Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Фалън

Царство на ослепителна белота бележеше границите на Спектралния поток, където блестящите скали внезапно потъваха под океан от искрящи зрънца. На север от тази точка започваше друг вид пустиня — наглед не толкова жестока към мозъка и очите, но също толкова безмилостна. Пустиня, в която живееха съвсем малко форми на живот.

Опасни форми на живот.

След границата стъпките на избягалия еретик се преобразиха. Вече не сияеха, всяка с уникална палитра от лъскави цветове, говорещи истини и лъжи, а станаха обикновени отпечатъци в Равнината на острия пясък — вдлъбнатини, които постепенно се заличаваха от ветровете, галещи дюните. И разкриваха само, че някой неотдавна е минал по този път, хуманоиден двуног, накуцващ с левия крак. Фалън можеше да каже още нещо — пътникът ужасно бързаше.

— Повече не можем да го следваме — каза той на младите си спътнички. — Конете ни са изтощени, а това е територията на Дединджър. Той я познава по-добре от нас.

Реза и Пахна зяпаха пясъчната пустиня, също толкова стъписани, колкото и той. После Реза, по-възрастната — яка червенокоса жена с провесена на рамото пушка, — каза:

— Трябва да продължим. Еретикът знае всичко. Ако стигне до своята банда, те ще го последват обратно до Кси и ще ни нападнат. А може да ни продаде на чуждоземците. Трябва да го спрем!

Но Фалън виждаше, че Реза изнемогва. От няколко дни преследваха Дединджър из пустошта, която познаваха — огромна територия от напластени скали, толкова отровни, че допирът и на най-малката песъчинка до кожата можеше да предизвика смъртоносна треска. Място почти без никакъв живот, където денят събуждаше спектакъл от невероятни чудеса пред незащитените очи — водопади и огнени ями, златни градове и огнен прах. Дори нощта не предлагаше отдих, защото лунните лъчи можеха да накарат непредпазливата душа да трепери от прелитащите призрачни сенки. Такива бяха ужасните чудеса на Спектралния поток — в повечето отношения територия, по-сурова от обикновената пустиня пред тях. Толкова сурова, че малцина джиджойци бяха дръзвали да проучат покрайнините й, което беше позволило съществуването на Кси да остане в тайна.

Реза имаше основание да се страхува от последствията в случай, че Дединджър избягаше — особено ако фанатикът успееше да поднови съюза си с мразещия конете клан на урски култисти, наречен Урунтай. Беглецът вече трябваше да се е предал пред непознатите опасности на Потока. Тримата преследвачи бяха очаквали да го настигнат предишния ден, ако не и по-рано.

„Аз съм виновен — помисли си Фалън. — Бях прекалено самодоволен. Прекалено бавен. Старите ми кости не понасят галопа и не позволих на жените да препуснат пред мен.“

Кой би си помислил, че Дединджър е способен да язди толкова умело след толкова малко практика и да насочва откраднатия си кон едновременно с предпазливост и крайна жестокост, така че бедното животно беше издъхнало само две левги преди границата?

Дори след това бързият му ход бе запазил дистанцията помежду им. Докато илиите пазеха любимите си коне, безумецът беше успял да пресече Потока преди той да го убие.

„Преследваме силен, находчив противник. Предпочитам да си имам работа с хуунски леден отшелник или дори със сив воин, отколкото да рискувам с този човек, когато е приклещен в ъгъла.“

Разбира се, силите на Дединджър накрая трябваше да се изчерпят. Навярно лежеше зад следващата дюна, парализиран от изтощение.

Е, нищо не им пречеше да се надяват.

— Добре — кимна Фалън. — Ще продължим. Но внимавайте. Бъдете готови да действате бързо. Ще вървим по следата до здрачаване, после ще поемем обратно независимо дали го открием, или не.

Реза и Пахна се съгласиха и смушкаха конете си. Животните стъпиха върху горещия пясък без ентусиазъм и недоволно изцвилиха. Породата им се характеризираше с далтонизъм и липса на въображение, поради което беше почти имунизирана за натрапчивите миражи на Спектралния поток, но те очевидно не харесваха това царство на ослепителна яркост. Скоро тримата човеци свалиха рюковите си симбионти и ги смениха с урски тъмни очила с поляризирано покритие, направено от опънати рибешки мембрани.

„Ифни, това място е ужасно — помисли си Фалън, навел се наляво от седлото си, за да наблюдава следите на отстъпника. — Но тук Дединджър си е у дома.“

На теория това не би трябвало да има значение. Преди да отстъпи поста си на своя чирак Дуер, Фалън беше главен разузнавач на Съвета на мъдреците — експерт, който трябваше да познава всеки хектар от Склона. Но това бе преувеличение. О, той наистина беше прекарал известно време в тази пустиня и познаваше дрипавите неуки мъже, които живееха в някои кухи дюни и изкарваха прехраната си като ловуваха с копия и пресяваха пясъка за спикови зърна.

