Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women Who Run Wigh the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Корекция и форматиране
NMereva (2019 г.)

Издание:

Автор: Клариса Пинкола Естес

Заглавие: Бягащата с вълци

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

Художник: Megachrom

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-212-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270

История

  1. — Добавяне

Вторият етап — осакатяването

Във втория етап от приказката родителите се прибират у дома, като обливат със сълзи скъпите си дрехи. След три години дяволът идва за дъщеря им. Девойката се е изкъпала и е облякла бяла рокля. Тя застава в тебеширен кръг, който е очертала около себе си. Когато дяволът протяга ръце, за да я хване, невидима сила го отблъсква назад. Той й заповядва да не се къпе. Тя деволюира в животинско състояние. Но сълзите й потичат по дланите й и дяволът отново не може да я докосне. Той заповядва на бащата да отсече ръцете й, за да не може да ги измие със сълзи. С това свършва предишният й живот. Но сълзите на девойката пък потичат по чуканчетата на ръцете й и дяволът най-после се отказва.

Дъщерята се справя изключително добре с оглед на обстоятелствата. И все пак, когато преминем през този етап, ние с ужас осъзнаваме какво са сторили с нас, как сме се оставили на волята на хищника и на уплашения баща и сме изгубили ръцете си.

След това духът реагира, като отива там, където отиваме ние, прави това, което правим ние, но е безчувствен. Когато осъзнаваме какво ни е сполетяло, ние се вцепеняваме. Ужасени сме и не искаме да изпълним сделката. Мислим, че вътрешните ни родителски структури винаги трябва да са нащрек и да пазят цъфтящото психе. Сега виждаме какво става, когато те спят.

От сключването на сделката до завръщането на дявола изтичат три години. Те представляват времето, през което жената няма ясно съзнание за факта, че ще бъде пожертвана. Тя е цената за лошата сделка. В митологичните представи тригодишният период е време на натрупване на инерция, като трите години зима, предшестващи Рагнарьок — Здрача на боговете в скандинавската митология. В такива митове след три години настъпва гибел и после от развалините се ражда нов мирен свят[1].

Трите години символизират времето, през което жената се чуди какво ще се случи с нея, пита се дали наистина ще се сбъднат най-ужасните й страхове — да бъде отнесена от смъртоносна сила. В приказките числото три има същия смисъл. Първият опит е неуспешен. Вторият също. Третият… О, сега ще се случи нещо.

Съвсем скоро енергията най-после ще се раздвижи, ще се вдигне достатъчно силен душевен вятър, за да позволи на психическия кораб да потегли. Лао-дзъ[2] казва: „От едното излизат две и от двете — три. И от трите излизат десет хиляди“. Щом стигнем до „тройната“ сила на нещо, тоест до момента на преображението, атомите подскачат и там, където преди е имало само изнемога, сега има движение.

Оставането без съпруг в продължение на три години може да се разбира като инкубационно състояние на психето, в което всяка друга връзка би била прекалено разсейваща. Задачата на тези три години е да съберем колкото може повече сили, да използваме всичките си психични способности, да се осъзнаем колкото може в по-голяма степен. Това означава да се дистанцираме от своето страдание и да видим неговия смисъл, действие и модел, да проучим други, преживели същото състояние, и да повторим онова, което ни изглежда разумно.

Този вид наблюдение и решение на проблема изисква жената да остане сама и това е нормално, защото, както ще установим по-нататък в приказката, задачата на девойката е да намери жениха в подземния, а не в горния свят. Жените се подготвят за посветителното пътуване в продължение на голям период от време, понякога години, докато внезапно скачат или най-често ги блъскат в реката и попадат в бързеите. Понякога грациозно скачат от скалата… но рядко.

Този период понякога се характеризира с пълна отпадналост. Жените често казват, че настроението им е такова, защото не могат да установят какво точно искат, независимо дали се отнася за работа, любовник, време, или творчество. Трудно им е да се съсредоточат. Трудно им е да са продуктивни. Нервността е типична за този етап от духовното развитие. Единствено нужното време ще ни отведе до ръба, от който трябва да паднем, да скочим или да се хвърлим.

