Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Лестър Камбъл

Беше прекалено зает, за да се измъчва от угризения. Докато смутът в тайната база ставаше все по-трескав, Лестър нямаше време да мисли за вината си. Трябваше да инспектира тръбопроводите, лъкатушещи из бамбуковата гора и пренасящи отровни течности от трекската синтезна група към високите цистерни, където се смесваха в тесто от химически ад.

Трябваше също да одобри нова машина за навиване на яко въже около масивни дънери на гигантски бамбук, усилвайки здравината им хиляди пъти.

После идваха огнебръмбарите. Един от помощниците му бе открил ново приложение на старата гадинка — опасно, изменено от буюрите насекомо, което повечето от Шестте мразеха, но което сега можеше да реши досадно техническо затруднение. Идеята изглеждаше обещаваща, но преди да я включат в плана, трябваше да я проверят.

Замисълът им напредваше парче по парче и от невероятна фантазия се беше превърнал в отчаян залог. Всъщност се говореше, че местният хуунски букмейкър приемал облози при шейсет към едно срещу крайния успех — най-високите досега.

Разбира се, всеки път щом преодолееха някой проблем, на негово място се появяваха още три. Това се очакваше и Лестър дори започна да гледа с радост на нарастващата сложност. Работата бе единственият резултатен начин да се бори с образите, които натрапчиво го преследваха.

„Златиста мъгла, стелеща се върху платото Дуден.“ Само постоянната ангажираност можеше да приглуши ужасените викове на г’кекските граждани, попаднали под отровния дъжд, който се изливаше от джофурския крайцер.

Крайцер, който неволно беше повикал самият той, поддавайки се на най-големият си порок — любопитството.

— Не се обвинявай, Лестър — посъветва го Ур-джах на галседем. — Врагът и без това скоро щеше да открие Дуден. А твоите проучвания пожънаха ценна информация. Тя осигури лекарства за кхюинската и хуунската епидемия. Животът се състои от компромиси, приятелю мой.

Навярно. Лестър признаваше, че на хартия нещата може да стават и така. Особено ако подобно на мнозина други приемеше, че бедните г’кеки така или иначе са били обречени.

„Тази философия е по-присъща на урсите, които знаят, че само част от потомството им може или трябва да оцелее. Ние, човеците, цял живот вием като вълци, ако загубим син или дъщеря. Ако смятаме урсите за безчувствени, няма да е зле да си спомним колко абсурдно сантиментални сме ние за тях.“

Лестър се опита да мисли като урс.

И не успя.

После пристигна вест от командосите, които толкова храбро бяха действали в езерото, покриващо Поляната на Събора. Сержант Джени Шен докладва за частичен успех. Бяха освободили неколцина даники от пленения им кораб… само за да загубят други, попаднали в ръцете на джофурите, включително младия мъдрец еретик Ларк Куулън. Ужасна загуба, що се отнасяше до Лестър.

Какво ли можеха да правят в момента чуждоземците с бедния Ларк?

„Изобщо не трябваше да се съгласявам с опасния му план.“

Той разбираше, че няма темперамента на боен водач. Не можеше да жертва хора дори като цена за победата.

Когато всичко това свършеше, и ако някой оцелееше, разбира се, той имаше намерение да се оттегли от Съвета на мъдреците и да стане най-уединеният учен в Библос, пълзящ като призрак покрай прашните лавици с древни томове. Или да поднови старата си медитация в тесния Каньон на блажените, където грижите на живота изчезваха под сладкия океан от забрава.

Звучеше му съблазнително — възможност да се оттегли от живота.

Но засега просто имаше прекалено много работа. Съветът вече рядко се срещаше.

Фхуун-дау, който цял живот беше проучвал езиците и живота на легендарните галактяни, носеше отговорността за преговорите с джофурите. За съжаление, изглежда, нямаше за какво да се пазарят. Просто безплодни молби към нашествениците да променят решението си. Фхуун-дау постоянно пращаше възражения до пръстеновидните чуждоземци, в които заявяваше, че върховните мъдреци не знаят нищо за толкова търсения „делфински кораб“.

