Дейвид Брин
Брегът на вечността (34)

Джилиън

За човешко същество не е лесно да се престори на извънземен.

„Особено ако извънземният е тенанин.“

Покривало от измамни багри заобикаляше Джилиън и обличаше лъжата в псевдоплът, осигурявайки й лъскава кожа и ниско двуного тяло. Гребенът на главата й се разлюляваше винаги, когато кимаше. Всеки, застанал на повече от два метра разстояние, щеше да види мощен воин с бронирана кожа и медальони от стотици звездни кампании — а не стройна русокоса жена с уморени очи, лекарка, принудена от обстоятелствата да командва малък боен кораб.

За момента маскировката беше доста добра. Трябваше да е такава. Джилиън я усъвършенстваше повече от година.

— Гр-фмф плтит — измърмори тя.

Когато започваше с тези измами, машината Нис превеждаше на тенанински англическите й въпроси. Но сега Джилиън смяташе, че владее този галактянски диалект също толкова добре, колкото и всеки друг жив човек. Навярно дори колкото Том.

„Въпреки това обаче звучи странно. Като малчуган, който се забавлява, като имитира с уста пърдене.“

Понякога най-трудно й бе да не избухва в смях. Не трябваше да го допуска, разбира се. Тенанините не бяха известни с чувството си за хумор.

Тя продължи с ритуалния поздрав.

— Фхишмишингул парффул, мф!

Ледена мъгла изпълваше мрачната стая — изпускаше я бежов куб, излъчващ бледа светлина. Джилиън не можеше да не мисли за него като за вълшебна кутия — контейнер, нагънат в много измерения, съдържащ много повече, отколкото който и да е кораб.

Тя стоеше на балкон без перила, маскирана така, че да прилича на някогашните собственици на кутията. Спиралният символ изглеждаше замъглен, сякаш емблемата лукаво я гледаше с душа, по-стара от нейната.

— Тофторф-ф парффул. Фишфингтумпти парфффул.

Гласът отекваше дълбоко. Ако Джилиън наистина беше тенанин, ниските тонове щяха да погалят гребена й и да предизвикат почтително внимание. Клонът на Библиотеката на Земята говореше като мила човешка баба, безкрайно опитна, търпелива и мъдра.

— Готов съм да наблюдавам — прошепна говорителят в ухото й, превеждайки на англически думите на машината. — После ще бъда на разположение за консултация.

Това бе вечната размяна. Джилиън не можеше просто да поиска информация от архива. Трябваше и да даде.

Обикновено това не би било проблем. Всеки библиотечен клон на голям космически кораб следеше с камери контролната зала и външността на корпуса, за да запази ЗП — запис за потомците. В замяна осигуряваше бърз достъп до мъдростта, обхващаща близо два милиарда години и извлечена от големите колкото планета архиви на Библиотечния институт на цивилизацията на Петте галактики.

„Само че сега има пречка“ — помисли си Джилиън.

„Стрийкър“ не беше „голям космически кораб“. Неговите ЗП камери бяха здрави, евтини и трудни за манипулиране — единственият вид, който бедната Земя можеше да си позволи. Този куб представляваше огромно съкровище, спасено на Китръп от могъщ боен крайцер, собственост на богат звезден клан.

Джилиън искаше кубът да продължава да си мисли, че е на онзи крайцер и служи на тенанински адмирал. Затова бе тази измама.

— Директните ти наблюдателни камери все още са повредени — обясни тя на същия диалект. — Донесох ти обаче някои по-нови образи, заснети от портативни записващи устройства. Моля те, приеми и вземи тази информация.

Джилиън даде знак на Нис, интелигентния помощник-робот, който се намираше в съседното помещение. До куба незабавно се появи поредица от живи сцени. Образи на подводната цепнатина, която местните джиджойци наричаха „Бунището“ — внимателно редактирани, за да не се виждат определени подробности.

„Играем опасна игра“ — помисли си тя, докато премигващите холосимулации показваха огромни камари древни останки, изоставени градове и космически кораби. Идеята бе да се престорят, че поради тактически причини тенанинският крайцер „Огънят на Крондор“ се крие в това царство на мъртви машини… и да го направят, без да покажат стройния корпус на „Стрийкър“ или каквато и да било следа от делфини, дори без да разкрият името и местоположението на тази планета.

„Ако успеем да се върнем у дома или стигнем до неутрална институтска база, законът ни задължава да предадем този клон. За него ще е най-безопасно да научи колкото е възможно по-малко.“

Във всеки случай, Библиотеката можеше да не се окаже особено добронамерена към обикновени земянити. Беше по-добре да продължава да си мисли, че си има работа с официалните си наематели.

След катастрофата на Оакка Джилиън бе приела това за своя основна лична задача — измама, целяща да получат информация от трофея си. В много отношения библиотечният куб беше по-ценен от останките, които „Стрийкър“ бе взел от Плиткия куп.

Всъщност хитростта беше постигнала по-добри резултати, отколкото очакваше. Част от спечелените до този момент данни можеха да се окажат от жизнено значение за съвета Терагенс.

„Ако допуснем, че някога успеем да се върнем у дома.“

След Китръп, когато „Стрийкър“ загуби най-способните и интелигентни членове на екипажа си, това в най-добрия случай изглеждаше малко вероятно.

През двайсет и втория век човеците още преди контакта почти бяха достигнали галактянските стандарти в една конкретна техническа област.

Холографията.