В този момент от приказката виждаме фрагмент от старите нощни религии. Младата жена се изкъпва, облича се в бяло, очертава тебеширен кръг около себе си. Това е древен ритуал на богинята: изкъпването (пречистването), обличането на бялата рокля (дрехата за спускането в света на мъртвите) и очертаването на магичен защитен кръг (свещената мисъл). Девойката прави всичко това в състояние, подобно на транс, като че ли получава напътствия от далечното минало.

Когато очакваме края си, настъпва кризисен момент, който ни кара, също като девойката, да наострим уши към далечен глас, идващ от времето на дедите, глас, който ни напътства как да останем силни и да поддържаме простотата и чистотата на духа. Веднъж в собственото си отчаяние сънувах глас, който ми каза: „Докосни слънцето“. Оттогава всеки ден, където и да ида, аз допирам гърба, стъпалото или дланта си към слънчевите зайчета на стената, пода или вратата. Те действат като турбини за духа ми. Не мога да обясня в какъв смисъл, просто усещам, че е така.

Ако се вслушваме в гласовете от сънищата, образите, историите, особено онези от собствения ни живот, и в своето изкуство, в онези, които са си отишли преди нас, и в своите близки, ние ще достигнем нещо, което е ритуал, личен психологически обред, подкрепящ ни в този етап от процеса[3].

Ядрото на тази приказка идва от времето, когато богините решели косата на смъртни жени и ги обичали. В този смисъл ние разбираме, че приказното пътуване притегля жената към древното минало, към нейните предшественички в подземния свят. Това е задачата, завръщането през мъглите на времето при La Que Sabe, която ни очаква. Тя ни носи познание от отвъдното, което е от огромно значение за нашия дух и за нас във външния свят.

В старите религии пречистването и подготовката за смъртта правят човек неуязвим, недостъпен за злото. Обграждането със закрилата на Дивата майка — тебеширеният кръг на молитвата, извисената мисъл или загриженост за резултат, благоприятен за душата — ни позволява да продължим психологическото си пътуване, без да се отклоняваме от курса си, без дяволската сила на психето да отнеме жизнеността ни.

Вече сме облечени, защитени и очакваме съдбата си. Но девойката заплаква и сълзите потичат по дланите й. Отначало, когато психето плаче подсъзнателно, ние не го чуваме, само ни обзема усещане за безпомощност. Девойката продължава да плаче. Сълзите й са развитие на онова, което я закриля, което пречиства нанесената й рана.

К. С. Люис[4] пише, че дори само една детска сълза може да излекува всяка рана. В митовете сълзите стопяват леда на сърцето. В „Каменното дете“[5], приказка, която съставих въз основа на песен, изпята ми преди години от любимата ми инуитска madrina[6] Мери Уукалат, горещите сълзи на едно момче разцепват студения камък и освобождават дух хранител. В приказката „Мери Кълхейн“ демонът, пленил Мери, не може да влезе в къща, в която са пролети искрени сълзи. Той ги нарича „светена вода“. Сълзите в човешката история са постигали следното: призовавали са духовете да помогнат на някого, отблъсквали са онези, които заглушават и обвързват простата душа, и са лекували раните от лошите човешки сделки.

В живота има моменти, когато жената безутешно се облива в сълзи, въпреки че получава обич и подкрепа от близките си. Нещо в този плач отблъсква хищника, държи на разстояние нездравото желание или придобивки, които ще я погубят. Сълзите са лек за дупките в психето, през които изтича енергията. Проблемът е сериозен, но не и с фатален край, нашата светлина не е открадната, защото сълзите ни карат да се осъзнаем. Когато плачем, не можем отново да потънем в дрямка. След това сънят е само отдих за физическото тяло.

Понякога жената казва: „Писна ми да плача, уморих се, искам да спра“. Но всъщност плаче душата й и сълзите са нейната закрила. Затова тя трябва да продължи, докогато е нужно. Някои жени се удивляват на всичката тази вода, която извира от телата им. Това няма да трае вечно, а само докато душата приключи с мъдрите напътствия.

