Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (65)

Силата на бедрата

Какво е здравото тяло в инстинктивния свят? На най-фундаментално равнище — гърдите, коремът, навсякъде, където има кожа, навсякъде, където невроните предават усещания — въпросът не е какви са фигурата, ръстът, тенът и възрастта, а дали усещаме, дали функционираме както трябва, можем ли да реагираме, изпитваме ли целия спектър от усещания. Дали тялото се страхува, дали е парализирано от ужас, измъчвано от стари травми, или има своя музика, слуша ли през корема като Баубо, гледа ли с многобройните си зрителни органи?

На двайсетина години имах две водоразделни преживявания, които противоречаха на всичко научено дотогава за тялото. Докато бях на едноседмично женско събиране, нощем на светлината на огъня край топлите извори виждах една гола трийсет и пет годишна жена. Гърдите й бяха увиснали от кърмене, коремът й беше в стрии от раждане. Тогава бях съвсем млада и я съжалих заради увехналата й, иначе красива, фина кожа. Някой свиреше на маракас и барабани и тя затанцува. Косата й, гърдите й, кожата и крайниците й се раздвижиха в различни посоки. Беше невероятно красива и жизнена, поразително грациозна. Изразът „огън в слабините“ винаги ме беше карал да се подсмихвам. Ала онази нощ го видях. Видях силата на бедрата й. Видях онова, което ме бяха учили да пренебрегвам, силата на женското тяло, одухотворено отвътре. Оттогава са изтекли близо три десетилетия и все още я виждам да танцува, все още съм поразена от силата на тялото.

Второто ми пробуждане беше свързано с много по-възрастна жена. Според масовия стандарт хълбоците й бяха прекалено крушовидни, гърдите й — прекалено малки, по целите й бедра прозираха възлилави венички, по гръдния кош към гърба й минаваше дълъг белег от загадъчна операция. Талията й беше около четири педи.

За мен бе непонятно защо мъжете се трупаха около нея като мухи на мед. Искаха да отхапят от крушовидните й хълбоци, искаха да оближат онзи белег, да милват онези гърди, да притискат лице към паяжината от вени. Усмивката й беше ослепителна, походката й — възхитително красива, очите й наистина виждаха каквото гледаха. За втори път се срещнах с онова, което ме бяха учили да пренебрегвам, силата в тялото. Културната сила на тялото е негова красота, но силата в тялото се среща рядко, защото повечето жени са я прогонили с измъчване или опорочаване на плътта.

В тази светлина Дивата жена може да проникне в непонятността на своето тяло и да го възприеме не като празна обвивка, която сме обречени да носим цял живот, не като бреме, което глезим или измъчваме, което ни носи по света, а като поредица от врати, мечти и стихове, чрез които научаваме и опознаваме всевъзможни неща. В дивото психе тялото се възприема като самостоятелно същество, което ни обича и зависи от нас, на което понякога сме майки, а друг път — дъщери.