Дейвид Брин
Брегът на вечността (18)

Емерсън

Пейзажите на Джиджо бързо се носят покрай тях, сякаш тайнствените ездачки се страхуват, че всяко забавяне може да превърне плахата надежда в прах.

Поради немотата си Емерсън няма никаква представа накъде и защо са се отправили толкова припряно.

От време на време Сара се обръща на седлото си и насърчително му се усмихва. Но лицето й е заобиколено от рюковите багри на съмнението — ореол от емоция, който Непознатия може да прочете, също както някога е откривал смисъла на буквите, изписващи се по инфоекран. Навярно би трябвало да намери начин да я успокои, тъй като зависи от нейното напътствие в този странен и опасен свят. И все пак Емерсън не може да се насили да се разтревожи. Просто има прекалено много други неща, за които да мисли.

Когато керванът се насочва към лъкатушеща речна долина, влажността се усилва. Усойни миризми мислено го връщат в блатото, в което беше попаднал след катастрофата, безпомощен и разкъсван от болка. Но той не се обезсърчава. Емерсън с радост посреща всяко усещане, което би могло да разбуди случаен спомен — звук, мирис или гледка, разкриваща се след следващия завой.

Някои открития вече се носят из залива от време и празнота, сякаш винаги са си били там. Имена, свързани с лица и дори с кратки спомени за отделни събития.

Том Орли… толкова силен и умен. Винаги предусещащ опасността. Но един ден бе вкарал кораба в беда. Достатъчна и за Петте галактики.

Хикахи… най-милият делфин. Най-добрият приятел. Хвърлил се да спаси своята любима и капитан… за да не го видят никога вече.

Тошио… момче, винаги готово за смях. Млад мъж с храбро сърце. Къде ли е сега?

Крейдейки… капитанът. Мъдър делфин. Осакатен като самия него.

За миг Емерсън се удивлява на приликата между нараняването на Крейдейки и своето… Но тази мисъл събужда разкъсваща болка, толкова яростна, че далечният образ полита и изчезва.

Том… Хикахи… Тошио… Той повтаря имената. Всяко от тях е свързано с приятел, когото не е виждал от… е, от много отдавна.

Други, по-неотдавнашни спомени изглеждат по-недостъпни и по-мъчителни.

Суеси… Тш’т… Джилиън…

Той многократно мълви всеки звук въпреки разтракващата зъбите езда и трудното координиране на език и устни. Прави го, за да се упражнява — как иначе ще възвърне предишното си умение да изговаря думите, както навремето, когато е бил известен с интелекта си… преди в главата и паметта му да зейнат ужасни дупки.

Някои имена идват лесно, тъй като ги е научил след свестяването си в дървесната колиба на Джиджо.

— Прити, малкото шимпанзе, което го учи с примери. Макар и нямо, то проявява усет и към математиката, и към сардоничния език със знаци.

— Джома и Кърт… звуци, свързани с младия и възрастния вариант на едно и също тясно лице. Чирак и майстор в уникално изкуство, предназначено да унищожи всички язовири, градове и къщи, които незаконните заселници са построили на този забранен свят. Емерсън си спомня за Библос, архива от хартиени книги. Там Кърт бе показал на племенника си експлозивните заряди, които можеха да разрушат пещерата и да превърнат библиотеката в прах. Ако получеха такава заповед.

— Плененият фанатик Дединджър, който язди зад сапьорите. Почернялото му от слънцето лице е набръчкано. Водач на човешки бунтовници с разбирания, които Емерсън не е в състояние да проумее, освен че не проповядват обич към посетители от небето. Докато групата напредва, сивите очи на Дединджър блуждаят и преценяват следващия му ход.

Няколко имена и места — сега тези звуци имат смисъл. Това е напредък, но Емерсън не е глупак. Съзнава, че преди да попадне на този свят трябва да е знаел стотици думи. От време на време разбира по нещо от разговорите на спътниците си. Откъслеци, които само го дразнят.

Понякога потокът от думи става досаден и той се чуди дали ако говорят по-малко, народите няма и да враждуват по-малко помежду си. Дали няма да прекарват повече време в гледане и слушане?

За щастие думите не са единственото му занимание. Музиката натрапчиво го привлича, а по време на почивките той играе математически игри с Прити и Сара, чертае фигури по пясъка. Те са негови приятели и той се наслаждава на смеха им.

Емерсън има още един прозорец към света.

Толкова често, колкото може да си го позволи, той плъзва над очите си рюка — подобна на маска ципа, която превръща света в цветове. През всичките си досегашни пътувания никога не е срещал такова създание — вид, използван от шестте раси, за да разбират настроенията на другите. Ако го носи прекалено дълго, той му причинява главоболие. И все пак ореолите, които заобикалят Сара, Дединджър и другите, го очароват. Понякога му се струва, че в багрите има нещо повече от емоция… макар че не може да го определи. Все още.

Емерсън си спомня една истина. Съвет, извлечен от мрачния кладенец на миналото му, който го кара да е нащрек.

Животът може да е пълен с илюзии.