Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (94)

Практиката на съзнателното усамотяване

В сивите мъгли на утринта вече порасналият Оорук коленичи на една скала в морето и разговаря с тюленовата жена. Тази съзнателна и ежедневна практика на усамотяване и общуване му позволява да е близо до дома, не само като прекарва там определени периоди от време, но и като призовава душата в горния свят.

За да разговаря с дивата женственост, жената трябва временно да напусне света и да се усамоти. Това означава да остане със себе си, да е в своята цялост. Точно такава е целта на усамотяването, това е лекарството за състоянието на пълна изтощеност, толкова характерно за модерния свят, което кара жената, както гласи старата поговорка, „да се хвърли на коня и да избяга, накъдето й видят очите“.

Усамотяването не означава отсъствие на енергия или действие, както смятат някои, а черпене на дива храна от душата. В древни времена, както свидетелстват лекари и лечители, религиозни водачи и мистици, съзнателното усамотяване се прилагало като палиативно и превантивно средство. По този начин хората също се вслушвали във вътрешната си същност, за да получат съвет и напътствие, иначе невъзможни в глъчката на всекидневието.

Древните жени, както и жените от съвременните традиционни култури често установяват свещено място за такъв род общуване. Казват, че традиционно това се прави по време на женския мензис, защото тогава жената живее много по-близо до себепознанието — ципата между подсъзнанието и съзнанието значително изтънява. Чувствата, спомените и усещанията, които иначе нямат достъп до съзнанието, преминават в него без съпротива. Когато се усамоти през този период, жената има да пресява повече материал.

От разговорите си с жени от Северна, Централна и Южна Америка, както и от някои славянски народи обаче аз стигнах до заключението, че „женските места“ са били използвани по всяко време, а не само по време на мензиса. Нещо повече, всяка жена често е имала свое собствено „женско място“ — някакво дърво, речен бряг, гора, празна стая или океанска пещера.

Опитът ми в женската психоанализа ме кара да смятам, че предменструалната раздразнителност на съвременната жена до голяма степен не е само физически синдром, но че също толкова се дължи на неудовлетворената й потребност да отдели достатъчно време, за да се възроди и обнови^[1]. Винаги се смея, когато някой цитира първите антрополози, твърдящи, че различни племена смятали жените с мензис за „нечисти“ и ги принуждавали за това време да напускат селото. На всички ни е известно, че дори да имаше такова нещо като принудително ритуално изгнание, всяка жена щеше да напуска дома си с тъжно наведена глава, поне докато се скрие от поглед, и тогава изведнъж щеше да затанцува по пътеката, избухвайки в див кикот.

Също като в приказката ние установяваме редовна практика на съзнателно усамотяване и разговаряме с дивата душа, която идва близо до нашия бряг. Правим го не само за да сме „близо“ до дивата природа. Според древната мистичната традиция целта на този съюз е да се съветваме с душата.

Как да призоваваме душата? Има много начини: чрез медитация или с ритмите на тичането, биенето на барабан, пеенето, писането, рисуването, свиренето, чрез прекрасни гледки, молитви, съзерцание, обреди и ритуали, неподвижност, дори чрез омайващи настроения и идеи. Всичко това призовава душата от нейния дом.

Аз обаче препоръчвам прилагането на методи, които не изискват помощни средства и специални места и могат да се постигнат във всеки момент. Това означава да използвате собствения си ум, за да призовете душата. Всеки има поне едно познато психично състояние, в което да постигне този вид усамотяване. За самата мен усамотяването е по-скоро като „сгъната“ гора, която нося навсякъде и разгъвам около себе си винаги, щом поискам. Сядам край дънерите на огромните стари дървета, получавам нужните ми отговори, после пак сгъвам своята гора до размера на любовно писмо. Преживяването е непосредствено, кратко, информативно.

Всъщност единственото, от което се нуждаете за съзнателно усамотяване, е да можете да се изолирате от разсейванията. Жената може да се научи да се изолира от други хора и шум независимо дали е на съвещание на директорския борд, или е заобиколена от осемдесет бъбриви роднини, които се бият, пеят и танцуват. Ако сте били девойки, със сигурност знаете как да се изолирате. Ако някога бебето ви не е спирало да плаче по цели нощи, със сигурност знаете как да се усамотявате. Не е трудно, само трябва да си спомните как се постига.

Макар че всички предпочитаме да се завръщаме у дома в пълно спокойствие, всъщност е полезно да го правим в стая пълна с хора. Отначало може да ви се струва странно, но честно казано, човек постоянно разговаря с душата. Вместо обаче да изпадат в това състояние съзнателно, мнозина го правят внезапно, подтикнати от някакъв спомен или съвсем ненадейно.

Тъй като се смята за неприличен, ние сме се научили да крием този период на душевно общуване, като го наричаме с различни тривиални имена. Казваме, че някой „разговаря със себе си“, че е „потънал в размисъл“, че се е „вторачил в празното пространство“ или че „бленува“. Тези евфемизми са ни втълпени от много сегменти на нашата култура, защото за съжаление още от малки са ни учили да се срамуваме от общуването с душата.

Училището и деловият свят кой знае защо смятат, че прекараното в усамотение време е непродуктивно, докато всъщност то е най-плодотворно. Именно дивата душа канализира идеите в нашето въображение и оттам ние избираме коя от тях да осъществим, коя е най-приложима и резултатна. Именно това общуване с душата ни кара одухотворено да сияем, да използваме дарбите си, каквито и да са те. Именно този кратък, дори мигновен, но съзнателен съюз ни помага вместо от срам и страх да крием вътрешния си живот, да го оставяме да пламти, така че да го виждат всички.

Освен, за да получаваме информация за нещо, което ни интересува, ние можем да използваме усамотяването и за да преценяваме как се справяме в дадена област. Детето в приказката остава под морето в продължение на седем дни и нощи. Числото седем често се смята за женско, мистично число, аналогично на разделянето на лунния цикъл на четири части: нарастваща, половин, пълна и намаляваща. В древните етнически женски традиции при пълнолуние жената трябва да обмисли собственото си състояние, състоянието на своите приятелства, домашен живот, партньор и деца.

Можем да го направим в такова състояние на усамотение, защото през това време преценяваме всички аспекти на същността, откриваме какво искат те/ние/душата. По този начин установяваме сегашното си състояние. Редовно трябва да преценяваме много аспекти от живота си: околна среда, работа, творчески живот, семейство, партньор, деца, майка/баща, сексуален живот, духовен живот и т.н. Въпросите, които задаваме, са съвсем прости. Какво не е достатъчно? Какво е излишно? Отправяме питането си към инстинктивната същност, не към логиката, не към егото, а към Дивата жена. Все още ли се движим в правилната посока? Вътрешният ни живот проявява ли се външно? Какво има нужда от защита, баласт или тежест? От какво трябва да се избавим? Какво трябва да променим?

С малко упражнения кумулативният ефект на съзнателното уединяване започва да действа като жизненоважна дихателна система, като естествен ритъм на получаване на информация, правене на малки корекции и постоянно унищожаване на неизползваемото. Това е не само резултатно, но и прагматично, защото самотата живее ниско в хранителната верига — макар че струва нещо от гледна точка на намерение и изпълнение, тя може да се постигне винаги и навсякъде. С времето и упражненията ще видите, че определяте въпросите си според душата. Понякога може да имате само един въпрос. Друг път може да нямате нито един и просто да си починете на скалата край душата, да подишате заедно.