Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

„Стрийкър“

Каа

Блестящи копия падаха във водата винаги щом излезеше на повърхността, за да диша. Бяха примитивни оръжия — кухи дървени пръчки с върхове от вулканично стъкло, — но когато едно от тях одраска хълбока му, Каа инстинктивно извика и изпусна половината въздух от дробовете си. Пристанището — сега превърнало се в капан — отекваше от мъчителни стонове.

Хуунските моряци очевидно нямаха проблем да обикалят на светлината на факлите, гребяха с лодките си насам-натам и изпълняваха сложните заповеди на капитаните си. Водната повърхност вибрираше като барабан, докато примката около Каа се стягаше. Тесният изход на пристанището вече беше преграден с мрежа.

Нещо повече, местните имаха подкрепления. Тракащи звуци съобщиха за пристигането на същества със завършващи с щипки крака, спускащи се по скалистия бряг на юг от града. Хитинови фигури се хвърляха във водата и напомняха на Каа за филм на ужасите с чудовищни раци. „Червени кхюини“ — разбра той, докато тези нови съюзници помагаха на хуунските моряци да преградят дълбините в пристанището.

„Ифни! Какво са направили Заки и Мопол, че да накарат местните така да обезумяват при вида на делфин в залива? С какво толкова са ги разярили, че да искат да ме убият само като ме видят?“

Каа все още не се предаваше. Постоянно заблуждаваше хууните, преструваше се на бавен, караше ги преждевременно да стягат примките, после се изплъзваше през празнина във веригата им под град от свистящи копия.

„Предците ми са имали опит с такива неща. Човеците са ни научили на предпазливост много преди да заменят копията със скалпели.“

И все пак знаеше, че това е борба, която не може да спечели. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе продължителен плен.

Измъкнал се под една от хуунските лодки, Каа импулсивно разтвори челюсти, захапа греблото и го дръпна като пипало на някакъв демоничен октопод. Устата и нежните му венци се разтърсиха, но той силно удари с опашка и удвои усилията си.

Гребецът допусна грешка, като продължи да стиска веслото — дори хуун не можеше да се мери по сила с Каа. Изненадан рев се сля с плясък на вода, когато морякът полетя от лодката. Каа пусна греблото и бързо се отдалечи. Тази постъпка нямаше да изпълни хууните с добри чувства към него. От друга страна, какво повече можеше да загуби? Вече се беше отказал от целта — да установи контакт с Общностите на Шестте раси. Оставаше му само да се бори за оцеляването си.

„Трябваше да се вслушам в сърцето си.

Трябваше да тръгна след Пипоу.“

Продължаваше да се измъчва от чувство на вина. Защо се подчини на заповедта на Джилиън Баскин — независимо колко важна бе тя — вместо да се понесе из мрачното море в преследване на двамата престъпници, отвлекли неговата партньорка и любима?

Какво значение имаше дългът — или дори клетвата му към Земята — в сравнение с това?

След като Джилиън прекъсна връзката, Каа се беше заслушал и чу далечното ехо на бързо отдалечаваща се шейна, все още едва доловимо на северозапад. В океана на Джиджо звукът пътуваше надалеч, неограничаван от безбройните двигатели, които превръщаха земните морета в какофония. Шейната вече бе поне на сто километра и изглеждаше безнадеждно да я преследва.

Но какво от това? Нямало никакви шансове? Това никога не беше имало значение за героите от приключенските романи и холосимулациите! Никоя публика не аплодираше онзи, който позволяваше на невъзможността да застане на пътя му.

Може би тъкмо това бе разколебало Каа. Самата изтърканост на клишето. Всички киногерои — и човеци, и делфини — задължително биха се отказали от другари, родина и чест заради любовта си. Безмилостната пропаганда от всяка романтична история го подтикваше да го направи.

„Но даже да успея въпреки всички шансове, какво ще каже Пипоу след като я спася?

Познавам я. Ще ме нарече глупак и предател и никога повече няма да ме уважава.“

Така че много след залез-слънце Каа влезе в пристанището Ууфон, както му бяха наредили. Всички дървени платноходи бяха скрити под камуфлажно покривало, което замъгляваше очертанията им. Без да престава да се измъчва заради решението си, той се приближи до най-близкия кей, където двама часови се мотаеха край прозяващи се нури. На звездната светлина Каа се повдигна на опашка, за да започне да рецитира наизустената си приветствена реч… и едва не беше прободен.

— Чакайте! — бе извикал Каа, изплувал от другата страна на кея. — Допускате ужасна грешка! Нося вест от с-с-собствените ви загубени деца! От Алви…

И за малко отново да го промушат. Хуунскита часови изобщо не го слушаха. Мракът едва го спаси от копията им.

Голямата му грешка беше, че за трети път се помъчи да им обясни. Когато и това усилие се провали, той се опита да избяга… само за да открие със закъснение, че вратата е затворена. Изходът на пристанището бе преграден и го впримчваше в смъртоносен капан.

„Толкова за дипломатическите ми способности“ — мислеше си Каа, докато тихо се плъзгаше по тинестото дъно… само за да завие, когато сонарът му регистрира бронирани фигури, приближаващи се с широко разперени щипки.

„Поредният ми провал… като шпионин, като офицер…“ Мопол и Заки никога нямаше така да вбесят местните с безсмислени лудории и пакости, ако ги беше ръководил както трябва.

„… и като любовник.“

Всъщност Каа знаеше, че е добър само в едно. И с тази скорост нямаше да има друга възможност да покаже умението си.

