Дейвид Брин
Брегът на вечността (99)

Сара

— Добър човек бил доктор Фауст,

не биел учениците нахалост,

а ги карал да припкат от Шотландско

чак до далечното Испанско

и после да се връщат, ах, за жалост…

Песента на Емерсън отекваше из Залата на въртящите се дискове. Под тесните снопове ритмична светлина проблясваха прашинки.

Сара потръпна от силните звуци, но звездният човек очевидно се наслаждаваше на думите, прииждащи от скрити кътчета на наранения му мозък. Той се смееше, смееше се и следващата го тълпа урски мъжкари, които се катереха по скелето на фантастичната машина на Уриел и му помагаха да настройва деликатните части. Малките урси крякаха, развеселени от грубия хумор на Емерсън, и проявяваха обичта си като се спускаха между въртящите се стъклени дискове, за да затегнат някой ремък тук или макара там винаги, когато той им посочеше с бързи знаци с ръце.

„Инженерът си е инженер“ — помисли си Сара. Понякога Емерсън й напомняше за собствения й баща, който можеше да мълчи дни наред, докато се грижи за любимата си хартиена мелница, и извличаше повече удоволствие от поезията на пулпиращите чукове и валяци, отколкото от белите листове, правещи възможно съществуването на грамотността на този варварски свят.

Хрумна й ново сравнение.

„Хартията устройва Шестте раси, които са имали нужда от невидима от космоса система за съхраняване на информация. Но машината на Уриел има подобни особености — аналогов компютър, който не може да бъде засечен от никой сателит или космически кораб, защото не използва електричество и няма дигитална информация. И най-вече, галактяните никога не биха могли да си представят такова невероятно устройство.“

И все пак по някакъв странен начин компютърът беше красив. Нищо чудно, че Сара бе сънувала фигури и уравнения, когато през пролуките на делириума си го зърна за първи път. Винаги щом някой диск се завъртеше до съседа си, скоростта на оста му зависеше от радиалната точка на допир. Ако радиусът се менеше като независима променлива, въртенето също съответно се променяше и описваше нелинейна функция. Невероятно проста концепция… и адски сложна за осъществяване на практика без години на търпеливи опити и грешки.

Уриел беше открила идеята в стара земна книга — типично вълконска концепция, за кратко използвана по време на Амеро-евразийската война. Скоро след това човеците открили дигиталните компютри и изоставили тази техника. Но тук, на Маунт Гуен, урската ковачка я бе издигнала до невиждано равнище. И беше хвърлила голяма част от изумителното си богатство и страст в практическото реализиране на системата.

„И урска припряност. Животът им е толкова кратък и Уриел трябва да се е страхувала, че няма да успее да свърши. В такъв случай какво би направила наследничката й с всичко това?“

Система от колони, арки и бамбукови скели поддържаше въртящите се оси в съответния ред и образуваше триизмерен лабиринт, който почти изпълваше огромната зала. Много отдавна тази пещера бе изхвърлила течна магма надолу по могъщите планински склонове. Днес тя пулсираше от друг вид творческа сила.

Светлинните лъчи играеха хитра роля в танца на математиката. Като се отразяваха от избрани дискове, светлинните импулси падаха върху равен участък, покрит с черен пясък. Всеки проблясък въздействаше на песъчинките и предизвикваше леко раздвижване. Там, където най-често падаха лъчи, израстваха хълмчета.

„Уриел дори е открила приложение за мълниеносните раци“ — удиви се Сара.

Знаеше се, че някои пясъчни крайбрежни ивици на Джиджо закипяват по време на гръмотевични бури, когато тези малки създания отчаяно реагират с разритване на пясъка. „Мислехме си, че навярно така ги кара да се държат статичното електричество във въздуха. Но очевидно е светлината. Някой ден трябва да разкажа за това на Ларк.“

И Сара разбра още нещо.

„Раците може да са поредният създаден от буюрите вид. Биоинженерни слуги, върнали се в природата, но запазили специфичната си особеност дори след заминаването на самите генетици.“

Каквато и да беше първоначалната им функция, сега раците служеха на Уриел, чиито копита нервно потракваха, докато пясъкът се вълнуваше под водопад от светлина. Отделните проблясъци нямаха голямо значение. Но всички лъчи, взети заедно, както и продължителността на действието им, спомагаха за решаването на сложен числов проблем. На висок стол край Уриел седеше Прити, малкото шимпанзе, което стискаше в скута си скицник. То беше изплезило език от напрежение и копираше пясъчните мотиви. Сара никога не бе виждала дребната си помощничка по-щастлива.

Въпреки цялата тази невероятна изобретателност самите уравнения, които се решаваха, не бяха сложни. Сара вече беше направила груби изчисления с отклонение от десет процента като използва няколко прости приближения на Деланси. Но Лестър Камбъл се нуждаеше от точност при широкия диапазон от гранични условия, включително атмосферното налягане, променящо се с височината. Ето защо машинно обработените таблици представляваха огромно преимущество.

