Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (38)

Смъртта в дома на любовта

Неспособността да издържиш гледката на Жената скелет и да й помогнеш, е причина за провала на много любовни връзки. За да обича, човек трябва не само да е силен, но и мъдър. Силата идва от духа. Мъдростта — от преживяното с Жената скелет.

Както виждаме от приказката, ако иска цял живот да е сит, човек трябва да приеме и развие връзка с природата Живот/Смърт/Живот. Когато постигнем това, повече не се налага да „ходим на риба“ за фантазии, защото сме осъзнали необходимостта от смърт и шока от раждането, които изграждат истинската връзка. Когато се изправим пред Жената скелет, ние разбираме, че страстта не се получава, а по-скоро се генерира циклично и се раздава. Жената скелет показва, че съвместният живот в добро и лошо, в начало и край поражда всеотдайна любов.

Тази приказка е подходяща метафора за проблема на съвременната любов — страха от природата Живот/Смърт/Живот и особено от аспекта на Смъртта. В западната култура оригиналният характер на природата Смърт дотолкова е обременен с различни догми и доктрини, че е откъснат от другата си половина — Живота. Грешно са ни учили да приемаме в изопачена форма един от най-дълбоките и фундаментални аспекти на дивата природа. Учили са ни, че смъртта винаги е следвана от смърт. Това просто не е вярно, смъртта винаги е процес на създаване на нов живот.

Вместо да разглеждаме архетиповете на Смъртта и Живота като противоположности, ние трябва да ги възприемаме като две страни на една и съща мисъл. Наистина, в любовната връзка има много завършеци. И все пак някъде в деликатните пластове на създанието, родено от любовта на двама души, има и сърце, и дъх. Докато едната страна на сърцето се изпразва, другата се пълни. След като издиша, човек отново си поема дъх.

Някои смятат, че силата Живот/Смърт/Живот означава главно смърт. Нищо чудно, че такива хора се страхуват от обвързване. Те се боят да преживеят още един край. Не са способни да влязат от верандата във вътрешността на къщата. Ужасяват се, защото усещат, че в трапезарията на дома на любовта седи Госпожа Смърт, потропва с крак, скръства и отпуска нетърпеливо ръце. Пред нея има работен списък, от едната страна, на който са живите неща, от другата — умиращите. Тя трябва да поддържа равновесието.

В много съвременни култури масово се наблюдава погрешно разбиране на архетипа на силата Живот/Смърт/Живот. Някои вече не съзнават, че Госпожа Смърт представлява важен модел на сътворение. Под нейните нежни грижи се възражда животът. В много народни приказки женските фигури на смъртта носят коса и „жънат“ нищо неподозиращите смъртници, целуват своите жертви и оставят труповете им след себе си, давят хората и дълго вият в нощта.

Но в други култури, например при източните индианци и маите, съхранили ученията за колелото на живота и смъртта, Госпожа Смърт прибира вече умиращите, облекчава мъките им, утешава ги. В curanderisma се казва, че тя завъртала бебето в утробата с главата напред, за да може да се роди. Пак тя насочвала ръцете на акушерката, отваряла каналите за майчиното мляко в гърдите и давала покой на всеки, който спи сам. Вместо да я демонизират, онези, които познават всичките й цикли, уважават щедрите й дарове и нейните уроци.

От архетипна гледна точка силата Живот/Смърт/Живот е основен елемент на инстинктивната природа. В световните митове и приказки тя се персонифицира от Dama del Muerte, Госпожа Смърт, Коатликуе, Хел, Берхта, Ку ан Ин, Баба Яга, Дамата в бяло, Състрадателната нощна сянка и от три жени, наричани от древните гърци грайи — Старици. Приказките са пълни с персонификации на древната богиня на творението Банши с нейната колесница от нощен облак, La Llorona, плачещата жена край реката, тъмния ангел, който докосва хората с върха на крилото си и ги хвърля в екстаз, блатния огън, който се появява при предстояща смърт^[1].

Страхът от смъртта до голяма степен ни пречи да опознаем природата Живот/Смърт/Живот и това се отразява на способността ни да следваме нейните цикли. Тези сили не са крадци, които ни ограбват най-ценното. Не, не, силите Живот/Смърт/Живот са част от нашата природа, част от вътрешния разум, който знае стъпките, знае танца на Живота и Смъртта. Това са онези аспекти от нашата същност, които знаят кога нещо може и трябва да се роди или да умре. Ако успеем да усвоим ритъма й, тази природа ще стане наша вътрешна учителка. Мексиканската мистична и екстатична поетеса Росарио Кастеланос^[2] пише за подвластността на силите, които управляват живота и смъртта:

„… dadme la muerte que me falta…“

(„… дай ми смъртта, от която се нуждая…“)

Поетите разбират, че без смърт няма нищо ценно. Без смърт няма поуки, без смърт няма мрак, в който да сияе диамантът. Докато посветените не се страхуват от Госпожа Смърт, културата често ни насърчава да захвърлим Жената скелет на скалите, не само защото е ужасна, а и защото опознаването й изисква прекалено много време. Бездушният свят окуражава търсенето на вечния двигател. Ала чудото, към което се стремим, иска време: първо да го открием и сетне да го съживим.

Търсенето на вечния двигател е като търсенето на машината за вечна любов. Нищо чудно, че хората, които се опитват да обичат, се объркват и измъчват като в „Червените обувки“, танцуват безумен танц, неспособни да спрат, и подминават нещата, които дълбоко в себе си най-много ценят.

Но има друг, по-добър начин, който взима предвид човешките слабости, страхове и особености. И както често става с циклите на индивидуализацията, повечето от нас съвсем случайно го откриват.