Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Сара

От тревожна мъгла пътуването се превърна в нещо, предизвикващо… почти свръхестествен възторг.

Но не и отначало.

Когато неочаквано я настаниха върху препускащо същество, изскочило направо от митологията, първата й реакция беше ужасена изненада. Със сумтящите си ноздри и огромна глава конят бе по-страшен от каменния паметник на изчезналия вид в Тарек. Мускулестото му тяло се огъваше с всеки скок напред и разтракваше зъбите й, докато пресичаха предпланините в централната част на Склона пол светлината на бледата луна.

Дори две безсънни денонощия по-късно появата на ескадрона от легендарни животни в разрушения лагер на урунтаите заедно с въоръжени урси все още й се струваше като сън. Сара и нейните приятели тъкмо се бяха спасили — предишните им похитители лежаха или мъртви, или завързани с ивици плат от разкъсаната палатка — но тя всеки момент очакваше отново да попадне в плен. Само че вместо нови врагове от мрака бяха изскочили тези озадачаващи спасители.

Озадачаващи за всеки друг освен за Кърт Сапьора, който посрещна новодошлите като дългоочаквани приятели. Докато Джома и Непознатия с възклицания се дивяха на истинските коне, Сара изобщо не успя да реагира, когато се озова върху седлото.

Длетото прояви желание да остане до слабия огън и да се грижи за ранените, макар че всяко нещастно завъртане на синия му купол излъчваше завист. Сара би разменила мястото си с кхюинския си приятел, но хитиновата му броня беше прекалено тежка, за да бъде носена от кон. Едва имаше време насърчително да му махне с ръка преди групата да поеме по същия път, по който бе дошла, и да я отнесе в нощта.

От чаткащите копита скоро я заболя глава.

„А това сигурно е нищо в сравнение с плена при човешките шовинисти на Дединджър и онези урунтайски фанатици.“ Макар и нетраен като летлива сапьорска смес, съюзът на ревнителите беше обединил сили, за да плени Непознатия и да го продаде на ротенските нашественици. Но те бяха подценили тайнствения пътешественик. Въпреки немотата си, звездният човек бе намерил начин да възпламени подозрителността между урси и човеци в кървава битка.

„И така ни направи господари на съдбата си, макар и за кратко.“

После се бяха срещнали с друг съюз между човеци и кентавровидни урси! Много по-добронамерена група, но също толкова твърдо решена да я отведе Ифни знае къде.

Когато ярката Торген се издигна над хълмовете, Сара погледна към урските воини, чиито сиво-кафяви хълбоци бяха покрити с бойни цветове, по-фини от ярките багри на Урунтай. И все пак в очите им пламтеше същият мрачен огън, в който войната хвърляше урските души. Докато галопираха в боен строй, тънките им ръце стискаха арбалети, а дългите им шии се извиваха в напрегнато внимание. Макар и много по-дребни от конете, урските бойци излъчваха ужасяващо коварство.

Човешките им спасители бяха още по-удивителни. Шест жени, дошли от север с девет оседлани коня, сякаш очаквали да се върнат само с още двама-трима души.

„Но ние сме шестима. Кърт и Джома. Прити и аз. Непознатия и Дединджър.“

Нямаше значение. Мрачните ездачки изглеждаха безразлични към факта, че се налага да пътуват по две на кон.

„Затова ли всички са жени? За да не претоварват конете?“

Въпреки че ловко яздеха огромните си коне, жените изглеждаха неспокойни заради хълмистия терен, осеян с дерета и скали. Сара разбра, че не обичат да пътуват нощем по непознати пътища. И не можеше да ги обвинява.

Не познаваше нито една от тях. Това би могло да я изненада преди месец, като имаше предвид малкото човешко население на Джиджо. Склонът, изглежда, беше по-голям, отколкото си бе мислила.

„Дуер често разказваше за пътуванията си на разузнавателни мисии, възложени му от мъдреците. Твърдеше, че е бил навсякъде в диаметър от хиляда левги.“

Брат й никога не бе споменавал за яздещи коне амазонки.

Сара за миг се зачуди дали не идват от космоса, тъй като това очевидно беше годината на космическите кораби. Но не. Въпреки странния жаргон, напрегнатата им реч се отнасяше към джиджойски диалекти, които тя познаваше от проучването си. И макар, изглежда, да не познаваха района, ездачките знаеха, че трябва да се навеждат, за да избягват мигурвовите дървета, когато пътят минаваше близо до лепкавите им клони. Въпреки че с жестове го бяха предупредили да не докосва шушулките им, Непознатия любопитно протегна ръка към една от тях и трябваше да го научи от собствен опит.

