Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Алвин

Предполагам, че срещите могат да са малко неловки, дори когато са щастливи.

Не ме разбирайте погрешно! Не мога да си представя по-прекрасен миг от онзи, в който ние четиримата — Хък, Ур-ронн, Клещовръх и аз — излязохме от зейналата уста на металния кит, за да видим фенерите на нашия роден град. Изпълниха ме познати усещания. Чувах скърцането на отпадъчните кораби и плисъка на вълните. Усещах мирис на пъпешови лиани и аромат от недалечна готварска пещ — някой готвеше чубваш. Познатото присъствие на Маунт Гуен гъделичкаше магнитните ми ушни кости — невидимата в мрака урска ковачница оказваше силно въздействие върху хуунските ми сетива.

После от сенките изкънтя умблиращият вик на баща ми и майка ми и сестра ми се хвърлиха в обятията ми.

Признавам, първата ми реакция беше колебание. Радвах се, че съм си у дома, че ги виждам и прегръщам, но и се срамувах от тази проява на внимание, и се чувствах малко нервен за първи път от месеци насам да ходя без патерици. Когато се наситихме на прегръдки, се поклоних на родителите си и им подадох пакет, увит в сложно нагъната хартия — най-добрата, която успях да намеря на „Стрийкър“ — в него бяха бебешките ми прешлени. Това бе важен момент. Бях заминал като непокорно дете. Сега се завръщах като възрастен и имах да върша работа.

Завръщането на приятелите ми не беше толкова емоционално. Разбира се, хуунските приемни родители на Хък бяха развълнувани, но никой не очакваше от тях да изпитват същото като моите, отказали се още преди месеци от надеждата, че съм жив.

Клещовръх за кратко докосна щипки до една от матроните от кхюинския кошер и това бе всичко.

Що се отнася до Ур-ронн, двете с Уриел едва се поздравиха. Леля и племенница бързаха да свършат нещо изключително важно за тях — да се скрият от дъжда. Те избягаха в съседния склад и скоро потънаха в някакъв проект. Урсите не вярват в пилеенето на време.

Безсърдечен ли ще изглеждам, ако кажа, че не успях да обърна много внимание на семейството си? Дори когато радостно ме прегръщаха, продължавах да се оглеждам, за да видя какво става. От мен зависеше — а може би и от Хък — да разкажа за това събитие на следващите поколения. За тази съдбовна среща на кея.

Защото имаше и други срещи.

От „Хикахи“ излезе моят нов човешки приятел Дуер Куулън — висок, як като малък хуун. Когато се появи, тълпата нададе вик и към него с широко разперени ръце се втурна млада жена. Когато я видя, Дуер като че ли се смая… после също се въодушеви и я завъртя в обятията си. Отначало си мислех, че е негова любима, но сега зная, че е сестра му, също преживяла достойни за описание приключения.

Дъждът понамаля. Уриел се върна, обута в ботуши и с тежко черно водонепроницаемо наметало, което оставяше открит само върха на муцуната й. Зад нея вървяха неколцина хууни, които водеха стадо тътрещи се четирикраки създания. Глейвъри. На кея се струпаха поне двайсет и пет от тези животни. Опаловите им кожи лъщяха. Няколко носеха в хватателните си опашки нещо, увито в плат, и без да хленчат, се затичаха към отвора на металния кит.

Този момент от събитията така и не разбрах. Не мога да си представя за какво са им глейвъри на земянитските бегълци.

В замяна Джилиън Баскин накара хууните да изнесат няколко големи сандъка. Бях видял съдържанието им и усетих, че в мен се надига стара жажда.

Книги. Имаше стотици хартиени книги, току-що отпечатани на борда на „Стрийкър“. Не беше огромно количество в сравнение с клона на Галактическата библиотека, нито дори с Великото отпечатване, но в сандъците имаше нова информация за настоящото положение в Петте галактики и за други въпроси, от които се интересуваше Уриел. Повече от достатъчно, за да бъдат разменени за стадо хранещи се с личинки глейвъри!

По-късно свързах размяната с делфините и киквите, които също слязоха в Ууфон, и разбрах, че в тази сделка имаше нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

 

 

Споменах ли за високия пленник? Докато всички отиваха към голямата зала за кратко угощение, аз погледнах назад и видях, че двама урси водят по кея към подводницата скрита под качулка фигура. Беше двунога, но не ходеше като човек или хуун и можех да определя, че ръцете й са вързани. Който и да бе пленникът, той бързо изчезна в „Хикахи“ и никога вече не чух дори дума за него.

 

 

Последната среща стана половин мидура по-късно, когато всички се бяхме събрали в градската зала.

Според сложния план, разработен от Нис, подводницата известно време нямаше да отплава, затова се проведе банкет, както е традицията на нашите джиджойски Общности. Отделните раси заеха различни ъгли от шестоъгълната зала за съответните си хранителни нужди, после всички се смесиха около огнището по средата, като бъбреха, подновяваха познанствата си или обсъждаха природата на света. Докато Джилиън Баскин беше потънала в сериозен разговор с родителите ми и Уриел, сестра ми ми разказа за събитията в Ууфон след заминаването ни. По този начин научих за съучениците си, които бяха заминали на война на север, докато ние, четиримата пътешественици, се бяхме занимавали с детински проучвания на загадъчните дълбини. Неколцина бяха загинали или изчезнали в димящите руини на Овум. Други, предимно кхюини, бяха умрели от епидемиите в края на пролетта.