Дяволът се опитва да се приближи до дъщерята, но не успява, защото тя се е изкъпала и плаче. Той признава, че е безсилен пред тази светена вода и й заповядва повече да не се къпе. Ала вместо да я направи уязвима, това има обратния ефект[7]. Тя заприличва на животно, получава способностите на криещата се в нея дива природа и това също я закриля. На този етап външният вид на жената може да не е обект на интерес или този интерес да има други измерения. Може да е облечена в дрипи. Докато обмисля положението си, всичко останало трябва да отстъпи на заден план.

„Е — казва дяволът — ако те лиша от твоя цивилизован пласт, може би ще успея завинаги да открадна живота ти.“ Хищникът иска да я унизи, да я отслаби със своите забрани. Дяволът си мисли, че ако девойката не се къпе и стане мръсна, ще успее да я лиши от същността й. Но се случва тъкмо обратното, защото Дивата жена обича и закриля мръсната жена, калната жена[8]. Очевидно хищникът не разбира, че забраните му само я приближават към нейната могъща дива природа.

Дяволът не може да проникне до нейната дива същност. Чистотата отблъсква безсмислената или деструктивна енергия. Съчетанието с чистите й сълзи не допуска злото, което иска нейната гибел, за да може самото то да живее по-пълноценно.

След това дяволът заповядва на бащата да осакати дъщеря си, като й отсече ръцете. Ако бащата не се подчини, демонът заплашва да убие цялото психе: „Тук всичко ще умре — ти, жена ти и всички ниви, докъдето ти стига погледът“. Целта на злото е девойката да изгуби ръцете си, тоест психическата си способност да държи, да хваща, да помага на себе си и на другите.

Бащинският елемент на психето е незрял, не може да осъзнае силата си срещу този хищник и затова отсича ръцете на дъщеря си. Той умолява дявола да я пощади, ала цената — унищожаването на цялата творческа сила на психето — е прекалено висока. Девойката се покорява на светотатството и е извършено кръвно жертвоприношение, което в древни времена е символизирало окончателно спускане в подземния свят.

С изгубването на ръцете си жената прониква в la selva subterránea, подземната посветителна гора. Ако това беше старогръцка трагедия, трагичният хор щеше да заплаче, защото въпреки че този акт носи на героинята огромна сила, женската невинност е била убита и никога повече няма да се завърне в същия вид.

Среброустата брадва идва от друг археологически пласт на древната дива женственост, в който среброто е цветът на духовния свят и Луната. Среброустата брадва е наречена така, защото в стари времена я правели от почернена стомана и точели острието й с точило, докато придобиело сребрист цвят. В минойската религия с брадвата на богинята се бележел ритуалният път на посвещаването и местата, определени като свещени. От две стари хърватски разказвачки знам, че в древните женски религии с малка ритуална брадва отсичали пъпната връв на новороденото и така освобождавали детето от подземния свят, за да може да живее в нашия[9].

Среброто на брадвата е свързано със сребърните ръце, които впоследствие ще получи девойката. Това е момент на преход, защото представлява идеята, че отнемането на физическите ръце може да е ритуално. Сред древните женски лечителски обреди в Източна и Северна Европа била разпространена концепцията за кастрене на фиданките с брадва, за да растат по-здрави[10]. В древността живите дървета били дълбоко почитани. Ценели ги, защото символизирали смъртта и прераждането и заради животворните продукти, които давали на хората, като дърва за огрев и готвене, материал за бебешки люлки, бастуни и къщи, лек за треска и места за криене от врага. Дървото всъщност е велика дива майка.

В древната женска религия такава брадва принадлежи на богинята, не на бащата. Тази последователност в приказката загатва, че брадвата е собственост на бащата в резултат на смесване на старата и новата религия, като старата определено е забравена. И все пак, независимо от мъглите на времето и/или пластовете, покриващи тези древни идеи за женското посвещаване, чрез анализа на такава приказка можем да извлечем от хаоса каквото ни трябва, можем да възстановим картата, която показва спускането в подземния свят и обратния път.

Можем да приемем отнемането на физическите ръце по почти същия начин, по който са разбирали символа древните. В Азия с небесната брадва човек се е „отсичал“ от безпросветната си същност. Този мотив за отсичането като инициация е основен за нашата приказка. Ако се налага да се разделим с ръцете на егото, за да възвърнем дивата си природа, своите женски сетива, тогава те трябва да си идат, за да ни откъснат от съблазънта на безсмислените неща около нас, които не ни позволяват да се развиваме. Ако за известно време се налага да се откажем от ръцете, така да бъде.

