Дейвид Брин
Брегът на вечността (155)

Рети

Тя проклинаше изоставения кораб, който не реагираше на заповедите й.

Проклинаше Джилиън Баскин и делфините, които я бяха поставили в такова положение, че нямаше друг избор, освен да избяга в този ужасен капан.

Проклинаше джофурите, които бяха изстреляли ракети след корабите примамки, вместо опитно да открият жертвата си.

Но най-вече проклинаше самата себе си. Защото в крайна сметка нямаше кого другиго да обвинява.

Един по един корабите зад нейния посрещаха нападащите ги хищници. За нейна изненада кехлибарените точици не изчезваха, а ставаха тъмночервени. После всяка се понасяше назад, за да се срещне с голямата червена светлина.

Джофурите не поглъщаха пленниците си. Това щеше да им отнеме прекалено много време. Вместо това ги закачаха зад могъщия си кораб.

„Може би в крайна сметка не искат да убиват — зачуди се Рети. — Може би просто искат пленници!“

Хванала „аз“ в едната си ръка, тя нареди на учебното устройство да започне да я учи на галактически две — джофурския диалект.

Когато се приближи предназначената за нея ракета, Рети беше по-спокойна, отколкото очакваше.

— Не се безпокой, „аз“ — каза тя, като галеше малкия си съпруг. — Ще открием нещо, което им трябва, и ще сключим сделка. Само почакай и ще видиш.

Древният буюрски съд внезапно се разтърси. След мигове монотонният тътен на двигателите секна… после палубата под нея престана да я притегля.

Осветлението угасна. Но Рети все пак можеше малко да вижда. Като се опираше на стената, тя внимателно се придвижи по наклонения под и проследи източника на светлина до незатъмнен люк, през който погледна навън и видя свят от бледожълта зора.

— по-добре е от туй да сме мъртви — сухо отбеляза „аз“.

Рети се съгласи с него.