Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (87)

Детето дух

Както виждаме, от съюза на противоположностите, на егото и душата, се ражда нещо безкрайно ценно — детето дух. Вярно е, че дори когато егото грубо се намесва в по-фините аспекти на психето и душата, резултатът е взаимно обогатяване. Макар и парадоксално, като открадва защитата на душата и нейната способност да изчезва в морето, егото участва в създаването на дете, което ще получи двойно наследство, свят и душа, и ще може да пренася послания и дарове между двете.

В някои от най-хубавите приказки като келтската „Красавицата и Звярът“, мексиканската „Bruja Milagra“^[1] и японската „Цукина Вагума: мечокът“ възстановяването на психичния ред започва с нахранването или грижите за самотна и/или ранена жена, мъж, звяр. Едно от чудесата на психето е, че такова дете, което притежава способността да пътува в два различни свята, е родено от жена без кожа, „омъжена“ за нещо в самата нея или във външния свят, нещо самотно и недоразвито. Когато сме в такова състояние, с нас става нещо, което създава този нов живот, пламъче, растящо при несъвършени, тежки и дори нечовешки условия.

Това дете дух е la niña milagrosa — дете чудо, притежаващо способността да чуе зова, да чуе далечния глас, който казва, че е време да се завърне към себе си. Детето е част от нашата медиална природа, която ни тласка, защото може да чуе зова. Именно детето, което се събужда, скача от леглото и излиза във ветровитата нощ, за да отиде при дивото море, ни кара да заявяваме „Бог ми е свидетел, че ще продължа така“, „Ще издържа“, „Няма да се предам“ или „Ще намеря начин да продължа“.

Именно детето връща на майка си тюленовата кожа, душевната кожа. Именно детето й позволява да се завърне у дома. Това дете е духовна сила, която ни кара да продължаваме важната си работа, да променяме живота си, да усъвършенстваме обществото, да помагаме за запазване на световното равновесие… единствено като се завръщаме у дома. Ако някой иска да участва в тези неща, трябва да се осъществи трудният брак между душата и егото, трябва да се роди детето дух. Възстановяването и завръщането са целите на съвършенството.

Независимо от обстоятелствата, в които е поставена жената, детето дух, старият тюлен, който зове дъщеря си у дома, и откритото море винаги са близо. Винаги.

От 1971 година преподавам писане като медитативна практика в различни затвори и поправителни заведения в страната и виждам безброй жени в различни етапи на тюленова женственост. Много от тях и образно, и буквално са попаднали в „плен“ заради наивни решения. Каквито и да са причините за осъждането им, въпреки условията, всяка жена по свой собствен начин очевидно е в процес на възстановяване на детето дух. Тя грижливо и мъчително го извайва от собствената си плът, от собствените си кости. И в същото време търси своята тюленова кожа, припомня си пътя към душевния дом.

Веднъж посетих федерален женски затвор с група изпълнителки и лечителки^[2]. Една музикантка от трупата ни, млада чернокожа цигуларка на име Индия Кук, свири пред затворничките. Бяхме на открито във външния двор. Беше много студено и вятърът също свиреше над сцената. Индия теглеше лъка по струните на електрическата си цигулка и изпълняваше пронизваща гърдите музика. Цигулката й наистина плачеше. Една едра индианка от племето лакота грубо ме бутна по ръката и дрезгаво прошепна: „Тоя звук… тая цигулка отключва някакво място в мен. Мислех, че съм заключена завинаги“. Широкото й лице изглеждаше едновременно озадачено и блажено. Сърцето ми щеше да се пръсне, но усещането беше приятно, защото виждах, че каквото и да се е случило с нея, тя все още чува зова на морето, зова на дома.

Тюленова жена разказва на сина си приказки за живота на морското дъно. Тя го учи чрез разказите си, оформя детето, родено от съюза й с егото. Показва му какви са „другите“. Душата подготвя това диво дете на психето за нещо изключително важно.