Бащата замахва със среброустата си брадва и въпреки че изпитва ужасно разкаяние, по-мил му е собственият живот, както и животът на цялото психе (макар някои разказвачки от моето семейство ясно да подчертаваха, че най-много се бои да изгуби собствения си живот). Ако разбираме бащата като организиращ принцип, нещо като владетел на външното или земното психе, ние виждаме, че привидната същност на жената, нейното ежедневно, управляващо его — същност, не иска да умре.

Това е напълно разбираемо. При спускането в подземния свят винаги е така. Посвещаването привлича част от нас, сякаш е нещо прекрасно, тъмно и тръпчиво. В същото време ни отблъсква и ние пресичаме психични улици, магистрали и дори континенти, за да го избегнем. Но тук виждаме, че цъфтящото дърво трябва да изтърпи това отсичане. Единственият начин да понесем тази мисъл е в обещанието, че някой ни очаква някъде на отвъдната страна на психето, иска да ни помогне, да ни изцери. И това е така. Един велик Някой чака да ни възроди, да ни преобрази и да превърже наранените ни крайници.

Във фермите, в които израснах, наричаха гръмотевичните бури и градушките „посичащи бури“ и „бури косачи“ като Мрачния косач, защото посичаха всичко живо наоколо: добитък и понякога хора, но най-често растителни култури и плодни дървета. След силна буря цели семейства се измъкваха от избите си и се навеждаха над земята, за да видят от каква помощ се нуждае реколтата, цветята, дърветата. Най-малките деца събираха пръснатите клони, окичени с листа и плодове. По-големите повдигаха все още живите, но приведени растения и ги завързваха за дървени колчета. Възрастните отсичаха и заравяха всичко онова, което беше безвъзвратно унищожено.

Подобно любящо семейство очаква девойката в подземния свят. Чрез метафората на отсечените ръце ние виждаме, че с тях ще се случи нещо. В подземния свят, когато нещо не е способно да живее, то се отсича и се използва по друг начин.

Жената от приказката нито е стара, нито е болна и все пак трябва да бъде преобразена, защото вече не може да е същата като преди. И в отвъдното я очакват сили, за да й помогнат да се излекува.

Като отсича ръцете й, бащата задълбочава спускането в отвъдния свят, ускорява disolutio — тежката загуба на най-скъпите ценности, което означава всичко, загубата на перспектива, на хоризонт, загубата на фундаментални вярвания. И за това има основателна причина. Идеята в традиционните обреди по целия свят определено е да се постигне объркване на обикновения ум, така че посвещаваните лесно да бъдат проникнати от мистичното[11].

С отсичането на ръцете се подчертава значението на останалата част от психично тяло и ние знаем, че глупавият властващ баща на психето няма да живее още дълго, защото осакатената жена ще свърши своята работа — със или без неговата помощ и закрила. И колкото и ужасно да изглежда отначало, в новия си вид тялото й ще й помогне.

В това спускане в отвъдното ние изгубваме психичните си длани — онези части от тялото, които са като две малки човешки същества. В древни времена пръстите били оприличавани на крака и ръце, а китката — на глава. Тези същества могат да танцуват, могат да пеят. Веднъж танцувах фламенко под акомпанимента на великия китарист Рене Ередия. Във фламенкото дланите говорят, издават звуци, които означават: „По-бързо, о, прекрасни, извисете се, бъдете по-дълбоки, о, почувствайте ме, усетете музиката, почувствайте това и това“. Дланите са като самостоятелни създания.

Ако проучите сцените с Христовите ясли от Средиземноморието, ще видите, че ръцете на пастирите и влъхвите, Мария и Йосиф обикновено са протегнати с длани към божественото дете, сякаш то е светлина, която може да се приеме през кожата. В Мексико това се отнася и за статуите на великата богиня Гуадалупе, която ни облива с лечебната си светлина, показвайки дланите си. Силата на дланите е известна. В Кайента, в резервата на племето дине (навахо) има една колиба, до вратата, на която много отдавна е била отпечатана червена длан. Тя означава: „Тук сме в безопасност“.

