Дейвид Брин
Брегът на вечността (143)

Дуер

Най-после прехвърли Ръбатата планина и бурята отслабна достатъчно, за да види отделни съзвездия. Пролуките в облаците се разшириха и той забеляза далечна светлина на запад.

Спомни си как преди няколко месеца беше тичал през тази степ, докато водеше Данъл, Лена и Дженин към Сивите хълмове. Все още носеше белезите от онзи тежък преход, когато острите като ножове стъбла разкъсваха дрехите и нараняваха оголената им плът.

Този начин на пътуване бе по-удобен. Разбира се, ако оцелееш сред мълниите, тътените и ужасяващите планински върхове, които се извисяваха в нощта като гигантски нокти.

Може би в края на краищата щеше да е по-добре да върви пеш.

Зазоряването означаваше, че е време да се приготви.

Заспалите машини щяха да се събудят, когато първите лъчи осветяха балоните примамки и затвореха електрическите вериги. Компютрите, извадени от древните звездни кораби, щяха да започнат безполезните си изчисления.

„Джофурите вече трябва да са на път.“

Вдигна ръка към челото си и докосна рюка, който му бяха дали. Симбионтът се плъзна върху очите му. Всичко наоколо незабавно се промени. Контрастите се подсилиха. Изчезнаха всички следи от мъгла. Дуер видя изгряващото слънце и далечните блясъци на поне десет летящи балона, сега пръснати далеч на изток, оцелели от бурята, която ги беше отнесла на такова огромно разстояние.

Извади от торбичката на пояса си четири кристала, пъхна ги между преплетените пръчки на коша и те засияха на косите слънчеви лъчи. Носеше и чук, но засега не му трябваше. Впери поглед, за да потърси Сивите хълмове.

„Идвам, Дженин. Скоро ще съм при вас, Лена.

Трябва да преодолея още само няколко препятствия.“

Опита се да си представи лицата им, вглеждайки се по-скоро в бъдещето, отколкото в суровото минало. В раницата си носеше сетивен камък, който щеше да засияе, ако по някакво чудо върховните мъдреци дадяха сигнал, че всичко е свършило. Ако всички звездни кораби си заминеха и имаше основания да се вярва, че няма да се завърнат. Дотогава Дуер трябваше да открие Лена и Дженин и да им помогне да подготвят изолираното племе за съдбата му — завръщане на Склона или вечно криене в пустошта.

„И в двата случая това е работа, за която съм обучен. Задължение, което зная как да изпълня.“

Но му бе трудно да успокои тревожните си мисли. Кой знае защо, Дуер си спомняше за Рети, раздразнителното преждевремско момиче, което беше решило да остане на „Стрийкър“. Нищо чудно — тя не искаше от живота нищо друго, освен да напусне Джиджо, и това изглеждаше най-вероятният, макар и рискован начин.

Но мислите на Дуер се въртяха около съвместното им приключение — като пленници на даникския робот, когато ловецът беше пренасял машината през реки, превеждайки силовите й полета през собствената си пулсираща нервна система…

И изведнъж разбра. Споменът не бе случайност.

А предупреждение.

По гърба му полазиха тръпки. Зловещо познати.

— Мамка му! — извика той и се завъртя на запад…

… точно навреме, за да види огромен предмет, син и заоблен като дяволско лице, да се носи покрай върховете на Ръбатата планина и изпреварвайки собствения си звук да се спуска към него.

Беше все едно да гледа полета на стрела, насочена право към лицето му. След секунди звездният кораб сякаш изпълни света!

Дуер затвори очи и се приготви да посрещне смъртта…

Изтекоха кидури, по две за всеки удар на сърцето му. След двайсетина в коша се блъсна стена от звук и го разтърси като гръм.

Но звукът бе всичко.

„Пропусна ме!“

Насили се да отвори очи, завъртя се…

… и го видя на изток — да лети към балоните примамки.

Чудовището бе профучало над него. Неизбежният сблъсък беше мираж. Корабът бе минал поне на левга нагоре и не му беше обърнал внимание.

„Но не може да пропусне примамките — помисли си той. — Те са на открито.“

Длетото, неговият кхюински приятел от детството, бе докладвал, че балоните сякаш са прозрачни за джофурските уреди. „Но това е било през нощта. Сега вече е почти съвсем светло. Със сигурност ще ги видят.“

А може би нямаше. Дуер си спомни колко беше възбудила Нис идеята за балоните, а тимбримският компютър разбираше джофурите. Навярно Джилиън Баскин знаеше какво прави.

Идеята бе да объркат врага. Да го накарат да обикаля в търсене на предполагаемите кораби, които можеше да засече съвсем слабо.

Естествено космическият гигант намаляваше скоростта и описваше дълга спирала около района. Сияние от изместен въздух като че ли пречупваше всякаква светлина в близост до огромната сфера. Рюкът му показваше, че има някакъв щит — очевидно основа за самоувереността на джофурите в собствената им непобедимост.

Дуер протегна ръка към чука на пояса си… и зачака.