Дейвид Брин
Брегът на вечността (56)

Маканий

В просторната класна стая имаше два вида ученици.

Едната група излъчваше надежда, другата — отчаяние.

Едната беше незаконна, другата — нещастна.

Първите бяха невинни и нетърпеливи.

Вторите вече бяха видели и чули прекалено много.

# добра риба…

        # добрариба, добрариба…

                # добра-добра РИБА! #

Доктор Маканий никога не бе чувала на борда на „Стрийкър“ да се говори на първичен делфински. Поне не докато майсторът на кининка Крейдейки стягаше екипажа с непоколебимия си пример.

Уви, днес старата реч често можеше да се чуе — простото емоционално писукане, използвано от непроменените делфини в древните морета на Земята. Като корабна лекарка, дори Маканий понякога откриваше, че сумти отделни изрази, когато отвсякъде я притиснеха неприятности… и когато никой не я слушаше.

Маканий се намираше в просторно, полупълно с вода помещение. Учениците нетърпеливо се бутаха край големия резервоар и чакаха да бъдат нахранени. Имаше почти трийсет неоделфина, както и дванайсет шесторъки маймуноподобни фигури, които се катереха по покритите с лавици стени или чевръсто плуваха с ципестите си ръце. Беше останала само половината от първоначалната киквийска група, след като припряно ги бяха отвели от далечния Китръп, но оцелелите изглеждаха здрави и щастливи да лудуват с делфинските си приятели.

„Все още не съм сигурна, че постъпихме правилно, като ги взехме. Неоделфините са прекалено млади, за да поемат отговорността да станат патрони.“

Двама учители се опитваха да въведат ред сред неуправляемото множество. По-младата инструкторка — бившата главна медицинска сестра Пипоу — използваше въртяща се хамутна ръка, за да взима живи хапки от резервоара и да ги хвърля на нетърпеливата тълпа ученици. Онзи, който бе говорил на първичен — делфин на средна възраст с апатичен поглед — пляскаше с челюст около нещо синьо с гърчещи се пипала: по нищо не приличаше на риба. И все пак, докато дъвчеше, финът радостно напяваше:

# Добрариба… добра-добра-добра! #

Маканий познаваше бедния Джекаджека отпреди „Стрийкър“ да напусне Земята — бивш астрограф, който обичаше своите камери и блестящата чернота на космоса. Сега Джекаджека беше поредната жертва на дългото отстъпление на „Стрийкър“.

„Това пътуване трябваше да продължи половин година, а не две и половина, без да му се вижда краят. Една млада клиентна раса не би трябвало почти сама да се изправя пред предизвикателствата като нас.“

От тази гледна точка й се струваше чудно, че само четвърт от екипажа страда от деволюционна психоза.

„Внимавай, Маканий. Самата ти също можеш да поемеш по този път.“

— Да, наистина са вкусни, Джекаджека — напевно рече Пипоу, като превърна изблика на деградиралия делфин в урок. — Можеш ли да ми кажеш на англически откъде идва този нов вид „риба“?

По-интелигентната половина от класа, онази, която имаше бъдеще, нададе нетърпеливи сумтения и писукания. Но Пипоу погали стария делфин със сонарно насърчение и скоро изцъклените очи на Джекаджека малко се проясниха. За да й достави удоволствие, той се съсредоточи.

— О-от в-вън… Добро с-с-лънце… добра вод-д-да…

Другите ученици възнаградиха постижението му с високи аплодисменти. Но то всъщност не означаваше нищо. Лекарите също не можеха да направят нищо. Причината нямаше органичен произход.

„Деградацията е последното убежище от тревогата.“

Маканий одобряваше решението на лейтенант Тш’т и Джилиън Баскин да не показват на екипажа дневника на Алвин.

„Ако има нещо, от което да не се нуждаем в момента, това е да научим, че съществува религия, проповядваща деволюция.“

Пипоу свърши с храненето на деградиралите възрастни, докато партньорът й се грижеше за децата и киквите. После пъргаво се завъртя към наблюдаващата ги Маканий, прекоси помещението с два мощни удара с перки и изплува сред облак пръски.

— Да, докторе? Искате да ме видите ли?

Кой не би искал да види Пипоу? Кожата й лъщеше с младежки блясък и доброто настроение никога не й изневеряваше, дори когато екипажът трябваше да избяга от Китръп и да изостави толкова много приятели.

