Дейвид Брин
Брегът на вечността (119)

Ларк

Мигът, който Ларк се молеше никога да не настъпва. Стените не бяха разбити, разкъсани от бойните глави на връхлитащите бамбукови стволове. Вместо това взривовете започнаха да се отдалечават, после стихнаха. След преодоляването на първоначалната изненада разтърсващите пода вибрации на джофурските отбранителни оръдия се промениха — от отчаяни залповете станаха самоуверени, сякаш прииждащите ракети бяха просто досадна напаст.

После се спусна тишина. Всичко беше свършило.

Той пусна парчето от Яйцето, после и Линг. Сви колене към корема си, обгърна ги с ръце и тъжно започна да се люлее. Никога не се бе чувствал толкова разочарован, че е жив.

— Уф, толкова малко оставаше! — въздъхна Линг, очевидно радостна, че е оцеляла. Не че Ларк я обвиняваше. Тя може би все още хранеше надежди за бягство или че ще я спасят с някаква размяна на пленници. Всичко това можеше да се превърне просто в поредния епизод от мемоарите й. „Само епизод, също като мен — помисли си той. — Умното момче от джунглата, което някога е срещнала на Джиджо.“

Старият му приятел Харуллен може би щеше да види този провал откъм положителната му страна. Сега разярените джофури навярно щяха да унищожат целия разумен живот на планетата, а не само г’кекските си кръвни врагове. Нима това не съответстваше на собствените разбирания на Ларк? На неговата ерес?

„Мястото на Шестте раси не е тук, но и не заслужават да бъдат изтребени. Исках всичко да стане мирно, достойно и по наша собствена воля. Без насилие. Без цялото това опожаряване на гори и долини.“

— Гледай!

Той вдигна очи към Линг, която се беше изправила и сочеше към Еуаскс. Купчината продължаваше да се тресе, но един от пръстените по средата се гърчеше в конвулсии. От двете му страни се образуваха пулсиращи неравности, които разкривяваха кръглата му форма.

Двамата мъже застанаха до Линг и с невярващи очи зяпнаха, когато неравностите започнаха да се превръщат в кръгли, издаващи се навън подутини, задържани единствено от опънатата мембрана. Краката на основния пръстен конвулсивно се свиваха.

Човеците отскочиха назад, когато Еуаскс внезапно се плъзна по пода, първо към бронираната врата, после обратно, и пак, и пак — докато накрая рухна на пода.

Средният пръстен продължаваше да пулсира.

— Какво прави? — стъписано попита Линг.

Ларк трябваше да преглътне преди да отговори.

— Вленира. С други думи, ражда. Треките не го правят често, защото застрашава единството на купчината. Обикновено пъпкуват ембриони и ги оставят да растат сами.

Ран зяпна.

— Ражда ли? Тук? — Очевидно знаеше повече за убиването на джофурите, отколкото за останалите моменти от житейския им цикъл.

Ларк разбра — кататонията на Еуаскс не се дължеше само на изненадващата ракетна атака. Шокът беше предизвикал конвулсии, които отдавна бяха очаквали подходящия момент.

Мембраните започнаха да се разкъсват. Един от новите пръстени, голям почти колкото главата на Ларк и оцветен в тъмнолилаво, изпълзя навън. Другият, по-малък и тъмночервен, се измъкна през слузеста подутина, като влачеше зад себе си зловонни, мазни нишки. И двата пръстена се плъзнаха по страните на купчината, после пропълзяха по металния под, за да се свият в сенките на килията.

— Ларк, виж — каза Линг.

Той едва откъсна поглед от отвратителната, но хипнотизираща гледка на мазните новородени. После с олюляване се приближи до жената и видя, че сочи пода.

— Докато тичаше насам-натам… остави тази следа по пода.

„И какво от това? — помисли си Ларк. По металните плочи имаше мазни петна. — Треките често го правят.“

После премигна, разпознал англически букви. Една, две, три…