Дейвид Брин
Брегът на вечността (24)

Алвин

Събудих се замаян като шим, дъвкал листа от гигри. Но поне не чувствах болка.

Все още лежах върху меката плоча, но усещах, че неудобната шина от ремъци и метални тръби е изчезнала. Завъртях глава и погледнах към съседната ниска маса. Върху една бяла табла лежаха дванайсет познати ми на вид неща, жизненоважни за хуунските ритуали на живота и смъртта.

„Ифни! — помислих си. — Чудовищата са ми отрязали гръбначните кости!“

После ме осени.

„Почакай. Ти имаш два гръбнака. Всъщност не трябваше ли следващата година да започнеш да губиш първия си…“

Наистина загрявах адски бавно. Дължеше се на болката и лекарствата.

Отново погледнах таблата и видях всичките си бебешки прешлени. Обикновено те се отделят в продължение на няколко месеца и на тяхно място се появяват острите шипове на възрастен хуун. По време на катастрофата двата гръбнака сигурно се бяха блъснали един в друг, притискайки нервите и карайки природата да побърза. Фувнтусът сигурно беше решил да извади старите ми прешлени, независимо дали са се развили новите.

Дали бяха действали на сляпо? Или познаваха хуунския организъм?

„Обмисляй нещата едно по едно — казах си. — Усещаш ли куките на пръстите на краката си? Можеш ли да ги движиш?“

Пратих сигнали, за да сваля обвивката на ноктите си, и усетих съпротивлението на материята на масата. Дотук добре.

Протегнах лявата си ръка и открих, че гърбът ми е покрит с нещо гладко, здраво и еластично.

В мозъка ми се врязаха думи. Неестествено равен глас, говорещ на галактически седем със странен акцент.

— Новата ортопедична шина ще ти помогне да понасяш натиска от движенията си, докато прешленоидите от следващия етап в развитието ти се втвърдят. Въпреки това те съветвам да не се движиш прекалено рязко.

Шината обгръщаше цялото ми тяло. За разлика от предишната, в тази се чувствах уютно и удобно.

— Моля те, приеми моите благодарности — отвърнах на официален галседем като предпазливо се приповдигнах на лакът и завъртях глава в другата посока. — Както и извиненията ми за неудобствата, които може да ти е причинило това…

Замълчах. Там, където бях очаквал да видя фувнтус или някоя от дребните амфибии, стоеше призрачна фигура като предишните холографски прожекции, само че сложно абстрактна. Във въздуха до леглото се носеше вихрен хаос от линии.

— Нямаше никакви неудобства. — Гласът като че ли идваше от образа. — Интересуваше ни какво става в света на въздуха и светлината. За нас вашето неочаквано пристигане — спускането ви в морски каньон близо до нашия разузнавателен кораб — беше също толкова голям късмет, колкото и нашето присъствие за вас.

Макар и опиянен от лекарствата, можех да доловя сложната ирония в забележките на вихреното създание. Въпреки че се държеше любезно, то ми напомняше, че оцелелите от „Ууфонска мечта“ му дължат живота си.

— Наистина — съгласих се аз. — Макар че ние с приятелите ми можехме изобщо да не паднем в бездната, ако някой не беше взел онова, което ни пратиха да търсим в по-плитки води. За всичко беше виновно отдалечаването ни от онова място.

Местещите се линии засияха с премигваща синкава светлина.

— Значи твърдите, че онова, което сте търсили, ви принадлежи? Че е ваша собственост?

Сега бе мой ред да се замисля, за да не попадна в някаква клопка. Според правилата, установени от Свитъците, складът, който Уриел ни бе пратила да търсим, не би трябвало да съществува. Той нарушаваше духа и буквата на закона, който постановяваше, че преждевремските заселници на забранен свят трябва донякъде да компенсират престъплението си като се откажат от божествените си устройства. Радвах се, че говоря на официален език, който ме принуждаваше да внимавам повече, отколкото ако, използвах нашите местни диалекти.

— Твърдя… че имаме право да го наблюдаваме… и да си запазим възможността по-късно да предявим претенции върху него.

Сред въртящите се линии се появиха лилави вихри и почти можех да се обзаложа, че странното създание изглежда развеселено. Навярно беше провело същия разпит с приятелите ми. Може и да съм красноречив — Хък казва, че никой не е по-добър от мен на галседем — но никога не съм твърдял, че съм най-умният от нашата банда.

— Въпросът може да се обсъди друг път — отвърна гласът. — След като ни разкажеш за живота си и за последните събития в горния свят.

Това разбуди нещо в мен… латентния търговски инстинкт, който се крие във всеки хуун. Владеенето на сложното изкуство на пазаренето. Внимателно и предпазливо седнах и оставих гъвкавата шина да поеме по-голямата част от тежестта ми.

— Хр-р-рм. Искате да се откажем от единственото, което притежаваме — от нашата история, както и от тази на предците ни. Какво предлагате в замяна?

Гласът доста успешно имитира разкаяно хуунско изтътване.

— Нашите извинения. Не ни дойде наум, че ще го приемете по този начин. Уви, вие вече ни разказахте много неща. Сега ще ви върнем вашата информационна база. Моля, приемете нашите извинения, че проникнахме вътре без разрешение.

Отвори се врата и в помещението влезе една от дребните амфибии, която носеше в четирите си тънки ръце моята раница!

А отгоре й лежеше скъпият ми дневник, целият оръфан и изпомачкан, но въпреки това най-ценното нещо за мен на света. Грабнах го и прелистих страниците.

— Бъди спокоен — каза въртящото се създание. — Макар и полезно, проучването ни на този документ само изостри нашия апетит за информация. Твоите икономически интереси не са накърнени.

Замислих се.

— Прочели сте дневника ми, така ли?

— Отново се извиняваме. Струваше ни се разумно, когато се опитвахме да разберем нараняванията ти и причините за появата ви в това царство на тежък и влажен мрак.

Думите за пореден път като че ли съдържаха пластове от значения и намеци, които едва долавях. Искаше ми се разговорът да свърши колкото може по-скоро и да се посъветвам с Хък и другите.

— Сега бих искал да видя приятелите си — казах на вихрещия се образ на англически.

Той потрепна, сякаш кимваше.

— Много добре. Беше им съобщено да те очакват. Моля те, последвай създанието, застанало до вратата.

Малката амфибия ми помогна да стъпя на пода и внимателно провери тежестта ми. Докато се намествах в гъвкавата шина, почти не изпитвах болка. Взех дневника, но погледнах назад към раницата и таблата с бебешките ми прешлени.

— Тези неща ще са на сигурно място тук — обеща гласът.

„Надявам се — помислих си аз. — Мама и татко ще ги искат… ако изобщо някога отново видя Му-фаук и Йоугуейюо и особено… ако никога не се завърна.“

— Благодаря ти.

Пъстрото създание се завъртя.

— За мен е удоволствие да ти услужа.

Здраво стиснал дневника, последвах дребното същество навън. Когато погледнах назад към леглото, вихрещата се прожекция вече я нямаше.