Дейвид Брин
Брегът на вечността (44)

Из записките на Джилиън Баскин

Иска ми се да можех да се представя на Алвин. Струва ми се, че вече познавам хлапето, след като прочетох дневника му и подслушвах разговорите му с неговите приятели.

Тяхното познаване на англическите идиоми от двайсет и трети век е толкова съвършено и пламенният им ентусиазъм е толкова различен от този на хууните и урсите, които съм срещала преди да пристигна на Джиджо, че често почти забравям, че слушам извънземни. Разбира се, ако оставя настрани странната интонация, която приемат за даденост.

После един от тях излага зловещо изкривена логика, което ми напомня, че в крайна сметка те не са просто човешки хлапета, преоблечени в карнавални костюми, за да приличат на рак, кентавър и сепия в инвалидна количка.

Докато разговаряха, те се чудеха (и не мога да ги обвинявам) дали са затворници, или гости в това подводно скривалище. Разсъжденията им доведоха до широкообхватна дискусия, сравняваща пленничеството на различни известни литературни герои. Ето най-интересните им идеи:

Ур-ронн вижда „Ричард II“ като разказ за законен бизнес преврат, а Болингбрук като истинския чирак на краля.

Червеният кхюин Клещовръх твърди, че героят от хрониките на Фенг Хо бил държан в императорския харем въпреки волята му, макар че имал достъп до осемстотинте красавици и че можел да си тръгне по всяко време.

Според Хък пък било досадно, че Шекспир бил отделил толкова малко внимание на злата жена на Макбет и особено на опита й да избегне греха, като потърси изкупление в предразумно състояние. Хък има идея за продължение, в което да опише „ъплифта на дамата от угарното й състояние“. Нейната амбициозна творба щяла да е моралите за предателството и съдбата в Петте галактики!

Като оставя настрани тези ексцентрични осенения, аз съм удивена, че една безпросветна общност от изгнаници тук на Джиджо внезапно е потънала в писмено познание, донесено й от човешки заселници. Каква иронична противоположност с положението на Земята, със собствената ни култура, почти изличена от излагането й на влиянието на Великата галактическа библиотека. Невероятно е, че Шестте раси очевидно са се приспособили с жизненост и увереност, ако Хък и Алвин изобщо могат да се смятат за типични техни представители.

Желая успех на експериментите им.

Признавам, че все още ми е трудно да разбера религията им. Те като че ли приемат за даденост концепцията за „изкупление“ чрез деволюция, но нейната привлекателност ми убягва.

За моя изненада, корабната ни лекарка каза, че я разбирала много добре.

— Всеки делфин израства, чувствайки призива — рече ми Маканий. — Насън умовете ни все още се носят из безкрайните песенни земи на Делфинския сън. Той ни зове да се завърнем към изконната си природа винаги, когато напрежението на разумността стане прекалено силно.

Този делфински екипаж е под напрежение от цели три дълги години. Персоналът на Маканий трябва да се грижи за двайсет и четирима пациенти, които вече са „избавени“, както би се изразил някой джиджоец. Тези делфини са се върнали към изконната си природа, да. С други думи, ние сме ги загубили като другари и опитни колеги също толкова сигурно, както ако бяха мъртви.

Маканий се бори с упадъка винаги, когато открие симптомите му, и все пак запазва философското си настроение. Тя дори предлага теория, обясняваща защо идеята толкова ме отвращава.

Каза нещо подобно:

— Навярно вие, човеците, се страхувате от този житейски път, защото расата ви е трябвало сама да постигне разумността си в продължение на хиляди безпросветни поколения. Ние, фините — и урсите, кхюините и хууните, както и всеки друг галактянски клан — сме получили този дар от някоя раса, която е извървяла пътя преди нас. Не можете да очаквате да го ценим толкова много, колкото вас, които е трябвало да се борите за същото на такава цена. Привлекателността на така наречения Път на изкуплението навярно е като бягането от училище. Има нещо изкусително в идеята да се откажеш, да изоставиш учението и усилията да поддържаш точността на ума си. И какво, ако се отпуснеш? Потомците ти ще получат нова възможност. Ново начало нагоре по пътя на ъплифта с нови патрони, които да им показват посоката.

Попитах Маканий дали смята това за особено привлекателно. Идеята за нови патрони. Дали делфините ще са по-добре с напътствието на друга раса, вместо Homo sapiens?

