Дейвид Брин
Брегът на вечността (46)

Тш’т

Формално тя командваше най-известния звезден кораб на Земята — красавец, почти нов според галактянските стандарти, едва деветстотингодишен. Съветът Терагенс го беше купил от пунтиктински търговец на употребявани кораби, а после го бе преоборудвал и преименувал в „Стрийкър“, за да демонстрира уменията на неоделфинските пътешественици.

Уви, очуканият кораб едва ли някога отново щеше да кръстосва големите спирални пътища. Беше обременен с дебело покритие от плътен звезден прах — а сега и хванат в капан дълбоко под водата, докато преследвачите претърсваха бездните със звукови бомби — и по всичко изглеждаше, че е обречен да се присъедини към огромната планина призрачни съдове, потънали в бавно поглъщащата ги тиня на океанските глъбини.

Нямаше го вълнението, което отначало изпълваше Тш’т. Възбудата от полета. Радостта. Нито пък откриваше голямо удоволствие от „командването“, тъй като не разработваше стратегии и не взимаше важни решения. Тази роля изпълняваше Джилиън Баскин.

За нея оставаше уреждането на десетки хиляди подробности… например, когато недоволният готвач я беше спрял в пълния с вода коридор, за да я убеди да му позволи да изплува в царството на светлината.

— Тук долу е прекалено тъмно и с-с-студено за риболов! — оплака се Булла-йо, чиято работа бе да помага в осигуряването на храна за сто капризни делфина. — Херметичните костюми адски затрудняват движенията на моята група. А виждала ли си така наречената риба, която улавяме в мрежите си? С-с-странни създания, целите в шипове и излъчващи с-с-светлина!

— Доктор Маканий определи поне четирийсет разпространени вида местни морски същества като вкусни и хранителни — отвърна Тш’т, — с-с-стига да ги допълваме с-с-със с-с-съответните прибавки.

Булла-йо обаче измърмори:

— Всички си падат по екземплярите, които уловихме по-рано в горния с-с-свят на вълни и открит въздух. Там горе плуват огромни ята прекрасни с-с-създания.

После премина на тринарен:

* Където съвършеното слънце

        * кара прелестната риба да сияе,

                * докато бяга от нас! *

— Ако искаш прясна храна — заключи той, — позволи ни да с-с-се издигнем на повърхността, както ни обеща!

Тш’т въздъхна, ядосана от разсеяността на Булла-йо. През този ранен етап на ъплифтирането си неоделфините често разбираха нещата така, както им се искаше, без да обръщат внимание на противоречията.

„От време на време го правя и самата аз.“

Тя се опита да прояви търпение, както някога ги учеше Крейдейки.

— Доктор Баскин се отказа от плановете с-с-си да прати нови групи на обляната от с-с-слънчева с-с-светлина повърхност — каза тя на Булла-йо, чиито изпъстрени страни и къса човка разкриваха наследство от делфините стенос.

— Нима не си забелязал, че над тази дълбока цепнатина бяха регистрирани гравитационни излъчвания? Или че някой хвърля звукови взривове и с-с-се опитва да ни открие?

Булла-йо наведе човка в поза на упорито нахалство.

— Можем да изплуваме голи… без да носим уреди, които извънземните с-с-са в с-с-състояние да засекат.

Тш’т се удиви на еднопосочното му мислене.

— Това би могло да с-с-стане, ако излъчванията бяха надалеч, да речем в орбита или на голяма височина. Но с-с-след като в общи линии знаят местоположението ни, те могат да обикалят ниско и бавно в търсене на радиохимични с-с-следи от молекулите в с-с-самата ни кръв. Изплувалите на повърхността фини незабавно биха ни издали.

Иронията имаше горчив вкус за Тш’т, защото тя знаеше нещо, което нямаше намерение да сподели с Булла-йо. „Те ще ни открият, независимо колко предпазни мерки нареди да вземем Джилиън.“

Така че каза успокояващо:

— Просто плувай на воля малко повече време, нали, Булла-йо? Аз с-с-също обичам да преследвам с-с-сребриста риба из топли води. Всичко може да с-с-се реши с-с-скоро.

Готвачът свадливо, но вече по-спокойно отдаде чест като плесна с гръдните си перки, и отплува да си гледа задълженията… но Тш’т знаеше, че кризата ще се повтори. Делфините не обичаха да са толкова надалеч от слънчевата светлина или от цикъла на приливите и отливите. Те не бяха създадени да живеят толкова надълбоко, където звуковите вълни се носеха по странен, обезпокоителен начин.

„Това е царството на физетер, спермацетовия кит, високочелия пратеник на древните богове на мечтите, който се спуска в дълбините, за да се бори с дългоръки демони.“

Бездната беше място, където от тъмните наноси се носеха надежди и кошмари от минало, настояще и бъдеще — място, което трябваше да остане за спящите неща.

„Ние, неоделфините, сме суеверни до дъното на душата си. Но какво може да се очаква, след като нашите любими патрони са човеци? Самите те са вълкони, примитивни според стандартите на милиардгодишната галактянска култура.“

Така си мислеше, докато дишаше дълбоко и изпълваше дробовете си с богатата на въздух течност — „оксивода“ — генетично импровизиран начин на дишане, достатъчен, но никога приятен. Още една причина мнозина от екипажа да копнеят за чистия, светъл свят на повърхността.

