Дейвид Брин
Брегът на вечността (140)

Алвин

Оказа се, че няма нужда да обяснявам нищо на родителите си. Джилиън и Уриел вече го бяха направили преди да дойде време за заминаването.

Шестте раси трябва да бъдат представени, бяха казали те. Пък каквото стане.

Нещо повече, аз бях заслужил правото да отида. Приятелите ми също.

Така или иначе, кой можеше по-добре да разкаже историята на Джиджо?

Му-фаук и Йоуг-уейюо нямаха друг избор, освен да приемат решението ми. Нима Джиджо щеше да е по-безопасно място, отколкото битката с джофурите в космоса? Освен това вече бях сменил гръбначните си прешлени. Вече сам можех да взимам решенията си.

Майка ми се обърна с гръб към мен. Погалих бодилите й, но тя заговори, без да ме поглежда.

— Благодаря ти, че се върна от мъртвите. Почети ни, като създадеш свои собствени деца. Назови първородното на името на прачичо си, който е бил капитан на „Ауф-Вухуш“. Цикълът трябва да продължи.

С тези думи тя позволи на сестра ми да я отведе. Чувствах се едновременно трогнат и слисан от заповедта й. Чудех се как ще успея да я изпълня.

Татко, Бог да го благослови, бе по-философски настроен. Той пъхна в ръцете ми чанта, пълна с цялата му колекция книги от автори от Новата вълна, представляваща литературното възраждане на Джиджо — урси, хууни и г’кеки, напоследък започнали да се изразяват по уникален начин върху хартиени страници.

— Нека това ти напомня, че човеците не са единствените творци на културата ни. В нашата хармония има нещо повече, синко.

— Зная, татко — отвърнах аз. — Аз не съм пълен човекоподражател.

Той кимна и прибави ниска умбла.

— Говори се, че преди тайнокорабът ни да пристигне на Джиджо, ние, хууните сме били кисели педанти. Легендите разказват, че не сме имали дума за „шега“. Ако това е вярно — и в случай че срещнеш някого от нашите досадни братовчеди — разкажи им за морето, Хф-уейюо! Разкажи им как вятърът надува платната — звук, който никой двигател не може да уподоби. Научи ги да обичат жилещите пръски. Покажи им всички неща, които нашите патрони никога не са им показали. Това ще е дар от нас — щастливо обречените — за онези, които не познават радост в небесата.

Другите се сбогуваха по-лесно.

Кхюините са свикнали да пращат мъжкарите си на рисковани начинания за благото на кошера. Майките на Клещовръх все пак украсиха корубата му с някаква горда инкрустация и му пожелаха успех.

Урсите повече се интересуват от работата си, от верността си и от самите себе си. Ур-ронн не беше подложена на сълзлива сантименталност. Отчасти заради дъжда, двете с Уриел бързо се сбогуваха. Ковачката навярно виждаше във всичко това изгодна сделка. Тя загубваше най-добрия си чирак, но печелеше компенсация.

Уриел изглеждаше много по-разстроена от това, че губи Тюг. Но нямаше какво да направи. Земянитите се нуждаят от трек. И не от който и да е трек, а от най-добрия алхимик, който можем да им дадем. Освен това той ще носи на всички раси късмет.

Приемните родители на Хък се опитаха да изразят скръб от заминаването й, но искрената им нежност към нея не можеше да ги накара да тъгуват. Хууните не са човеци. Ние не сме в състояние да прехвърляме телесната връзка върху онези, които не са от нашата кръв. Привързаността ни е по-дълбока, но по-тясна от тази на земянитите. Навярно това е в наш минус.

Така че ние петимата отново се качихме на борда, вече като официални представители и като възрастни. Аз бях сменил прешлените си, а Клещовръх се перчеше с новата си инкрустация. Ур-ронн нямаше с какво да парадира, но всички забелязахме, че една от люпилните й торбички вече не е девствено бяла, а синя и че вътре се гърчи и протяга новият й съпруг.

Хък носеше свой собствен признак за зрялост — тясна дървена тръба, запечатана с восък в двата края. Макар и скромна наглед, тя може би бе най-важното нещо, което взехме от Склона.

Влязохме в металния кит. Хуфу седеше на рамото ми. Титлалът Калнокракия също бе с нас. Дали го бяха изгонили за престъплението, че е издал древната им тайна? Или също като нас го почитаха с възможността да живее или умре за Джиджо?

Сара Куулън стоеше между шимпанзето си и ранения звезден мъж, докато огромните врати се затваряха и ни откъсваха от фенерите на кея, от родния ни град и от тътнещото небе.

— Е, тук поне е по-удобно, отколкото миналия път, когато се спуснахме във водата с тъп стар изкорубен дънер — отбеляза Хък.

Клещовръх гневно изсъска през кракоустите си:

— Комфорт ли ти се приискал? Бедното малко г’кекче иска да ме поязди и да се гушне в легълцето?

— Нлъквайте, вие дваната — изръмжа Ур-ронн. — Какъв къснет! Ифни да ни даде за конфания тълфа от невежи!

Хуфу се настани наблизо, докато умблирах, изпълнен със странно, примирено удоволствие. Заяжданията на приятелите ми бяха единствената неизменна черта на живота от онези наивни дни, когато бяхме малчугани и мечтаехме за приключения в нашата „Ууфонска мечта“. Приятно е да знаеш, че някои неща са постоянни във времето и пространството.

Уви, Хък не бе споменала за истинската разлика между онова предишно пътуване и сегашното.

Тогава ние искрено вярвахме, че с малко късмет отново ще се върнем вкъщи.

Този път бяхме убедени в обратното.