„Повярвайте ни, о, велики джофурски господари — пишеше хуунският мъдрец. — Ние не поддържаме тайна връзка с вашата плячка. Събитията, за които говорите, нямат абсолютно нищо общо с това… поредица от съвпадения.“

Но джофурите бяха прекалено разгневени, за да повярват.

 

 

В опитите си да води преговори Фхуун-дау се ползваше от съветите на Чорш, новия трекски представител. Но този заместник на Аскс Мъдрия не можеше да предложи нови прозрения. Като член на Гилдията на сапьорите в Тарек, Чорш беше ценен специалист, но не и експерт по далечните си джофурски братовчеди.

Обаче талантът, който трекът притежаваше, бе извънредно полезен — призоваващ пръстен.

Непостоянните летни ветрове разнесоха мириса-съобщение на мъдреца по целия Склон — призив от Чорш до всички квалифицирани купчини.

„Елате… елате сега там, където вие/ние сме най-много нужни…“

Стотици от тях вече стояха в колона по един, верига от мазни купчини, дълга почти цяла левга, виеща се сред поклащащите се бамбукови дънери. Всеки доброволец беше приклекнал върху загниваща материя, събирана от работни групи. Като пъхтяха и димяха от изтощение, синтезиращите пръстени отделяха блестяща течност в импровизирани корита, направени от разцепени и изкорубени стволове. Потокът постепенно се превръщаше в река от отвратително миришеща смес.

Неподвижни и безмълвни, те не приличаха на разумни същества, а по-скоро на високи мазни кошери, наредени един след друг по лъкатушещ път. Но тази гледка заблуждаваше. Лестър виждаше пъстри ивици, които проблясваха по тялото на недалечен трек — фина игра на нюанси, която първо развълнуваше съставните пръстени на купчината, сякаш разговаряха помежду си. После мотивът се сливаше в обща фигура от светлина и сенки от двете страни на най-близкия съсед на трека. Тези купчини на свой ред реагираха с промени по собствената си повърхност.

Лестър познаваше вълнообразния мотив — трекски смях. Работниците се шегуваха — и помежду пръстените си, и с другите купчини.

„Те са най-странните от Шестте — помисли си Камбъл. — И все пак ние ги разбираме… и те нас.

Съмнявам се, че дори високообразованите обитатели на Петте галактики могат да кажат същото за джофурите. Нито една от техните съвършени науки не може да постигне онова, което сме получили ние от самия си живот с треките.“

Хуморът им бе съвсем прост, Лестър разбираше. Мнозина от тези работници бяха аптекари, живеещи по целия Склон. Онзи, който се намираше най-близо до него, размишляваше за променливата полза от веществото, което произвеждаха — навярно, че също може да служи като лекарство за вечния проблем с хуунския запек… особено ако се комбинира с щедро прилагане на топлина…

Поне така си превеждаше езика от багри. Той далеч не бе специалист по нюансите му. Във всеки случай тези работници спокойно можеха да си позволят малко по-остър хумор. Тежкият им труд продължаваше денонощно и въпреки това производството изоставаше от графика.

Но с всяка следваща мидура прииждаха все нови треки, които следваха мирисната следа, излъчена от техния мъдрец.

„Остава да се надяваме, че джофурите са прекалено напреднали и урбанизирани, за да използват същия метод и да ни открият, като прочетат мириса на ветровете.“

 

 

Кхюинският мъдрец Остра като нож прозорливост носеше на широкия си син гръб всички задължения за гражданската администрация.

Трябваше да се пренасочват бегълци, да се организират хранителни доставки и да се разпределят подразделенията на опълчението, които да потушават изблиците на гражданска война сред Шестте. Бяха постигнали успех с побеждаването на чуждоземските епидемии, като възпроизведоха образците, донесени от Джени Шен от езерото на Поляната, и после използваха нова мрежа от куриери с делтапланери, за да разнасят ваксините.

Но въпреки тези успехи социалната тъкан на Общностите продължаваше да се разпада. Пристигаха новини за преждевремски банди, напускащи официалните граници на Склона и опитващи се да избягат от гибелта, надвиснала над Шестте раси. Долината Уарил гореше в пламъците на войната между темпераментни урски кланове. И продължаваха да прииждат все по-ужасни вести.