От дъното на залива точно пред него се разнесе странен звук. Той едва не се завъртя отново, за да потърси някое друго място, очакващ с ужас момента, в който парещите му дробове щяха да го принудят да се върне на повърхността…

Но в този звук имаше нещо особено. Мекота. Примирена, мелодична тъга, която сякаш изпълваше водата. Любопитството в него надделя и Каа заплува на зигзаг, като пращаше в мрака сонарни прещраквания, за да провери…

„Хуун!“

Но какво правеше тук долу?

Той се понесе напред, без да обръща внимание на застоялия въздух в дробовете си, докато не различи висок двуног сред облаци кипяща тиня. Отразеното ехо потвърди онова, в което отказваше да повярва. Съществото грижливо събличаше дрехите си и ги завързваше с въже.

Каа предположи, че е женска, тъй като бе малко по-дребна и имаше съвсем скромна гръклянна торбичка.

„Дали не е онзи хуун, когото съборих през борда? Но защо не е доплувал обратно при лодката? Мислех си…“

Изпълни го странно усещане, прекалено познато на земянитите след контакта — когато някаква позната концепция внезапно загуби смисъл.

„Хууните не могат да плуват!“

Наблюдаваше как хуунът завързва въжето с дрехите за лявата си китка и притиска другата си ръка към устата си, спокойно издишайки последния си запас от въздух, за да надуе импровизирания балон от плат. Той се издигна не повече от два метра нагоре, после спря много под повърхността.

„Не сигнализира за помощ — осъзна Каа. Хуунът седна в тинята и тъжно започна да пее. — Прави така, че да могат да открият тялото му.“ Беше чел разказа на Алвин за погребалните ритуали, които местните възприемаха съвсем сериозно.

Собствените му дробове вече яростно пареха. Каа дълбоко съжаляваше, че дихателят на хамута му е изгорял след изстрела на Заки.

Чуваше, че кхюините се приближават зад него и щракат с щипки, но усещаше празнота във веригата им и бе сигурен, че ще може да се промъкне през нея. Понечи да се завърти… да се възползва от кратката възможност.

„О, по дяволите“ — въздъхна Каа и се оттласна в другата посока, към умиращия хуун.

 

 

Трябваше му известно време, за да го издигне на повърхността. Когато изплуваха, цялото тяло на хууна силно трепереше. От ноздрите му бликна вода, докато в същия момент поемаше въздух през устата си — хитър номер, на който Каа малко завидя.

Избута го достатъчно близо, за да прехвърли ръка през плаващото на повърхността гребло, после се завъртя да огледа залива, готов да избегне връхлитащите копия.

Копия нямаше. Странно, наоколо като че ли изобщо нямаше лодки. Каа наведе глава, за да прати подозрителни сонарни лъчи — и наистина се оказа, че противниците му са се оттеглили на известно разстояние.

Беше изгряла една от луните. Една от големите. Сега различаваше силуети… хууни, изправени в лодките си, всички обърнати на север… или може би на северозапад. Мъжкарите бяха надули гръклянните си торбички и въздухът се изпълваше с постоянен гърлен тътен. Изглежда, не забелязваха внезапната поява на хууна, когото сигурно вече смятаха за удавен.

„Мислех си, че са навсякъде из района и спускат въжета с тежести, за да го спасят.“ Това бе поредният пример за извънземно мислене, въпреки всички земянитски книги, които тези хууни бяха чели. Тръпки пробягваха по гърба на Каа, докато буташе оцелелия към един от кейовете.

Там стояха други местни и факлите им премигваха под силния вятър. Като че ли наблюдаваха… или слушаха нещо.

Делфините могат и да виждат, и да чуват неща, които се случват над водната повърхност, но не толкова добре, колкото обитателите на сушата. Сетивата на Каа все още бяха възбудени и той не долавяше почти нищо в посоката, към която се бяха обърнали хууните. Само извисяващите се очертания на планина.

Компютризираният имплантант в дясното му око се свиваше и въртеше, докато най-после успя да види блещукаща звезда близо до най-високия връх на планината. Звезда, която пулсираше в насечен ритъм. Отначало не можеше да разбере нищо… макар че смътно му напомняше на галактически две.

— Извинявай… — започна той, като се опитваше да се възползва от временното спокойствие. Каквото и друго да се случеше, това му се струваше подходящ момент да установи контакт. — Аз с-с-съм делфин… братовчед на човеците… Пратиха ме с-с-със с-с-съобщение за Уриел Ко…

От тълпата внезапно се разнесе стон, който накара чувствителната към звук челюст на Каа да запулсира. Той долови откъси от хуунска реч.

— Ракети! — с въздишка каза на англически един от множеството. — Мъдреците са направили ракети!

Друг удивено отвърна на галседем:

— Унищожен е малък вражески кораб… а сега е ред на големия!

Каа премигна, хипнотизиран от напрежението на местните.

„Ракети ли? Вярно ли чух? Но…“

Нов вик се изтръгна от тълпата.

— Политат! — изкрещя някой. — Нанасят удар!

Изведнъж кацналата на планината звезда угасна. И едновременно с нея като че ли замлъкнаха всички звуци. Хууните потънаха в мълчание. Стихна дори плисъкът на вълните в залива.

Проблясъците продължиха и от тълпата се разнесе разочарован стон.

— Той оцелява, съществува. Корабът майка продължава — говореха на галдве треки, пръснати някъде из множеството.

— Всичките ни усилия се провалиха.

— И сега следва наказание.