„Но в онези дни бях много по-млад. Тогава Дединджър още не беше започнал да проповядва сред пустинниците, убеждавайки ги в праведното им съвършенство. В ролята им на водачи, осветяващи Пътя на изкуплението за човечеството.

Бих бил глупак, ако си мисля, че все още мога да се справя с този терен.“

Естествено, Фалън се изненада, когато пресякоха участък кънтящ пясък.

Следите на беглеца се изкачваха по една от дюните и описваха дъга. Фалън реши да пресече пътя му, за да спести време и енергия… но скоро пясъчната повърхност престана да приглушава ударите на конските копита и заотекваха ниски кънтящи стонове. Фалън с проклятия обърна назад. Като чирак веднъж се бе осмелил да скочи по средата на кънтяща дюна и имаше късмет, че тя не се срути под него. Сега старецът прекара следващата пидура с ужасни болки в главата, която продължаваше да кънти от понесените вибрации.

След продължителен обход най-после заобиколиха препятствието.

„Сега Дединджър знае, че сме след него — упрекна се Фалън. — Съсредоточи се, по дяволите! Имаш опит, използвай го!“

Той погледна назад към младите жени, чийто таен клан от ездачки го бе избрал да прекара сред тях старостта си — един от четиримата мъже, обитаващи поляните на Кси. Пахна все още беше девойка, но Реза вече на три пъти бе споделяла леглото му. Последния път се беше държала много мило и не се разсърди, когато Фалън заспа прекалено рано.

„Те твърдят, че опитът и предпазливостта са качества, компенсиращи отслабващите сили. Но дали тази политика е разумна? Няма ли да са по-добре, ако вместо мен използват млад жребец като Дуер?“

Дуер беше много по-подходящ за такава задача. Момъкът щеше да е върнал Дединджър още преди дни.

„Е, невинаги разполагаш с идеалния човек за всяка работа. Само се надявам старият Лестър и мъдреците да използват добре Дуер. Дарби като неговите рядко се срещат.“

Фалън никога не бе притежавал същата „естественост“ като чирака си, но компенсираше това с дисциплина и внимание към подробностите. Никога не оставяше ума си да блуждае по време на лов.

Но времената се променят. Напоследък не можеше да не мисли за миналото. Нещо постоянно му напомняше за друго време, за богатствата на младостта.

О, той беше преживял славни дни, тичайки из степта заедно с Ул-тихо, ловната си спътничка, чийто велик живот бе толкова кратък. Нейното приятелство означаваше за Фалън повече, отколкото дружбата с който и да е човек. Никой не разбираше толкова добре тишината в неспокойното му сърце.

„Ул-тихо, радвай се, че не доживя до тази година, когато всичко се разпада. Някогашните времена бяха по-добри, стара приятелко, Джиджо беше наш и дори небето не представляваше опасност, с която ние с теб да не можем да се справим.“

Стъпките на Дединджър все още ясно се виждаха и завиваха зад огромната дюна. Следите ставаха все по-пресни и накуцването му се влошаваше с всяка стъпка. Беглецът изнемогваше. Ако се предположеше, че продължава да върви, най-много след половин мидура щяха да го настигнат.

„При това на известно разстояние преди първия кладенец. Не е зле. Все още можем да успеем.“

Предположенията бяха разкош, който цивилизацията можеше да си позволи. Но не и воините или хората на земята. Тези стъпки успокоиха Фалън и по този начин той наруши правилото, което беше втълпил на чирака си.

Яздеха по посока на вятъра, така че никаква миризма не бе предупредила животните преди да завият към сенчестата северна страна на дюната. Внезапно ги посрещнаха гласове — викове, изпълнени с гняв и опасност. Преди премигващите очи на Фалън да се приспособят към променената светлина, той и жените се озоваха пред стрелите на десетина или повече заредени арбалета, насочени към тях от сивокоси мъже с наметала, тюрбани и мембранни очила.

Той забеляза право напред сграда, заслонена от стихиите и построена от натрупани камъни. После усети мирис на застояла вода.

„Нов кладенец? Построен след като идвах тук като млад? Или съм го забравил?“

По-вероятно пустинните мъже изобщо не бяха показали на главния разузнавач всичките си скривалища. От тяхна гледна точка бе далеч по-добре да оставят върховните мъдреци да си мислят, че картите им са пълни.

Фалън бавно вдигна ръце. Дединджър, почернял от слънцето и разтреперан, се подпираше на верните си последователи, които грижливо пръскаха с вода напуканите му устни.

„Бяхме толкова близо!“

Ръцете, които в момента придържаха Дединджър, трябваше да са неговите, на Фалън. И наистина щеше да е така, ако нещата се бяха развили по малко по-различен начин.

„Съжалявам“ — помисли си той и се обърна в безмълвно извинение към Реза и Пахна. Лицата им изглеждаха изненадани и мрачни.

„Аз съм само един старец… и ви провалих.“