Като жени ние докосваме много хора. Дланта ни е нещо като сензор. Независимо дали прегръщаме, потупваме, или докосваме някого по рамото, ние получаваме представа за него. Ако по какъвто и да е начин сме свързани с La Que Sabe, ние усещаме с дланите си какво изпитва другият човек. При някои информацията идва под формата на образи, а понякога дори и думи, описващи емоционалното състояние на другите. Може да се каже, че в дланите има нещо като радар.

Дланите не са само приемници, но и предаватели. Когато се ръкуваме, ние можем да пращаме послания и често неволно го правим с натиск, сила, продължителност и температура на кожата. Допирът до хората, които съзнателно или неволно ни мислят злото, сякаш пробива дупки в психичната ни душа — тяло. В другата психологическа крайност, дланите утешават, успокояват, облекчават болка и лекуват. Това е женско познание, предавано от майка на дъщеря през вековете[12].

Хищникът на психето знае всичко за дълбоката загадка на дланите. В много части на света изключително патологична проява на нечовечност е отвличането на невинен човек и отсичането на дланите му, осакатяване на човешката усещаща, виждаща и лекуваща функция. Убиецът е безчувствен, затова също не иска да е жертва на чуждо чувство. Тъкмо такова е намерението на дявола, защото неизкупеният аспект на психето е безчувствен и безумната му завист го кара да иска да лиши от чувства и другите. Темата на много приказки е убийство на жена чрез посичане. Ала този дявол е повече от убиец, той е осакатител. Той настоява за осакатяване, а не за декоративно или обикновено посветително белязване.

Когато казваме, че ръцете на жената са отсечени, ние имаме предвид, че тя е откъсната от непосредственото самолечение и е абсолютно безпомощна да направи каквото и да е друго, освен да тръгне по древния път. Ето защо е добре да продължим да плачем през този етап. Това е проста и могъща защита срещу демон, толкова пагубен, че не сме в състояние изцяло да проумеем неговите мотиви.

В приказките има един лайтмотив, наречен „хвърленият предмет“. Преследваната героиня сваля от косата си вълшебен гребен, хвърля го зад себе си и от него израства гора, толкова гъста, че не можеш да провреш вила между дърветата. Или героинята изважда шишенце с вода и излива съдържанието му зад себе си. Капките се превръщат в река, която забавя преследвача.

Младата жена в приказката плаче и сълзите й се стичат по чуканчетата на ръцете й. В резултат дяволът е отблъснат от нещо като силово поле около нея. Той не може да я хване. Тук сълзите са „хвърленият предмет“, водната стена, възпираща демона не защото водата го е „разтопила“, а защото в чистотата на искрените сълзи има нещо, което побеждава силата на дявола. Същото е и когато плачем безутешно, когато на хоризонта няма нищо друго, освен тъмни облаци и най-мрачни перспективи и все пак сълзите не позволяват безсмислено да изгорим и да се превърнем в пепел[13].

Дъщерята трябва да скърби. Удивена съм колко малко плачат днес жените. Обзема ме страх, когато срамът или закърнялостта отнемат такава естествена функция. За да сте цъфтящи дървета, ви трябва влага, иначе ще се пречупите. Плачът е полезен, плачът е нормален. Той не решава проблема, но помага на процеса да продължи. С предишния живот на девойката е свършено, свършено е с досегашното й разбиране за живота и тя се спуска на друго ниво в подземния свят. И ние продължаваме по нейните стъпки, въпреки че сме уязвими и лишени от закрилата на егото като дърво с обелена кожа. И все пак сме силни, защото сме се научили да отблъскваме дявола.

В този момент ние виждаме, че каквото и да правим, плановете на егото се изплъзват от ръцете ни. Ще настъпи промяна в живота ни, голяма промяна, колкото и добри намерения да има онзи дребен владетел егото. Съдбата ни започва да направлява нашия живот — не мелницата, не метенето, не сънят. Старият ни живот е останал в миналото. Ние копнеем да останем сами, да ни оставят на мира. Вече не можем да разчитаме на бащината доминантна култура, за пръв път сме започнали да опознаваме истинския си живот. И продължаваме напред.

