Дейвид Брин
Брегът на вечността (7)

Непознатият

Съществуванието прилича на скитане из огромна къща. Къща, разрушена от земетръси и пожари, и сега пълна с горчива, необяснима мъгла. Винаги, когато успее да отвори някоя врата и да разкрие някое кътче от миналото, всяко откровение му носи остри вълни страдание.

След време се научава да не се поддава на болката. Или по-скоро всяка болка и пробождане изпълняват ролята на знак, потвърждаващ, че трябва да е на правилния път.

 

 

Пристигането му на тази планета — стремглаво падане през пламтящо небе — трябваше да завърши с милостива пустота. Какъв късмет беше запратил обгореното му тяло от кладата в зловонно блато?

Особен късмет.

Оттогава е познал всякакви страдания, от остри болки до едва доловими пробождания. Като ги анализира, той научава многобройните начини, по които може да боли.

Първите мъки непосредствено след катастрофата се бяха дължали на ужасните рани и обгаряния — въртоп от толкова яростно страдание, че почти не бе забелязал, когато разнородна група местни диваци го откараха със самоделна лодка като грешници, издърпващи паднал ангел от коварно тресавище. Бяха го спасили от удавяне, само за да се изправи пред друго проклятие.

Същества, настояващи да се бори за разбития си живот, когато би било много по-лесно просто да умре.

По-късно, докато го лекуваха, други видове страдание подеха симфонията на болката.

Мъките на ума.

 

 

В живота му зеят пропасти, огромни бели петна, мрачни и пусти — там, където изчезналите спомени би трябвало да са заемали мегапарсеци и години. Всяка пропаст е ужасно вледеняваща — болезнена празнота, по-дразнеща от сърбеж, който не можеш да почешеш.

Откакто е започнал да се скита по този свят, той е проучвал мрака отвътре. И с оптимизъм се вкопчва в няколко малки трофея от битката.

Един от тях е Джиджо.

Той повтаря думата в ума си — името на тази планета, на която шест изгнанически раси живеят във варварски съюз, смесена култура, различна от всяка друга под безброя звезди.

Друга дума изплува в мислите му все по-лесно с постоянното й използване — Сара. Онази, която се грижеше за него в дървесния си дом над селската воденица… която бе успокоила прииждащата паника след първото му събуждане, паника, предизвикана от вида на щипки, нокти и слузести пръстеновидни купчини — физиката на хууни, треки, кхюини и други, споделящи това примитивно изгнаническо съществувание.

Знае и други думи, като Кърт и Прити… приятели, на които сега се доверява почти колкото на Сара. Приятно му е да си мисли имената им с лекотата, с която някога, в дните преди катастрофата, са идвали всички думи.

Но е особено горд с последната си победа.

Емерсън…

Това е неговото име, толкова дълго останало забравено. Само преди ден от тъмницата му го беше освободил ужасен шок — скоро след като предизвика банда човешки бунтовници да предадат урските си съюзници в бой с ножове, в сравнение с който космическите битки изглеждаха стерилни. Кървавата лудост завърши с мощен взрив, разкъсал мръсната палатка, пронизал затворените клепачи на Емерсън със светлина и победил тъмничарите на разума.

И тогава, сред зашеметяващите лъчи за миг бе зърнал… своя капитан.

Крейдейки…

Ослепителният блясък се превърна в сияеща пяна, разкъсвана от силни удари на опашка. От нея изплува дълга сива фигура с лъскави зъби. Гладката глава се усмихваше въпреки ужасната рана зад лявото око… също като онази, лишила Емерсън от дар слово.

От гирляндите мехурчета се оформят изрази на реч, която не прилича на нито един от езиците на местните обитатели на Джиджо или на който и да е велик галактянски клан.

* Във въртенето

        на циклоида

* идва време

        за изплуване на повърхността.

 

* Време за възобновяване

        на дишането,

        на действието.

 

* За повторно присъединяване

        към великата мечта

        на морето.

 

* Настъпи време

        за теб, мой стари приятелю.

* Време да се събудиш

        и да видиш какво кипи… *

Смаяно осъзнаване придружаваше вълните от пронизваща мъка, по-ужасно от каквато и да било беда или дразнеща вцепененост.

Тогава го изпълни срам. Защото единствено смъртта можеше да оправдае забравянето на…

Крейдейки…

Земята…

Делфините…

Ханес…

Джилиън…

Как ли се бяха изплъзвали от ума му през месеците, докато се скиташе из този варварски свят с лодка, кораб и керван?

Чувството за вина можеше да го погълне… само че новите му приятели спешно се нуждаеха от помощта му и той трябваше да се възползва от краткото преимущество, предложено му от взрива, за да победи и плени похитителите им. Когато над разкъсаната палатка и мъртвите тела се спусна здрач, той вече беше помогнал на Сара и Кърт да завържат оцелелите врагове — и урси, и човеци — макар че тя очевидно смяташе избавлението им за временно.

Скоро се очакваха още по-фанатични подкрепления.