„Сега поне разбирам за какво е било всичко това.“ Тя си представи кипящата дейност под извисяващите се дънери на гигантския бамбук, тълпите трудещи се работници, потока от отровни течности и спотаените обсъждания на древния диалект на науката.

„Навярно са луди — особено Лестър. Може би усилията им ще дадат обратен резултат и ще ожесточат чуждоземните още повече. Ако можеше да види всичко това — хелиографите, планерите, балоните и другите изобретения — Дединджър би го нарекъл «безплодно беснуване на обречени».

И все пак опитът е величествен. Ако успеят, ще зная, че съм била права за Шестте. Нашата съдба не е предсказана от свитъците или от ереста на Дединджър… нито път от тази на Ларк.

Тя е уникална.

Във всеки случай, ако трябва да загинем, предпочитам да е, защото сме опитали.“

Озадачаваше я само едно. Сара поклати глава и измърмори на глас:

— Защо аз?

Кърт, тарекският сапьор, се бе държал така, сякаш този проект отчаяно се нуждаеше от професионалния й опит.

Но когато пристигна групата от Кси, машината на Уриел вече беше почти готова. Прити и Емерсън помагаха за пускането на аналоговия компютър в действие, както и книгите, които Кърт носеше от Библос. Но Сара не виждаше с какво би могла да допринесе тя за проекта.

— И защо Уриел е пожелала да дойда?

Отговорът се разнесе от входа на залата.

— Наистина ли това е единственото, което искаш да разбереш? Няма нищо сложно, Сара. Уриел изобщо не те е викала!

Говореше средно висок мъж с бяла коса и прошарена брада, който изглеждаше така, сякаш постоянно е удивен от нещо. От лулата му димяха листа от кауш, навик, разпространен главно сред мъжките хууни, тъй като димът бе прекалено силен за повечето човеци. Мъдрец Пурофски любезно стоеше на течение на входа и когато издишаше, се извръщаше от Сара.

Тя се поклони на възрастния учен, известен като най-великия ум на Общностите.

— Учителю, щом Уриел не се нуждае от помощта ми, защо толкова спешно трябваше да дойда тук? Кърт говореше така, сякаш е ужасно важно.

— Нима? Важно? Е, предполагам, че е така, Сара. Но по друг начин.

Мъдрецът следеше с поглед танца на лъчите, отразяващи се от въртящите се дискове. Лицето му изразяваше възхищение от постижението на Уриел.

— Математиката не трябва да губи връзката си с практиката — каза той. — Въпреки че самото пресмятане е като да блъскаш по врата, защото не можеш да намериш ключа.

Пурофски бе прекарал живота си в търсене на ключове.

— Аз пратих да те повикат, мила моя — след кратка пауза обясни старият учен. — И сега, след като се възстанови от непредпазливото си падане по планинския склон, струва ми се, че е крайно време да ти покажа защо.

 

 

Навън все още беше ден, но пред Сара се простираше звезден пейзаж. Изобретателно конструирани лещи прожектираха стъклени диапозитиви върху заоблените стена и таван и пресъздаваха нощно небе в прекрасен планетариум, построен от предшественичката на Уриел така, че дори слабото урско зрение да позволява подробно разглеждане на съзвездията. По лицето и робата на мъдрец Пурофски се отразяваха звезди, а сянката му образуваше човекоподобна мъглявина на стената.

— Би трябвало да започна, като ти обясня какво се случи след като напусна Библос… наистина ли мина повече от година, Сара?

— Да, учителю.

— Хмм. Паметна година. И все пак… — Той поклати глава. — Също като теб, аз се разочаровах от предишните си занимания. Накрая реших да разширя класическите геометродинамични формализации отпреди контакта, като продължа работата оттам, докъдето е стигнала при заминаването на „Убежище“ от Слънчевата система.

Сара ахна.

— Но аз си мислех, че искате да съгласувате земната физика отпреди контакта с галактянските познания. Да докажете, че Айнщайн и Лий са направили груби, но точни приближения… така, както Нютон е предшествал Айнщайн.

Сама по себе си това щеше да е невероятна задача — някой би казал дори безнадеждна. Според донесените от „Убежище“ сведения пространствено-времевата относителност не била гледана с добро око от онези извънземни специалисти, които съветът Терагенс наел да преподават модерна наука на земянитите. Галактянските инструктори смятали за суеверие земната космология, на която дотогава разчитали човеците — основата на примитивните звездни сонди, пълзящи със скорост под тази на светлината. Докато земянитският кораб „Везарий“ не попаднал на незасечена хипераномалия, сложила край на продължителната изолация на човечеството, наследниците на Айнщайн не можели да открият начин за по-бързо придвижване — макар че някои методи били документирани в Галактическата библиотека от повече от милиард години.

След контакта човеците се задоволили да купят няколко хиперкораба трета ръка и старите матеметрични модели на Хокинг, Пърсел и Лий били почти съвсем забравени. С опита си да докаже валидността на предконтактната физика Пурофски се беше нагърбил със странна, навярно безнадеждна задача.

— Отначало получих някои обещаващи резултати, когато преобразувах Трансферното разклонение на Сересими така, че да е сравнимо със старата флексорна висша математика.

