Дейвид Брин
Брегът на вечността (165)

Склона

За Нило — застанал сред развалините на хартиената си мелница, изтощен и обезсърчен след дългото завръщане у дома — то дойде като бърза поредица от миризми.

Сладко-киселият мирис на пулпиран плат, който дими, докато се излива върху сушилните плоскости.

Ароматът на горещата кожа на покойната му жена, независимо дали вниманието й се насочеше към него след дълъг ден, през който се бе раздавала на необикновените си деца.

Мирисът на косата на Сара, когато беше тригодишна… действащ по-силно от всеки наркотик.

Нило тежко седна върху парче от стена и макар че тези чувства прелетяха в гърдите му за по-малко от кидура, нещо в него се пръсна и той избухна в сълзи.

— Децата ми… — простена Нило. — Къде са децата ми?

Нещо му подсказваше, че вече не са в неговия свят.

За Фалън — разпънат в подземно леговище на ленивец и очакващ смъртта — усещането дойде като вълна от образи. Спомени от миналото.

Тайнствените клинови дървета от Равнината на изгрева, далеч по на изток, отколкото някой беше стигал от цял век.

Ледените полета на северозапад, огромни плаващи планини със снежни кули, изваяни от вятъра.

Искрящите, дразнещи илюзии на Спектралния поток… и оазисът Кси, където нежните илии го бяха поканили да изживее дните си, споделяйки с него тайните си и величествените си коне.

Фалън не викаше. Знаеше, че Дединджър и неговите фанатици слушат от близките дюни. Когато звярът се върнеше… нямаше да им достави удоволствието да го чуят как пищи.

И все пак прииждащите спомени му въздействаха. По бузата му се стече една-единствена сълза на благодарност.

Животът е цялостен само в собствените си очи. Фалън се връщаше към своя и го виждаше като прекрасен.

За Уриел — прекъсната по средата на нови проекти — вълната премина като нежелано натрапване. Загуба на ценно време. Особено когато всичките й чираци оставиха инструментите си и впериха поглед в космоса с ниски, благоговейни стонове, въздишки или цвилене.

Уриел знаеше какво е това. Благословия. На която тя имаше прост отговор.

„И какво от това?“

Просто на гърба й лежаха прекалено много задачи, за да пилее дури за неща, които бяха извън нейната власт.

Тя сухо отбеляза на галдве:

— Радостна аз съм, че най-после си решило.

Щастлива, че ти, о, дълговечно Яйце, благоволило си най-после да действаш.

Но прости ми, ако за дълго не ликувам.

За мнозина от нас животът е твърде кратък.

За Еуаскс — мигове по-късно и на половин светлинна година разстояние — то дойде като кратко болезнено вибриране във восъка. Древен восък, трупан в продължение на много ядури от неговата купчина предшественик — стар трекски мъдрец.

От общата сърцевина на конуса бликна пара и се понесе като плътен облак от най-горния отвор.

— Хвала на съдбата…

Другите купчини се отдръпнаха от Еуаскс, уплашени от изключителния аромат, акцентиран с дивашки нюанси на джиджойска пръст.

Но старшата джофурска Купчина-жрец автоматично отвърна на благоговейния дим, като се поклони и прибави:

— Амин…