Емерсън знаеше какво искат бунтовниците. Искаха него. Не бе тайна, че е дошъл от звездите. Щяха да го предадат на небесните ловци с надеждата срещу нараненото му тяло да получат гаранции за оцеляването си.

Сякаш нещо вече можеше да спаси изгнаническите раси на Джиджо, след като Петте галактики ги бяха открили.

Сгушени около слаб огън, без друг заслон освен дрипите на палатката, Сара и останалите наблюдаваха ужасяващите поличби, които кръстосваха ледените съзвездия.

Първо от космоса се появи могъщ титан, който се понесе към близките планини, ревящ за страшно отмъщение.

По-късно по абсолютно същия път мина второ чудовище, толкова огромно, че като че ли отслаби привличането на Джиджо, докато профучаваше в небето, изпълвайки всички с дълбоки предчувствия.

Скоро след това сред планинските върхове проблесна златна мълния — бой между гиганти. Но Емерсън не се интересуваше кой е победил. Можеше да каже, че нито един от корабите не е неговият, космическият дом, за който бе копнял… и който се молеше никога повече да не види.

Ако имаше късмет, „Стрийкър“ щеше да е далеч от този обречен свят и да носи в трюма си съкровище от древни загадки — навярно ключ към нова галактическа ера.

Нима всичките му саможертви не целяха да помогнат на „Стрийкър“ да избяга?

След преминаването на колосите останаха само звезди и леден вятър, който шумолеше из сухата степна трева. Емерсън тръгна да търси разпръсналите се товарни животни на кервана. С магаретата приятелите му можеха да успеят да избягат преди да пристигнат още фанатици…

После се разнесе тътен, разтърсил земята под краката му. Ритмичен напев, нещо като

таранта таранта

таранта таранта

Това можеше да е само тропот от препускащи урски копита, очакваните бунтовнически подкрепления, дошли отново да ги пленят.

Само че по някакво чудо от мрака се появиха съюзници — неочаквани избавители, и урси, и човеци — които доведоха със себе си удивителни животни.

Коне.

Оседлани коне, очевидно също толкова голяма изненада за Сара, колкото и за него. Емерсън си бе мислил, че създанията са изчезнали от този свят, и все пак ето, че бяха тук и изплуваха от нощта, сякаш от сън.

Така започна следващият етап от неговата одисея. Езда на юг, бягство от сянката на онези ужасни кораби, бързо насочване към силуета на неутихнал вулкан.

Сега нараненият му мозък се чуди — има ли някакъв план? Цел?

Старият Кърт очевидно се доверява на тези изненадващи спасители, но трябва да има още нещо.

Емерсън е уморен да бяга без посока.

Предпочита да бяга нанякъде.

 

 

Докато конят му се носи напред, към старата музика на живота му се присъединяват нови болки — ожулени бедра и натъртено седалище, което го боли при всеки удар на копитата.

таранта, таранта, таранта-тара

таранта, таранта, таранта-тара

Чувството за вина се слива с усещане за неизпълнени задължения и той скърби за вероятната участ на новите си джиджоски приятели след откриването на тайната колония.

И все пак…

След време Емерсън си спомня как да облекчава люшкането си на седлото. И когато изгревът покрива с роса ветрилообразните дървета край речен бряг, рояци пъстри мушици политат под косите лъчи и танцуват, докато опрашват поле с лилави цветя. Когато Сара поглежда назад от коня си и му праща една от редките си усмивки, болките му като че ли загубват значение. Дори страхът от ужасните звездни кораби, разцепили небето с яростната арогантност на двигателите си, не може да помрачи растящата му радост, докато препускат към все още неизвестни опасности.

Емерсън не може иначе. Такъв е характерът му — да използва всяко възможно оправдание за надежда. Докато конските копита удрят по древната земя на Джиджо, напевът им го понася по позната нишка и му напомня за ритмична музика, съвсем различна от упоритата скръбна песен на нещастието.

тарантара, тарантара

тарантара, тарантара

Под настоятелните удари на този отсечен звук нещо в него внезапно прещраква. Тялото му неволно реагира, когато от някакво заключено ъгълче на мозъка му заприиждат неочаквани думи, придружени от разтуптяваща сърцето мелодия. Стихове се изливат в постоянен поток през дробовете и гърлото му още преди да осъзнае, че пее.

„Макар по тяло и по ум                {тарантара, тарантара}

да сме страхливи ний,                {тарантара!}

за дебнещата ни опасност        {тарантара, тарантара}

слепи ний не сме…                        {тарантара!}“

Приятелите му се усмихват — това се е случвало и преди.

„Но щом опасността е близо,        {тарантара, тарантара}

успяваме страха да скрием        {тарантара!}

като всички други тук,

като вси-чки дру-ги тук!“

Сара се засмива, присъединява се към припева и дори киселите урски придружители изпъват дългите си шии и зафъфлят.

„Но щом опасността е близо,        {тарантара, тарантара}

успяваме страха да скрием        {тарантара!}

като всички други тук,

като вси-чки дру-ги тук!“