Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (71)

Капан № 1: Позлатената карета, обезцененият живот

В архетипната символика каретата е буквален образ, превозно средство, което пренася нещо от едно място на друго. В съвременните сънища и фолклор тя обикновено е заменена от автомобила, който притежава същото архетипно „излъчване“. Класически, този тип превозно средство се разбира като основното емоционално състояние на психето, което ни пренася от едно психично място на друго, носи ни нови мисли и стремежи.

Качването в позлатената карета на старицата много напомня на влизане в златна клетка — това би трябвало да предлага нещо по-удобно, по-спокойно, но всъщност хваща в плен, макар и по начин, който не е непосредствено осезаем, защото позлатата отначало заслепява. Да си представим, че вървим по своя житейски път, обути в своите самоделни обувки и ни хрумва подобна мисъл: „Може би нещо друго ще е по-хубаво, нещо, което не е толкова трудно, нещо, което отнема по-малко време, енергия и усилия“.

Това се случва често в женския живот. Намираме се по средата на някаква работа и влагаме в нея всичко от себе си. И скоро чуваме в главата си тих глас: „Това е адски трудно. Но виж онова хубаво нещо хей там. То изглежда по-лесно, по-красиво, по-привлекателно“. И хоп, изневиделица се появява позлатената карета, вратата се отваря, стълбичката се спуска и ние скачаме вътре. Съблазнени сме. Това изкушение се явява често, понякога ежедневно. Понякога е трудно да откажеш.

И ние се омъжваме за неподходящ човек, защото това облекчава икономическото ни положение. Отказваме се от новата си работа и се връщаме към старата, която е по-лека, но ни е омръзнала, защото сме я вършили десет години.

Сценарият с позлатената карета удавя простата радост от червените обувки. Въпреки че можем да го интерпретираме като стремеж към материални блага и удобства, по-често това изразява обикновено психологическо желание да не си блъскаме прекалено много главата над основните въпроси на съзидателния живот. Стремежът към по-лесното не е самият капан — той е естествен за егото. Ала на каква цена! Цената е капанът. Капанът се затваря, когато детето отива да живее при богатата старица. Там то трябва да е послушно и примерно… не му се позволява да дава външна изява на копнежите си, нито да ги удовлетворява. Това е началото на душевния глад за творческия дух.

Класическата теория на Юнг подчертава, че загубата на душата настъпва особено в средната възраст, някъде около и след трийсет и пет години. Но за жените в съвременната култура тази опасност съществува ежедневно независимо дали сте на осемнайсет или осемдесет, дали сте омъжени или не, независимо от произхода, образованието и финансовото ви състояние. Много „образовани“ личности снизходително се усмихват, когато чуват, че „примитивните“ хора смятали, че безброй преживявания и събития ограбват душите им — от среща с мечка в неподходящо време на годината до влизане в къща, която още не е осветена след смъртта на неин обитател.

Макар че в съвременната култура има много прекрасни и животворни неща, в нея има повече мечки и неосветени места, отколкото в пустошта. Трябва да бдим над своята връзка със смисъла, страстта, душевността и вътрешната си природа. Това е основен психичен факт. Много неща се опитват да ни отнемат самоделните обувки, наглед прости неща, които ни казват: „По-късно ще се заема с това танцуване, садене, прегръщане, търсене, планиране, учене, сдобряване, чистене… По-късно“. Капани, това е.