През този период се разтърсва из основи всичко, което ценим. Юнг ни напомня за термина, използван от Хераклит[14], енантиодромия, което означава „обратен поток“. Но този обратен поток може да е нещо повече от връщане в личното подсъзнание, той може да е желано завръщане към действени древни ценности, към дълбоко пазени идеи[15]. Ако приемем този етап от посвещаването в издръжливост като стъпка назад, той също трябва да се разбира като стъпка десет левги надолу и назад в царството на Дивата жена.

Всичко това кара дявола да обърне гръб и да си отиде. В този смисъл, когато усеща, че е изгубила допира си с реалността, обичайната си връзка със света, жената все още е силна с чистотата на душата си, с упоритостта на скръбта си и това отблъсква злото, опитващо се да я погуби.

Психичното тяло е изгубило ръцете си, да. Но останалата част от психето ще компенсира загубата. Ние все още имаме крака, които знаят пътя, душа — разум, която вижда надалеч, гърди и корем, които усещат, точно като екзотичната и загадъчна богиня Баубо, представляваща дълбоката инстинктивна природа на жените… и която също няма ръце.

С това безплътно и тайнствено тяло ние продължаваме напред. Готвим се да пристъпим към спускането на следващото ниво на подземния свят.

Бележки

[1] В други приказки тези три години са кулминация на напрегната борба и могат да се разбират като саможертва, водеща до раждането на нов живот. — Б.а.

[2] Лао-дзъ, древен философ и поет. Вж. Тао Те Ching (London: The Buddist Society, 1948). Книгата е публикувана в много преводи. — Б.а.

[3] За различните хора има различни методи. Някои външно са много активни, например танцът, други са активни по различен начин, например танцът на молитвата, танцът на интелекта, танцът на поезията. — Б.а.

[4] Клайв Стейпълс Люис (1898–1963) — английски писател. — Б.пр.

[5] C. P. Estes. Warming of the Stone Child: Myths and Stories of the Abandoned and Unmothered Child, Audiotape (Boulder, Colorado: Sounds True, 1989). — Б.а.

[6] Момиче, девица (старогр.) — името, с което атиняните назовавали Персефона, дъщерята на Деметра и Зевс. — Б.пр.

[7] Характерно е, че жените и мъжете в сериозен психичен преход често не се интересуват много от нещата във външния свят, защото мислят, сънуват и работят на толкова дълбоки равнища, че светът на материята просто изчезва. Изглежда, че душата не се вълнува много от земни въпроси, освен ако в тях няма някакво тайнство. — Б.а.

[8] Струва ми се извънредно странно, че Ку Клукс Клан нарича цветнокожите „кални хора“. Древният смисъл на думата „кал“ е изключително позитивен. Според много истории за сътворението човекът и светът са били създадени от кал и други земни вещества. — Б.а.

[9] Лабрисът, брадвата и разтворените устни на вулвата имат сходна форма. — Б.а.

[10] Двойната брадва на богинята е много древен символ, който днес се използва в различни женски групи като символ на завръщането към силата на женствеността. Освен това членовете на моята изследователска и учебна група „Las Mujeres“ въз основа на различни източници смятат, че устните на вулвата и двойната брадва са аналогични символи от древни времена, представляващи душата. — Б.а.

[11] Мистичното е двустранното познание за земните и духовните въпроси, т.е. интелектуалното и личното преживяване на духа и психето. Прагматичният мистицизъм търси цялата истина, а не само една нейна страна и после преценява каква позиция да заеме, как да реагира. — Б.а.

[12] В старите приказки се загатва, че това е и чувство, и познание, предавано от родителите на децата, независимо от пола. — Б.а.

[13] Както вече видяхме, сълзите са полифункционални — те са и закрила, и творение. — Б.а.

[14] Хераклик (ок. 540-ок. 470 пр.Хр.) — старогръцки философ. — Б.пр.

[15] Голяма част от женската култура наистина е погребана през вековете и ние имаме съвсем бегла представа какво се крие отдолу. Жените трябва да имат право да търсят корените си, без да ги спират още преди да са поставили археологическата квадратна мрежа. Идеята е да водим пълноценен живот според собствените си инстинктивни митове. — Б.а.