Тя се завъртя към мостика на „Стрийкър“ и силно се оттласна през шипящата течност, като остави кипящи облаци зад опашката си. Всяко от мехурчетата издаваше слаб звук и при появата си, и при сливането си със свръхобогатената вода. Понякога общият им шепот напомняше на призрачни аплодисменти — или на подигравателен смях, — преследващи я из целия кораб.

„Поне не се самозаблуждавам — помисли си Тш’т. — Справям се отлично. Така казва Джилиън и ми предава своята увереност. Но аз зная, че не съм създадена да командвам.“

Изобщо не беше очаквала да заеме този пост, когато пригоденият за екипаж от неоделфини „Стрийкър“ излезе от орбита около Земята. Тогава — преди около две години корабно време — Тш’т бе само младши лейтенант, пета в командването след капитан Крейдейки. И всички знаеха, че ако се наложи, Том Орли и Джилиън Баскин могат да поемат ръководството… както Джилиън в крайна сметка и направи по време на кризата на Китръп.

Тш’т не негодуваше срещу тази човешка намеса. С бягството от капана на Китръп Том и Джилиън бяха направили чудо, макар това да беше довело до раздялата им.

Не бе ли тъкмо това работата на човешките водачи и герои? Да се намесват, когато има опасност някоя криза да погуби клиентите им?

„Но към кого да се обърнем, когато положението стане прекалено ужасно дори за човеците?“

Галактянската традиция следваше строга — някои я наричаха „потискаща“ — йерархия на задължения. На расата клиент към нейния патрон. На този патрон към неговия дарител на разум… и така нататък по безкрайната верига на ъплифта чак до легендарните Прародители. Същата верига на преданост, криеща се в основата на реакцията на някои фанатични кланове при новината за откритието на „Стрийкър“ — флот от изоставени кораби с древни, боготворени обозначения.

Но пирамидата на верността си имаше и положителни страни. Тя означаваше, че всеки нов вид получава помощ, за да пресече ужасната бездна, разделяща обикновените животни от пътуващите сред звездите граждани. И ако не са в състояние да ти дадат исканите отговори, твоите патрони могат да попитат своите. И така нататък.

Джилиън се беше опитала да се обърне към тази система и отведе „Стрийкър“ от Китръп на Оакка, зеления свят, в търсене на съвет от безпристрастните учени от Института по навигация. След неуспеха си там тя подири помощ в Многоизмерната сфера — онова огромно ледено място, гигантска снежинка, обхващаше цяла слънчева система — с надеждата, че почтените същества, които живеят там, могат да им предложат мъдро избавление или поне убежище.

Доктор Баскин нямаше вина, че нито един от тези рисковани ходове не постигна особен успех. „Идеята й беше правилна — помисли си Тш’т. — Но Джилиън остава сляпа за очевидното.

Кой е най-вероятно да помогне, когато си в беда и те преследва готова да те линчува тълпа?

Съдилищата ли?

Учените от някой университет?

Или собственото ти семейство?“

Тш’т не бе посмяла да предложи идеята си. Подобно на Том Орли, Джилиън се гордееше с романтичния образ на самостоятелно развилия се земянитски клан, сам срещу вселената. Тш’т знаеше, че отговорът й ще бъде отрицателен.

Затова тайно бе започнала да осъществява собствения си план още преди „Стрийкър“ да избяга от Многоизмерната система.

„Какво друго бих могла да направя, след като корабът ни беше преследван от ужасни флоти, най-добрите членове на екипажа ни бяха изчезнали и Земята бе поставена под обсада? Нашите тимбримски приятели едва можеха да помогнат сами на себе си. Междувременно галактическите институти се оказаха покварени и Старите ни излъгаха.

Нямахме друг избор.

… Аз нямах друг избор.“

Бе й трудно да се крие, особено от някой, който толкова добре познаваше делфините, като Джилиън. След пристигането на „Стрийкър“ тук Тш’т седмици наред почти се бе надявала, че непокорството й ще се окаже напразно.

После съобщиха за гравитационни следи. Звездни кораби, навлезли в пространството на Джиджо.

„Е, значи в крайна сметка дойдоха“ — беше си помислила тя, като скри задоволството си, докато другите от екипажа шумно изразяваха недоволството си и се жалваха, че сега безмилостните врагове вече ги били притиснали в ъгъла на изоставен свят.

Искаше й се да им каже истината, но не смееше. Тази добра новина трябваше да почака.

„Ифни признава, че съм била права.“

Тш’т спря пред мостика и напълни генетично изменените си дробове с оксивода. Обогати кръвта си, за да мисли ясно преди да започне следващия етап от плана си.

„За клиентната раса има само една истинска възможност, когато любимите й патрони изглеждат победени и тя няма друг избор.

Нека боговете на древните земни океани научат и разберат какво съм направила.

И още какво може да ми се наложи да направя.“