Тя погледна към Кърт. Сухото лице на сапьора изразяваше все по-голямо задоволство с всяка измината левга на юг. За него съществуването на конете не бе изненада.

„Казвали са ни, че нашето общество е открито. Но очевидно има тайни, известни само на малцина.“

Не всички сапьори ги знаеха. Племенникът на Кърт с радостно удивление бъбреше, докато разменяше широки усмивки с Непознатия…

Сара се поправи.

„С Емерсън…“

Хвърли поглед към тъмнокожия мъж, спуснал се от небето и облекчил болките от изгарянията си в мрачното блато край Доло. Звездният пътешественик вече не беше онзи полутруп, за който се бе грижила в дървесната си къща, и се оказваше изобретателен любител на приключенията. Макар и все още почти съвсем ням, само преди няколко мидури той беше започнал да се удря по гърдите и безспирно да повтаря тази дума — „Емерсън“, — гордо просиял от успех, който здравите хора приемат за даденост. Произнасянето на собственото си име.

Емерсън изглеждаше съвсем спокоен на коня си. Дали това означаваше, че тези животни все още се използват на божествените светове от Петте галактики? За какво можеха да служат там, където чудотворни машини изпълняваха всяко желание само при едно кимване?

Сара погледна шимската си помощничка, за да види дали ездата не е отворила огнестрелната рана на Прити. Прегърнала с две ръце през кръста една от ездачките, Прити през цялото време беше затворила очи, несъмнено потънала в любимата си вселена от абстрактни фигури и форми свят, по-добър от този на мъката и обърканата нелинейност.

Оставаше Дединджър, водачът на бунтовниците, който яздеше със завързани ръце. Сара не изпитваше състрадание към превърналия се в пророк някогашен учен. След годините, прекарани в проповядване на войнствена ортодоксалност и в насочване на пустинните си последователи към Пътя на изкуплението, бившият мъдрец очевидно познаваше търпението. На напомнящото на ястреб лице на Дединджър обаче се бе изписало изражение, което я разтревожи.

Хладнокръвна преценка.

 

 

Разтракващият зъбите тръс се ускори, когато хълмистата пътека излезе на равен терен. Скоро урските воини на Улащу изостанаха, неспособни да поддържат такова темпо.

„Не е чудно, че някои урски кланове са негодували срещу конете след заселването на човеците на Джиджо. Животните са ни осигурявали подвижност — качество, любимо на урските капитани.“

Преди два века, след като нанесла тежко поражение на новопристигналите човеци, първоначалната фракция на Урунтай обявила конете на земянитите за военен трофей и ги избила до един.

„Смятали, че вече няма да представляваме пречка за тях, след като ни принудят да се бием пеш.“ Грешка, оказала се фатална, когато Дрейк Стари образувал съюз за борба с Урунтай и издавил водачите на култа при водопадите на Мокрите копита.

„Само че в крайна сметка конете очевидно не са изчезнали. Как е възможно през цялото това време съществуването на клан от ездачи да остане в тайна?“

И също толкова озадачаващо: „Защо се появяват сега и рискуват да бъдат разкрити като идват на среща с Кърт?“

Сигурно се дължеше на кризата със звездните кораби, сложила край на благословената и в същото време проклета изолация на Джиджо. Какъв смисъл имаше да пазят тайните си, щом беше дошъл Съдният ден?

През облачното небе вече се процеждаше утринната светлина. Сара бе изтощена и вдървена. Пред тях се разкриваха тъмнозелени хълмове.

Най-после групата спря край сенчест поток. Нечии ръце я насочиха към проснато на земята одеяло и тя с въздишка се стовари върху него.

 

 

Сънят дойде, изпълнен с образите на хората, които беше оставила.

Нило, нейният престарял баща, работещ в любимата си хартиена мелница, без да подозира, че някои заговорничат за нейното унищожаване.

Мелина, майка й, мъртва вече от години, която бе останала чужда след пристигането си в Доло с мъжка рожба на ръце.

Слабият Джошу, любимият на Сара в Библос, чието докосване я караше да забравя дори за надвисналия Каменен юмрук. Красив мошеник, чиято смърт обърка живота й.

Дуер и Ларк, нейните братя, отправили се за събора на поляните в Ръбатата планина… където по-късно бяха видели да се спускат звездните кораби.