Последните доклади съобщаваха за няколко кошера на сиви царици, обявили открито напускане на Общностите и независимост на древните си земи. Подтикнати от опустошаването на Овум, някои бунтовни принцеси дори отхвърлили собствения си официален върховен мъдрец.

„Ние не приемаме ръководство от един обикновен син“ — пристигна вест от сив кошер, отказал се от Остра като нож прозорливост и възродил древния фанатизъм.

„Елате и ни дайте съвет, когато разполагате с истинско име.“

Разбира се, никой червен или син кхюин не използваше име като такова. Беше жестоко и високомерно да споменават за това затруднение, наследено от древни дни и други светове.

Нещо повече, слуховете твърдяха, че някои сиви кошери започнали независими преговори с джофурите.

 

 

„Кризата може да ни разедини или да ни обедини.“

Лестър контролираше смесената група от кхюини и хууни, които издигаха скеле около отделни бамбукови дънери. Само малка част от обозначените дървета бяха окастрени и подготвени, но групите постепенно усвояваха несвойствената работа. Някои кхюини имаха опит, научен от бабите им, които в стари времена бяха поддържали страшните катапулти в Тарек и бяха господствали над две реки, докато голяма обсада не бе съборила властта им.

Толкова оживена дейност можеше да бъде засечена от надзъртащи небесни очи. Но по-високи дънери заобикаляха всяко от избраните дървета и заглушаваха глъчката в огромно море от бробдингнаджанска трева.

„Или поне така се надяваме.“

Докато надзираваха работата, урси и човеци обмисляха древни планове, открити в рядък библоски текст и датиращи от дните преди контакта. В тях се представяше неясна вълконска технология, от която никоя галактянска сила не се беше нуждала в продължение на милиард години. Мъже и жени рамо до рамо с урските си колеги приспособяваха странните концепции от книгата към местните материали и собствените си умения.

Условията бяха спартански. Мнозина доброволци вече бяха изстрадали много лишения, докато изминат огромни разстояния по стръмни планински пътеки, за да стигнат до тази гора, простираща се чак докъдето ти виждат очите.

Всички работници бяха тласкани от общ мотив — да намерят начин Общностите на Джиджо да отвърнат на удара.

Ур-джах внасяше ред сред шумната тълпа, като препускаше от място на място и се грижеше трекските синтезисти да имат храна и суровина и всяко влакно да е здраво усукано. Тя бе най-способна от всички върховни мъдреци да помага на Лестър в ръководството. Кожата й може да беше пострадала от възрастта и люпилните й торбички бяха сухи, но умът в тесния й череп бе остър — и по-прагматичен, отколкото на Лестър.

 

 

От всички върховни мъдреци липсваше само Вуббен.

Разсъдлив и образован. Проницателен. Водач на клан, много отдавна набелязан за унищожаване от врагове, които никога не забравяха и не се отказваха. Сред изгнаническите раси на Джиджо народът на Вуббен първи беше преодолял вцепеняващите ветрове на Измунути, за да стигне до сияйните плитчини на планетата преди почти две хиляди години.

Колесатите г’кеки — едновременно мили и загадъчни.

Добри съседи, макар и странни.

Дяволити, но надеждни.

Безлики и в същото време отворени като книга.

Колко пуста би била вселената без тях!

Въпреки неравните пътеки някои г’кеки бяха успели да стигнат до тези далечни планински подножия и тъчаха или използваха острото си зрение, за да произвеждат по-дребни части. Но собственият им мъдрец не можеше да се види никъде.

Вуббен се бе отправил на юг към свещеното място, намиращо се в опасна близост до джофурския кораб. Там се опитваше тайно да се свърже с най-висшата сила на Джиджо.

Лестър се страхуваше за своя мъдър приятел, поел на път съвсем сам.

„Но някой трябва да го направи.

Скоро ще знаем дали през цялото време сме били глупци, или сме дали вярата си за нещо, заслужаващо обичта ни.“