Хуунската болест изобщо не беше имала възможност да се разпространи дотук. Но преди да пристигнат ваксините, един от корабите все пак бе останал закотвен на разстояние от брега под карантина заради проявените от член на екипажа симптоми.

Седмица по-късно всички на кораба бяха умрели.

Въпреки тъжния й разказ обаче ми бе трудно да внимавам. Разбирате ли, опитвах се да събера кураж. По някакъв начин скоро трябваше да съобщя на семейството си новината, която най-малко биха желали да чуят.

Сред тълпата забелязах Дуер и сестра му, сгушени до огъня. Двамата се редуваха да се удивляват един друг с разкази за пътуванията си. Въодушевлението им от срещата очевидно беше помрачено от тревога, позната на всички нас — загриженост за любимите, които бяха надалеч и чиято съдба все още бе неизвестна. Изпитвах усещането, че също като мен, те знаят, че остава съвсем малко време.

Наблизо видях Калнокракия, спътника на Дуер — онзи, който Джилиън наричаше „титлал“ — излегнал се на една от гредите и общуващ с други нури. Иначе безгрижните им лица изглеждаха мрачни. Сега вече знаехме тайната им — че титлалите са раса, скрита в расата, още едно племе преждевремци, напълно съзнаващо своите действия. Дали някои от жертвите на техните лудории нямаше да се опитат да отмъстят на малките дяволчета? Това изглеждаше най-малката им тревога, но не изпитвах съчувствие към тях.

„Добре дошли в истинския свят“ — помислих си.

Тюг се беше настанил в един от ъглите на залата и бясно пухтеше. На всеки няколко дури трекският синтезиращ пръстен отделяше блестяща топка от някакво вещество, чиято стойност за Шестте раси бях научил след дълъг опит. Например добавки, поддържащи здравето на глейвърите, и други химически чудеса, които можеха да послужат на екипажа на Джилиън, ако някакъв невероятен късмет им позволеше да избягат. Но можех да се обзаложа, че трекът има намерение да замине заедно със земянитите.

Тържеството беше прекъснато от двама едри хууни със значки на проктори, които влязоха през кожените завеси на входа, стиснали за ръцете мъж, когото никога не бях виждал. Бе среден на ръст за вида им, с тъмна кожа и тъжно лице. Носеше на челото си рюк и косата му беше сресана така, че да скрива отвратителен белег до лявото му ухо. Следваше го дребно навъсено шимпанзе.

Не бях достатъчно близо, за да чуя подробностите лично, но по-късно разбрах, че това е отдавна изчезналият инженер от „Стрийкър“, чието появяване на Джиджо беше объркало екипажа на кораба. Бил на Маунт Гуен и помагал на ковачките на Уриел, а после неочаквано се опитал да открадне някаква летяща машина и да избяга!

Видях, че Джилиън го познава. Тя се усмихна, после се сви, сякаш се страхуваше от срещата. Тъмнокожият мъж се обърна наляво, за да скрие белега си, но тя настойчиво го хвана за ръцете и го целуна по бузата.

Навярно по-късно щях да науча повече за ролята му във всичко това. Но времето е малко и трябва да довърша този разказ преди „Хикахи“ да потегли, за да се върне при делфинския кораб. Така че нека опиша кулминацията на тази съдбовна вечер.

В залата влетя вестител. Вибриращата му гръклянна торбичка умблира за внимание.

— Елате! Елате и вижте необичайното!

Всички побързахме да излезем навън. Дъждът бе спрял. В облаците се бе отворил прозорец, достатъчно широк, за да може Лусен да освети с бледите си лъчи склоновете на Маунт Гуен. Сияеха далечни звезди, включително и едно тъмночервено циклопско око.

Въпреки затишието бурята не беше свършила. Когато облаците започнаха да се сгъстяват, проблеснаха мълнии. На запад хоризонтът представляваше огромна маса от кипяща чернота и постоянни гръмотевици. След мидури ураганът щеше да удари крайбрежието.

Тълпата започна да сочи. Хък се приближи до десния ми крак и посочи към вулкана с четирите си пъргави очни стълбчета.

Отначало не можех да разбера какво виждам. По склона сякаш летяха неясни призрачни фигури, забележими най-вече като заоблени силуети, скриващи отделни звезди. От време на време светкавиците ги осветяваха и разкриваха заострени в основата сферични очертания. Изглеждаха големи и много далечни.

Зачудих се дали не са звездни кораби.

— Балони — каза Хък с притаен от страхопочитание глас. — Също като „Осемдесет дни около света“!

Странно. В този момент тя изглеждаше по-впечатлена, отколкото на борда на „Стрийкър“ край всички премигващи пултове и говорещи машини. Гледах флотилията от балони и се чудех кои доброволци са били достатъчно смели, за да ги пилотират в нощ като тази, заобиколени от мълнии и безмилостни врагове, дебнещи още по-нависоко. От тайните пещери на Маунт Гуен излитаха десетки балони. Силният западен вятър ги поемаше един по един и те отлитаха и изчезваха.

Случайно бях застанал до Джилиън Баскин, така че зная какво каза земянитската жена, когато се обърна към Уриел Ковачката.

— Добре. Ти изпълни своята част от сделката. Сега е ред ние да изпълним нашата.