Умът на Сара кипеше, докато тя се мяташе насън.

Накрая сънува Длетото, чийто кхюински кошер отглеждаше раци зад долоския бент. Длетото, който беше спасил Сара и Емерсън в лагера на Урунтай.

Изглежда, напоследък постоянно ми се налага да ви догонвам изсвири през три от кракоустите си кхюинският й приятел. — Но не се безпокой, ще ви настигна. Случва се прекалено много, за да го пропусна.

За Сара яката броня на Длетото бе като скала. Тя му отговори насън:

— Ще накарам вселената да спре… няма да й дам да направи нищо интересно, докато не дойдеш.

Сънуван или не, смехът на синия кхюин стопли Сара и тревожната й дрямка потъна в по-спокойни ритми.

 

 

Слънцето беше преполовило издигането към зенита си, когато някой разтърси Сара и я върна към реалния свят — една от мълчаливите ездачки, която използва архаична дума, за да съобщи, че е време за закуска. Сара предпазливо се изправи. Вълни от болка обливаха тялото й.

Омете паница овесена каша с непознати трекски подправки, докато жените оседлаваха конете и гледаха как Емерсън свири на любимата си цитра, изпълвайки долината с весела, подходяща за път мелодия. Въпреки утринната си раздразнителност, Сара знаеше, че звездният мъж просто се опитва да компенсира състоянието си. Песента бе начин да преодолее немотата си.

Кърт сгъваше спалния си чувал.

— Виж — каза на възрастния сапьор Сара, — благодарна съм на приятелите ти, че ни спасиха и така нататък. Но не можеш сериозно да се надяваш да яздим чак до… Маунт Гуен. — Произнесе името така, че прозвуча като една от луните на Джиджо.

На каменното лице на Кърт се изписа усмивка — нещо, което се случваше съвсем рядко.

— Имаш ли по-добро предложение? Естествено, ти се канеше да отведеш Непознатия при върховните мъдреци, но този път е преграден от разгневените урунтаи. И не забравяй, че снощи видяхме два звездни кораба да летят право към Поляната на събора. Ръцете и пипалата на мъдреците вече трябва да са заети.

— Как мога да забравя? — измърмори тя. Образите на гигантите, с рев пресекли небето, се бяха отпечатали в паметта й завинаги.

— Можеш да се скриеш в някое от селата, през които ще минем, но ми се струва, че когато лекарството на Пзора свърши, Емерсън ще има нужда от първокласен аптекар.

— Ако продължим на юг, ще стигнем до Гент. Оттам можем да стигнем до Овум с кораб по реката.

— Ако допуснем, че все още плават кораби… и че Овум все още съществува. И въпреки това, не трябва ли да скриеш чуждоземния си приятел при всички тези важни събития? Ами ако му предстои да играе някаква роля? Да помогне на мъдреците и Общностите? Готова ли си да провалиш единствения му шанс да се върне у дома си?

Сара разбра какво иска да каже Кърт — че възпира Емерсън като дете, отказващо да пусне на свобода излекувано горско животинче.

Около звездния човек кръжаха мухи в ритъма на странната мелодия. Откъде ли я бе научил? На Земята ли? До някоя неизвестна звезда?

— Така или иначе — продължи Кърт, — ако издържиш на ездата с тези огромни животни още известно време, можем да стигнем до Маунт Гуен по-бързо, отколкото до Овум.

— Това е лудост! Ако пътуваш по море, трябва да минеш през Овум. А обиколният път е още по-тежък — през фуниевидните каньони и Долината.

Очите на Кърт проблеснаха.

— Казвали са ми, че има… по-пряк път.

— Пряк ли? На юг? Край Гент се намира Долината на острия пясък, ужасен преход дори при благоприятни условия — а сега не е така. Забрави ли, че там са последователите на Дединджър?

— Не, не съм забравил.

— Тогава, ако приемем, че успеем да минем покрай пустинниците и огнените дюни, остава Спектралният поток, в сравнение с който всяка пустиня е като тучна ливада!

Кърт само сви рамене, но очевидно искаше Сара да продължи заедно с него към искрящата планина, далеч от мястото, където тя се беше заклела да отведе Емерсън. Далеч от Ларк и Дуер, от ужасната привлекателност на яростните звездни кораби. Към най-свещената част на Джиджо, известна най-вече с едно — с това как планетата се подновява с изтичаща лава.