от мидени черупки тракат като гърмящи змии, камбанките на пояса й звънтят като дъждовни капки. Сянката й с големия корем и мършавите крака танцува от единия край на кръга до другия. Ходилата й вдигат облаци прах.

Племената са изпълнени с благоговение и съпричастие. Но някои туристи се споглеждат и мърморят:

— Това ли било? Това ли е девойката пеперуда?

Те са озадачени, дори разочаровани. Явно вече не помнят, че духовният свят е място, където вълчиците са жени, мечките са съпрузи и стариците с пищни тела са пеперуди.

Да, нормално е Дивата жена/Жената пеперуда да е стара и едра, защото носи в едната си гърда света на мълниите, а в другата — подземния свят. Гърбът й е заоблеността на планетата Земя с цялата й храна и животни. Тилът й носи изгрева и залеза. Лявото й бедро съдържа всички борове, дясното — всички вълчици на света. В корема й са всички деца, които някога ще се родят.

Девойката пеперуда е женската оплождаща сила. Пренасяйки прашеца от едно място на друго, тя опложда също както душата опложда ума с мечти, също както архетиповете оплождат ежедневния свят. Тя е средата. Тя носи противоположностите, като взима малко оттук и го оставя там. Преображението е също толкова просто. Ето на какво учи Жената пеперуда. Ето как го прави тя. Ето как го прави душата.

Жената пеперуда поправя грешната идея, че преображението е само за измъчените, светците или за невероятно силните. За да се преобрази, Същността няма нужда да премества планини. Достатъчно е малко. Малкото променя много. Оплождащата сила замества местенето на планини.

Девойката пеперуда опрашва душите на земята. „По-лесно е, отколкото си мислите“, казва тя. Разтърсва ветрилото си и подскача, защото пръска духовен прашец по всички хора, които са там, индианци, деца, туристи. Тя използва цялото си тяло като благословия, своето старо, крехко, едро, късокрако тяло. Тази жена е свързана със своята дива природа, проводник на инстинктивната оплождаща сила, коректив, пазител на древни идеи. Тя е La vos mitologica. Тя е персонификация на Дивата жена.

Танцьорката трябва да е стара, защото представлява душата, която е стара. Тя е с широки хълбоци и голям задник, защото носи много. Сивата й коса показва, че вече няма нужда да съблюдава табута, за да учи другите. Тя има право да докосва всеки: момчета, бебета, мъже, жени, момичета, старите, болните и мъртвите. Жената пеперуда може да докосва всеки. Нейно право е да докосва всеки. Това е нейната сила. Нейно е тялото на La Mariposa — пеперудата.

 

 

Тялото е като земята. То е земя само по себе си. То е също толкова уязвимо към презастрояване, накъсване на парцели, подриване и лишаване от сила като всеки терен. Дивата жена не отстъпва лесно пред градоустройствени планове. За нея главният въпрос е как да чувства. Функцията на гърдите с всякакви форми е да усещат и хранят. Хранят ли? Усещат ли? Това са здравите гърди.

А хълбоците — те с основание са широки, защото в тях е меката люлка на новия живот. Женските хълбоци са опорно скеле на тялото над и под кръста, те са портали, те са мека възглавница, място, зад което да се крият децата. Краката — те са създадени, за да ни носят и понякога да ни тласкат. Те са скрипците, които ни помагат да се изправяме, те са anillo — обръчът, който обгражда любимия. Те не могат да са прекалено такива или прекалено онакива. Те са такива, каквито са.

В телата няма „би трябвало да е“. Не са важни нито ръстът, нито фигурата и възрастта, нито даже да имаш по две от всичко, защото някои нямат. Дивият въпрос е дали това тяло чувства, дали има истинска връзка с удоволствието, сърцето, душата, с дивото. Дали е щастливо и радостно? Може ли само да се движи, танцува, скача? Нищо друго не е от значение.

Като малка ме заведоха в Музея по естествена история в Чикаго. Там видях скулптурите на Малвина Хофман[7], десетки тъмни бронзови фигури в огромна зала. Тя беше изваяла голите тела на хората по света и имаше диво въображение.

Тя беше дала израз на обичта си с формата на слабия прасец на ловеца, едрата гръд на майката с две големи деца, коничните гърди на девойката, увисналите до средата на бедрата тестиси на стареца, носа с ноздри, по-големи от очите, носа, извит като ястребов клюн, носа под ъгъл. Тя се беше влюбила в уши, големи колкото семафори, уши, разположени почти на равнището на брадичката, и малки, колкото орехчета. Тя обичаше всеки косъм, навит като змия или прав като трева. Тя диво обичаше тялото. Тя разбираше силата на тялото.

В „За цветнокожи момичета, мислещи за самоубийство, когато дъгата е достатъчна“ на Нтозаке Шейндж[8] има един стих[9]. След като се е борила, за да се справи с всички свои психически и физически аспекти, които културата отхвърля, жената в лилаво обобщава същността си с тези мъдри, спокойни думи:

„… ето какво имам…

стихове,

дебели бедра,

увиснали цици

и

адски много любов.“

Това е силата на тялото, нашата сила, силата на Дивата жена. В митовете и приказките божествата и другите велики духове подлагат на изпитание сърцата на хората, като се проявяват в различни форми, скриващи тяхната божественост. Те се показват с кожа, тъмна като старо дърво, с люспи от розови листчета, като крехко дете, като пожълтяла старица, като ням мъж или като говорещо животно. Великите сили ни изпитват, за да видят дали хората са се научили да познават величието на душата в различните му прояви.

Дивата жена се проявява в различни ръстове, фигури, цветове и условия. Бъдете будни, за да познаете дивата душа под многобройните й маски.

Бележки

[1] Един от многобройните начини за загуба на такава връзка е човек да не знае къде са погребани роднините му. — Б.а.

[2] Малко плато със стръмни склонове в югозападните части на САЩ и Мексико. — Б.пр.

[3] Пуебло-индианска култура, датираща от ок. 100 до 1300 г. — Б.пр.

[4] Кристофър Карсън (1809–1868) — американски пионер. — Б.пр.

[5] Псевдоним, целящ да запази в тайна нейната самоличност. — Б.а.

[6] Диего Ривера (1886–1957) — мексикански художник. — Б.пр.

[7] Малвина Хофман (1887–1966) — американска скулпторка. — Б.пр.

[8] Нтозаке Шейндж (псевдоним на Полет Уйлямс) (р. 1948) — афроамериканска писателка феминистка. — Б.пр.

[9] Ntozake Shange, For colored girls who have considered suicide when the rainbow is enuf (New York: Macmillan, 1976). — Б.а.