Дейвид Брин
Брегът на вечността (9)

Алвин

Докато лежах замаян и полупарализиран в металната килия, заслушан в бръмченето на двигателите на механичния морски дракон, който ме отнасяше заедно с приятелите ми в неизвестността, нямаше как да следя изтичането на времето.

От разбиването на самоделната ни подводница, на нашата прекрасна „Ууфонска мечта“, сигурно бяха изминали поне два дни преди да се свестя достатъчно, за да се запитам: „Ами сега?“.

Смътно си спомням лицето на морското чудовище, когато за първи път го видяхме през примитивния ни илюминатор, осветено от прожектора на „Мечтата“. Тази гледка продължи само миг, докато огромното метално нещо се издигаше към нас от черните, ледени глъбини. Ние четиримата — Хък, Клещовръх, Ур-ронн и аз — вече се бяхме примирили със смъртта… обречени на забрава на морското дъно. Експедицията ни се беше провалила, вече не смеехме да си мислим за подводни приключения, а като уплашени хлапета изпразнихме червата си от ужас, докато чакахме жестоката бездна да разбие на безброй парченца изкорубения ни дървесен дънер.

Внезапно пред нас изскочи онази огромна фигура и широко разтвори челюсти, за да погълне „Ууфонска мечта“ цяла.

Е, почти цяла. Докато влизахме в пастта й, понесохме страничен удар.

Сблъсъкът разби малката ни капсула.

Последвалото все още ми е в болезнена мъгла.

Предполагам, че няма нищо по-страшно от смъртта, но след онзи удар имаше мигове, в които гърбът ме болеше толкова силно, че исках просто да изтътна през натъртената си гръклянна торбичка последна умбла и да кажа сбогом на младия Алвин Хф-уейюо — начеващ лингвист, човекоподражателски писател, суперски дързък и непочтителен син на Му-фаук и Йоуг-уейюо от пристанището Ууфон, Склона, Джиджо, Галактика четвърта, Вселената.

Но останах жив.

Струва ми се, че просто не изглеждаше по хуунски да се предам след всичко, което бях преживял заедно с приятелите си, за да стигна дотук. Ами ако бях единственият оцелял? Бях длъжен пред Хък и другите да продължа.

Килията ми — затвор, болнична стая? — е само два на два на три метра. Съвсем недостатъчно пространство, дори за не съвсем пораснал хуун. И става още по-тясно винаги щом някой шестокрак метален демон се опита да се напъха вътре, за да лекува наранения ми гръб, докосвайки ме с — както предполагам (или се надявам!) — тромава предпазливост. Въпреки усилията им, болката приижда на ужасни вълни и отчаяно копнея за лекарствата на Стария Смрадльо — нашият трекски аптекар у дома.

Идва ми наум, че може би никога вече няма да мога да ходя… да видя семейството си или да зърна морските птици, прелитащи над отпадъчните кораби, хвърлили котва под куполовидните дървета на Ууфон.

Опитах се да говоря на насекомоподобните гиганти, които влизат и излизат от килията ми. Макар че тялото на всеки от тях е по-дълго от височината на баща ми с разширен заден край и тръбовидна черупка, твърда като буюрска стомана — не можех да не си ги представям като огромни фувнтуси, онези шестоноги гадини, които гризат стените на дървените къщи и изпускат сладникава смрад.

Тези същества миришат на прегряла машинария. Въпреки опитите ми да контактувам с тях на десетина земянитски и галактянски езици, те изглеждат по-неразговорчиви дори от фувнтусите, които ние с Хък като малки ловяхме и дресирахме, за да си правим цирк.

Хък ми липсваше през това мрачно време. Липсваше ми нейният бърз г’кекски ум и саркастично остроумие. Липсваше ми даже начинът, по който закачаше козината на крака ми с колелата си, за да привлече вниманието ми, ако твърде дълго зяпах към хоризонта, изпаднал в хуунски моряшки транс. За последен път бях видял тези колела безпомощно да се въртят в устата на морския дракон точно след като гигантските челюсти схрускаха скъпата ни „Мечта“ и ние се затъркаляхме сред треските на аматьорския си подводен съд.

Защо не се втурнах към приятелката си в онези мрачни мигове след катастрофата? Колкото и да ми се искаше, беше трудно да виждам или чувам нещо, докато вятърът с писък нахлуваше в кабината и изтласкваше навън горчивото море. Отначало трябваше да полагам усилия, само за да мога да си поема дъх. После, когато се помъчих да се помръдна, гърбът ми не реагира.

Спомням си също, че в онези мъгляви моменти зърнах Ур-ронн: размахваше дългата си шия, крещеше и вършееше наоколо с четирите крака и с двете си тънки ръце, ужасена да не потъне в отвратителната вода. Кожата й бе покрита с кръв, разкъсана от острите парчета на стъкления илюминатор, който гордо беше направила в работилницата на Уриел Ковачката.