— Наистина ли? — наведе се напред Сара. — Но как сте нормализирали всички квазиедновременни безкрайности? Трябвало е да приемете…

Но старият мъдрец повдигна ръка, за да я прекъсне. Не желаеше да навлизат в подробности.

— Ако все още се интересуваш, по-късно ще има много време за това. Засега нека просто кажем, че скоро осъзнах безплодността на този подход. На Земята вече трябва да има специалисти, които разбират официалните галактянски модели по-добре, отколкото бих могъл да ги проумея аз. Те разполагат с клонове на Великата библиотека и наистина модерни компютърни симулатори. Да предположим, че в крайна сметка успея да демонстрирам, че нашата Стара физика е вярно, макар и ограничено приближение? Това може би ще допринесе за гордостта ни, ще покаже, че вълконите сами са излезли на правия път. Но няма да даде нищо ново.

Пурофски поклати глава.

— Не, реших, че е време да блеснем. Ще опитам със стария пространствено-времеви подход и ще видя дали ще успея да реша проблем, важен за Джиджо — Загадката на осемте звездни кораба.

Сара премигна.

— Искате да кажете седем, нали? Въпросът защо толкова много преждевремски раси са дошли на Джиджо за толкова кратко време, без да бъдат заловени? Но той не е ли вече решен? — Тя посочи към най-ярката точка на стената. — Измунути е започнала да наводнява околното пространство с въглероден прах преди двайсет века. Достатъчно, за да сипе кухия град и да промени климатичните ни модели от повече от една светлинна година разстояние. Когато бурята е унищожила всички стражеви роботи, оставени в орбита от Института по миграциите, тайнокорабите можели да минат незабелязано.

— Хр-рм… да, но това не е достатъчно, Сара. От откритите в няколко буюрски обекта стенни надписи ни е известно, че тази система е била обслужвана от две точки на прехвърляне. Другата трябва да е колабирала след заминаването на буюрите.

— И какво от това? Нали тъкмо затова номерът с Измунути действа! Един-единствен скрит път, а великите институти няма да правят проверка в района поне още един еон. Ситуацията сигурно е напълно уникална.

— Уникална. Хрм, и изгодна. Всъщност толкова изгодна, че реших да събера нови данни.

Пурофски се обърна към екрана на планетариума и се замисли. След няколко дури Сара разбра, че мислите му блуждаят. Тази разсеяност можеше да е прерогатив на гения в библоските зали, но я вбесяваше, след като до такава степен я беше разпалил!

— Учителю! — стресна го тя. — Казвате, че ви трябват данни. Наистина ли можете да видите нещо важно с простия телескоп на Уриел?

Ученият премигна, после вдигна глава и се усмихна.

— Знаеш ли, Сара… струва ми се удивително, че и двамата сме прекарали последната година в преследване на необикновени идеи. Ти, която се занимаваш с област от лингвистиката и социологията — да, следях с интерес работата ти. И аз, който си мисля, че мога да разкрия тайните на миналото с помощта на примитивни оръдия, направени от буюрски метал и стопен пясък. Знаеш ли, докато правех снимки на Измунути, случайно заснех и звездните кораби. Онези, които предизвикаха такъв хаос на север. Заснех ги, когато влизаха в орбита… макар че предупреждението ми не стигна навреме до върховните мъдреци. — Пурофски сви рамене. — Но сега на въпроса ти. Да, успях да науча някои неща с помощта на апарата тук на Маунт Гуен. Помисли пак за уникалните условия на Джиджо, Сара. Колабирането на втората точка на прехвърляне… въглеродните изригвания на Измунути… неизбежната привлекателност на един изолиран, скрит свят за преждевремските бегълци… А сега помисли за следното — как е възможно толкова интелигентни същества като буюрите да не забележат симптомите на тези промени в недалечния космос?

— Но буюрите са си заминали преди половин милион години! Тогава може да не е имало никакви симптоми. Или да са били незабележими.

— Възможно е. И тъкмо това искам да проверя. С твоя помощ, надявам се. Защото подозирам, че пространствено-времевите аномалии дори тогава би трябвало да са били забележими.

— Пространствено-времевите… — Сара разбра, че той използва архаичния термин от земната физика с нов смисъл. Сега бе неин ред да помълчи няколко дури, загледана в звездите.

— Вие… вие говорите за увеличителните ефекти, нали?

— Умно момиче — одобрително отвърна мъдрецът. — И ако аз успея да ги видя…

— Тогава трябва да са ги видели и буюрите и да са предвидили…

— Все едно да четат в отворена книга! Но това не е всичко. Поисках да дойдеш, за да ми помогнеш да потвърдя още едно, по-зловещо подозрение.

Сара внезапно усети, че по гърба й лазят тръпки — като насекомо с милиони студени като лед крачета.

— Какво искате да кажете?

Мъдрец Пурофски затвори за миг очи. Когато отново ги отвори, погледът му като че ли блестеше от опиянение.

— Сара, сигурен съм, че те още от самото начало са планирали нещата така.