— Трябва ни опитна сестра за специална акция. Продължителна, страхувам се.

От челото на Пипоу се разнесоха прещракващи писукания.

— Аванпостът на Каа? Ранени ли има?

— Не съм сигурна. Възможно е да е хранително отравяне… или кингриична треска.

Тревожното изражение на Пипоу се поуспокои.

— В такъв случай не може ли Каа сам да се погрижи? Имам сериозни задължения тук.

— Олачан може да поеме нещата, докато те няма. Пипоу поклати глава — човешки жест, вече възприет толкова дълбоко, че го използваха дори деградиралите фини.

— Трябва да има двама учители. Не можем да смесваме за продължително време децата и киквите с нещастните.

До този момент, въпреки нарастващия брой подписи под досадната петиция за размножаване, на кораба се бяха родили само пет делфински бебета. Но тези пет малки заслужаваха грижливо напътствие. И това в двойно по-голяма степен се отнасяше за киквите — предразумни, които изглеждаха зрели за ъплифтиране от някой щастлив галактянски клан, спечелил правото да ги осинови. Това натоварваше екипажа на „Стрийкър“ с още една морална отговорност.

— Аз лично ще се занимавам с киквите… и ще освобождаваме родителите на децата от задължения на ротационен принцип, за да помагат в яслата. Повече нищо не мога да направя, Пипоу.

— Познавам Каа. Сигурно е забравил да почисти водните филтри.

Всички знаеха, че пилотът отдавна копнее за Пипоу. Делфините бяха способни да сканират душевното си състояние със сонар, така че никой не можеше да скрие такива прости, трайни чувства.

Бедният Каа. Нищо чудно, че бе загубил прякора си.

— Има още една причина да заминеш — тихо продължи Маканий.

— Така си и мислех. Да не е с-с-свързано с гравитационните сигнали и дълбочинните бомби?

— Да, скривалището ни е изложено на опасност — потвърди лекарката. — Джилиън и Тш’т имат намерение скоро да преместят „Стрийкър“.

— Искате да помогна за откриването на друго убежище ли? Като сканирам други камари боклук по пътя? — Пипоу въздъхна. — Какво още? Да композирам симфония, да изобретя звезден двигател и междувременно да сключа договори с местните?

Маканий се подсмихна.

— Според всички сведения огряното от слънцето море горе е най-приятното, в което сме попадали след заминаването си от Калафия. Всички ще ти завиждат.

Пипоу със съмнение изсумтя, а Маканий прибави на тринарен:

* Легендите, разказвани от китовете,

        * наричат една особеност „възхитителна“ —

                * приспособимостта! *

Беше ред на Пипоу да се засмее. Тъкмо такова нещо би казал капитан Крейдейки, ако беше тук.

След малко в болничния отсек Маканий приключи с последния си пациент — обичайните психосоматични заболявания и неизбежните наранявания при работа навън в бронирани костюми — запояване на метал под планина от изхвърлени кораби. Поне броят на стомашните оплаквания беше намалял, след като групи с мрежи бяха започнали да ги снабдяват с местна храна. Горното море на Джиджо, изглежда, изобилстваше с живот, голяма част от който ядивен, ако не забравяха и съответните добавки. Тш’т дори мислеше да позволи свободното разхождане навън… но точно тогава сензорите регистрираха навлизането на звездни кораби в орбита.

Преследване ли беше това? Нови разярени флоти, алчни за тайните на „Стрийкър“? Никой не би трябвало да е успял да проследи пътя на Джилиън край свръхгиганта, чиито саждиви ветрове бяха обезвредили стражевите роботи на Института по миграциите.

„Но идеята не се оказа толкова оригинална, колкото се надявахме. Други са дошли преди нас, включително престъпна банда човеци. Не би трябвало да се изненадваме, че и преследвачите ни са се досетили за същото.“

Хронометърът й изпиука. Корабният съвет — двама делфини, двама човеци и един луд компютър — отново щеше да заседава, за да измислят как да се справят с неумолимата вселена.

Имаше и шести член, който присъстваше мълчаливо и на всеки завой предлагаше нови комбинации от възможности и катастрофи. Без неговата помощ „Стрийкър“ отдавна щеше да е унищожен или пленен.

„А може би без нея всички вече щяхме да сме си вкъщи.“

Така или иначе, нямаше как да избегнат нейното участие.

Ифни, капризната богиня на късмета.