Вълшебниците на специалните ефекти от Холивуд, Луанда и Аристарх бяха сред първите, уверено впуснали се в извънземните изкуства, без да се плашат от нещо толкова тривиално като милиардгодишна преднина. Само няколко десетилетия по-късно земянитите можеха да кажат, че са усъвършенствали тази тясна област до равнището на най-великите пътуващи сред звездите кланове…

Виртуозността да лъжат с образи.

„В продължение на хиляди години, когато не сме драпали за прехраната си, ние сме си разказвали легенди. Мамели сме. Пораждали сме илюзии. Правели сме филми.

Без наука нашите предци се върнали обратно към магията.

Към убедителното разказване на неистини.“

Затова на Джилиън й се струваше странно, че нейната тенанинска маскировка постига такъв добър резултат. Макар и ужасно голяма, очевидно „интелигентността“ на този клон коренно се различаваше от нейната, въпреки ограниченията й.

„Или просто не го интересува.“

Джилиън от собствен опит знаеше, че библиотечният куб приема почти всякаква информация, стига да се състои от правдоподобни сцени, каквито никога преди не е виждал. Така че пред него проблясваше бездната на Джиджо — този път панорама, която се получаваше по фиброкабел от западното море, излъчвана от изследователската група на Каа близо до обитаемия район, наречен Склона. Пред погледа на прожекторните лъчи зееха древни сгради, потънали и безоки. Ако не друго, тази пустош поне беше по-огромна от убежището на „Стрийкър“. Грамада от създадени от разумни същества предмети, трупани в продължение на милион години.

Накрая образите свършиха.

Последва кратка пауза. След това бежовата кутия отбеляза:

— Събитийният поток не е свързан с предишния. Събитията не се случват в причинно-времевия порядък, свързан с инерциалните движения на този съд. Това резултат от споменатата повреда ли е?

Джилиън слушаше това оплакване — всъщност абсолютно същите думи — още откакто започна с тази измама малко след като Том донесе трофея на борда на „Стрийкър“… само дни преди да отлети и да изчезне от живота й.

Тя отговори със същия блъф, както винаги.

— Точно така. До края на ремонта причините за всички несъответствия могат да бъдат излагани в дневника на „Огънят на Крондор“. А сега, моля те, приготви се за консултацията.

Този път нямаше забавяне.

— Продължи с питането си.

С помощта на предавател, който държеше в лявата си ръка, Джилиън сигнализира на Нис. Тимбримското шпионско устройство незабавно започна да праща въпроси, порой от премигваща светлина, който нито едно органично същество не можеше да проследи. Скоро информационният поток стана двупосочен — блясък, който накара Джилиън да извърне очи. Може би сред тези данни щяха да открият нещо полезно за екипажа на „Стрийкър“, нещо, което щеше да увеличи шанса им да оцелеят.

Но океанът на Джиджо им осигуряваше сигурно убежище, както и планината от изхвърлени кораби около тях. Във всеки случай, рискът очевидно си струваше.

Само по-голямата част от даваната от куба информация да не беше толкова объркваща! Много от данните очевидно бяха предназначени за пътуваща сред звездите раса с далеч по-голям опит и образованост от тези на екипажа на „Стрийкър“.

„Още по-лошото е, че интересните неща, които можем да покажем на Библиотеката, вече са на свършване. Ако не й осигурим нищо ново, тя може окончателно да откаже да ни сътрудничи.“

Това бе една от причините, поради които предишния ден беше решила да пусне четирите местни хлапета в мъгливото помещение при архива. Тъй като Алвин и неговите приятели все още не знаеха, че са на борда на земянитски кораб, нямаше да са в състояние да издадат нещо сериозно, а въздействието върху библиотечния клон можеше да си струва риска.

Естествено кубът изглеждаше смаян от уникалната гледка на урс и хуун, приятелски застанали един до друг. А само по себе си съществуването на жив г’кек бе достатъчно, за да задоволи пасивното любопитство на архива. Малко по-късно той с готовност даде исканата информация за различните типове изхвърлени кораби, заобикалящи „Стрийкър“, включително параметрите, използвани от древните буюрски пултове за управление.

„Това беше полезно. Но се нуждаем от повече. Много повече. Сигурно скоро ще се принудя да се отплащам с истински тайни.“

Джилиън разполагаше с някои ценни данни, които можеше да използва… ако посмееше. В кабинета й, само няколко врати по-нататък по коридора, лежеше мумифициран труп на повече от милиард години.

Херби.

За да им отнемат тази мумия — и да получат координатите на мястото, от което идваше — повечето фанатични псевдорелигиозни съюзи в Петте галактики преследваха „Стрийкър“ още отпреди Китръп.

„Обзалагам се, че ако ти покажа стария Херби, ще получиш удар и ще изплюеш и последния факт, който съхраняваш — загледана в ледения бежов куб, си помисли тя. — Странното е, че… ми се иска никога да не бях виждала тази проклета мумия — нищо в цялата вселена не би могло да ме направи по щастлива.“

Като момиче, Джилиън бе мечтала да пътува сред звездите и някой ден да извърши смели, забележителни неща. Двамата с Том бяха планирали кариерата — и брака — си с една-единствена цел. Да стигнат до самия ръб между Земята и загадките на опасния космос.

Когато си спомни за тази наивна амбиция и за странното й осъществяване, Джилиън едва не се изсмя, но стисна устни и успя да сдържи горчивата си ирония.

За момента трябваше да поддържа благоприличието на тенанински адмирал.

Тенанините не обичаха иронията. И никога не се смееха.