Тя се засмя и отговори на възхитително двусмислен тринарен:

* Когато зимата праща лед

        * и ръмжи по небето на север,

                * ленивите обичат топлото течение! *

Забележката на Маканий ме накара отново да се замисля над въпроса за произхода на човека.

Повечето хора на Земята, изглежда, предпочитат да не дават директен отговор на въпроса дали нашият вид е получил помощ от генетични експерти преди епохата на науката и после на контакта. Упоритите дарвинисти все още имат стабилни позиции, но малцина притежават смелостта да твърдят, че галактянските специалисти грешат, когато на основата на древния си опит заявяват, че единственият път към разумността е ъплифтът. Мнозина земни граждани приемат думите им за истина.

Така че в популярни предавания по медиите и в частни разговори сред човеци, делфини и шими продължава спорът за това кои може да са били нашите изчезнали патрони. При последното преброяване имаше седемдесет кандидати — от тувалийците и летаните, та чак до слънчеви духове и пътешественици във времето от някакво странно деветнайсето измерение.

Докато съвсем малко делфини вярват в изчезналите патрони, мнозинството са като Маканий. Те твърдят, че ние, човеците, трябва да сме го направили сами, борейки се срещу мрака без каквато и да било външна намеса.

Как го каза капитан Крейдейки? А, да.

 

 

— Съществува расова памет, Том и Джил. Спомени, които могат да се разкрият чрез дълбок медитативен кининк. От нашите мъгляви като сън легенди идва един конкретен образ — на маймуноподобно същество, което гордо плава в морето върху дънер. То твърди, че съвсем само го било издълбало с каменна брадва и че иска поздравления от безразличния космос… И аз ви питам: кой нормален патрон би оставил клиента си да постъпи по такъв начин? Начин, който ви е правил толкова смешни? Не. Още отначалото знаехме, че вие, човеците, сте били ъплифтирани от аматьори. От самите себе си.

 

 

Поне така си спомням думите на Крейдейки. На Том му се сториха забавни, но си спомням как предположих, че нашият капитан крие част от историята. Че има още, че я запазва за друг път.

Само че друг път нямаше.

Докато онази вечер вечеряхме с Крейдейки, „Стрийкър“ се носеше по неясен страничен път в Плиткия куп.

След ден-два всичко се промени.

 

 

Вече е късно и трябва да свършвам с тези бележки. Да се опитам малко да поспя.

Ханес докладва за противоречиви резултати от инженерната работа. Двамата с Каркаетт открили начин да свалят от корпуса на „Стрийкър“ част от въглеродното покритие, но по-сериозната работа само още повече щяла да повреди и без това слабите ни стени, така че за момента това било изключено.

От друга страна, контролните параметри, които измъкнах от библиотечния куб, позволили на групата на Суеси да върне към живот два от онези изхвърлени звездни кораби! Те, разбира се, са си боклуци, иначе буюрите са щели да ги вземат със себе си, когато са си заминавали. Но, изглежда, престоят в ледената вода не им се е отразил. Навярно корпусите ще могат да се използват за нещо. Във всеки случай поне инженерите ще имат с какво да се занимават.

Нуждаем се от развлечение, след като сега „Стрийкър“, изглежда, за пореден път е хванат в капан. Галактянските крайцери отново ни притиснаха в далечен ъгъл на вселената, копнеейки да отнемат живота и тайните ни.

Как?

Непрекъснато мисля за това. Как са успели да ни проследят?

Пътят покрай Измунути изглеждаше съвсем сигурен. Други преди нас успешно са бягали оттам. Например предците на Шестте раси.

Трябваше да се получи.

 

 

В другия край на тази тясна стая гледам към малка фигура под лъча на прожектора. Моят най-близък спътник, откакто Том изчезна.

Херби.

Нашата награда от Плиткия куп.

Носител на надежди и лош късмет.

Дали онези безброй прозрачни кораби, които открихме в онази странна вдлъбнатина в пространството, не са били прокълнати? Дали когато Том намери път сред техните искрящи полета и взе Херби като сувенир, не е донесъл и проклятието, което ще ни преследва, докато не върнем проклетия труп в милиард годишната му гробница?

Преди древната мумия ми се струваше хипнотизираща. Загатването й за хуманоидна усмивка ми изглеждаше почти иронично.

Но постепенно я намразих и заедно с нея целия космос, из който това откритие ни накара да бягаме.

С радост бих я дала, за да се върне Том. За да забравим последните три години. За да се върнем в онези невинни стари дни, когато Петте галактики бяха просто много, много опасни и все още имаше такова нещо като дом.