И Клещовръх бе там. От цялата ни група той имаше най-големи шансове да оцелее под вода. Като червен кхюин, приятелят ми беше свикнал да тича из солените плитчини на петте си бронирани с хитинова обвивка крака — макар че случайното ни премятане в бездънната бездна надхвърляше всичко, което дори той бе очаквал. Струва ми се, че Клещовръх изглеждаше жив… или желанието ме кара да се самозаблуждавам?

Последният ми смътен спомен от нашето „избавление“ е изпълнен с ужасни образи, а после съм изгубил съзнание… за да се свестя в тази килия, не на себе си и сам.

Понякога фувнтусите правят нещо „полезно“ с гърба ми и той ме боли толкова силно, че с готовност бих издал всяка тайна, която ми е известна. Разбира се, ако фувнтусите изобщо задават въпроси, а те никога не го правят.

Така че не се налага да говоря за поставената ни от Уриел Ковачката задача — да открием забранено съкровище, което преди векове предците й са оставили на морското дъно. Подводен таен склад, скрит, когато урските заселници потопили корабите и машините си, за да станат просто поредната паднала раса. Само нещо ужасно неотложно можеше да подтикне Уриел да наруши Договора като извърши такава контрабанда.

Предполагам, че под „неотложност“ трябва да се разбира пристигането на чуждоземни крадци, прекъснали Събора на Обединението на шестте раси и заплашили целите Общности с геноцид.

Накрая болките в гърба ми отслабнаха достатъчно, за да преровя раницата си и да продължа да описвам злополучното си приключение в този оръфан дневник. Това малко повдигна духа ми. Даже никой от нас да не оцелее, някой ден разказът ми може да стигне до вкъщи.

Израснал в малко хуунско селище и поглъщал приключенските романи на Кларк и Ростан, Конрад и Си Шиан, аз мечтаех народът на Склона някога да каже: „Леле, този Алвин Хф-уейюо е бил страшен разказвач, не по-лош от който и да е старовремски земянит“.

Това можеше да е единственият ми шанс.

Затова прекарвах дълги мидури, стиснал в големия си хуунски юмрук тъп въгленов молив, и описвах епизодите до този момент — разказ за това как се оказах в това ужасно, ужасно положение.

— Как четирима приятели построиха самоделна подводница от кожи на гущери и изкорубен дънер на дърво гару, представяйки си лов на съкровища във Великото бунище.

— Как Уриел Ковачката подкрепи проекта ни в планинската си работилница и го превърна от полуреална мечта в действителна експедиция.

— Как четиримата се промъкнахме в обсерваторията на Уриел и чухме човешки мъдрец да говори за звездни кораби в небето, навярно носещи предречената присъда на Шестте раси.

— И как „Ууфонска мечта“ скоро увисна на стълб до Крайната скала, където свещената бездна на Бунището минава край брега. И как съскайки през разцепената си горна устна, Уриел ни каза, че на север наистина е кацнал кораб. Но с този крайцер не пристигнали галактянски съдии. С него дошли други престъпници, още по-ужасни от нашите грешни предци.

Така че ние затворихме херметичната врата и огромната манивела се завъртя. Но когато стигнахме до обозначеното на картата място, открихме, че тайният склад на Уриел е изчезнал! Нещо по-лошо — когато потърсихме проклетото нещо, „Ууфонска мечта“ се загуби и падна от ръба на една подводна скала.

Като прелиствам написаните дотук страници, мога да кажа, че разказът ми за пътуването е написан от някой, изпитвал мъчителна болка. И все пак се усеща чувство на драматизъм, което сега не мога да се надявам да постигна. Особено онзи момент, в който дъното изпод колелата ни изчезва и ние усещаме, че пропадаме в истинското Бунище.

Към сигурна смърт.

Докато не ни измъкнаха фувнтусите.

И тъй, ето ме тук, погълнат от метален кит, командван от загадъчни безмълвни същества, без да имам представа дали приятелите ми са живи, или съм останал сам. Дали са само осакатени, или умират.

Дали похитителите ми имат нещо общо с кацналия в планината звезден кораб?

Или са друга загадка, изплувала от миналото на Джиджо? Навярно останки от изчезналите буюри? А може би са още по-древни призраци?

Отговорите изглеждат оскъдни и откакто завърших разказа за пропадането и гибелта на „Ууфонска мечта“, не смея да изразходвам повече скъпоценна хартия за разсъждения. Трябва да оставя молива, макар че това ме лишава от последния ми щит срещу самотата.

През целия си живот са ме вдъхновявали човешките книги и съм си се представял като герой от някаква суперска история. Сега мога да остана нормален само ако се науча да ценя търпението.

Да оставя времето да тече, без да се тревожа.

Най-после да живея и да мисля просто като хуун.