Дейвид Брин
Брегът на вечността (91)

Сара

Трекските мехлеми изпълваха синусите й с приятна изтръпналост, сякаш беше изпила няколко чаши вино. Усещаше, че веществата действат, прогонват болката и карат погледа й да се избистря.

Един ден след завръщането й в света тя позволи на Емерсън да изкара инвалидната й количка на каменната веранда в светилището на Уриел Ковачката, за да наблюдава изгрева над царствените върхове. Прашната мъгла на запад от планината забулваше пъстроцветното чудо на Спектралния поток и Равнината на острия пясък.

Гледката отвличаше вниманието от огледалото в скута й — беше й го дала Уриел, — в което се бе вглеждала по време на закуската. Красотата на Джиджо правеше по-ясно безмълвното внушение на Емерсън.

„Светът е по-голям от всичките ни проблеми.“

Тя подаде огледалото на звездния човек, а той го скри като фокусник в широкия ръкав на робата си и се усмихна, когато тя високо се засмя.

„Какъв смисъл има да мисля за шевовете и драскотините си — каза си тя. — Белезите няма да имат значение в настъпващите дни. Оцелелите с мъка ще изкарват прехраната си от земята. Хубавите жени няма да имат никакви преимущества. Само издръжливите.“

А може би тези мисли бяха резултат от химическите вещества във вените й? Лекарства, направени от Тюг, майстора алхимик в ковачницата на Маунт Гуен. Джиджойските треки бяха научили много за лекуването на другите раси, докато кхюините, урсите, хууните и човеците бяха водили безчет битки преди Великия мир. През последните години текстовете от Библос помагаха на молекулните композитори като Тюг да допълват практическите си познания с нови идеи. Те използваха англически думи като „пептид“ и „ензим“ и бяха успели да си възвърнат част от информацията, от която техните предци се бяха отказали.

„Само че не като я изравят от някоя Библиотека. Земянитските текстове са изиграли ролята на отправна точка. Основа за нови открития.“

Това почти потвърждаваше противоречивата й хипотеза. Шест раси, изкачващи се обратно нагоре, но не по Пътя на изкуплението, пътя на своите предшественици… а по свой собствен път.

В работилниците и лабораториите, където персоналът на Уриел се трудеше в непосредствена близост до лавата и изтръгваше тайните на природата, имаше и други примери. Въпреки болките си Сара се радваше да открие на Маунт Гуен още доказателства, че джиджойската цивилизация се е отправила в нови посоки.

„Докато не дойдоха звездните кораби.“

Предната нощ на същата тази веранда тя и приятелите й празнуваха излекуването й под обсипаното със звезди небе. Хуунски моряци от недалечното пристанище умблираха тържествени балади, а чираците на Уриел изтанцуваха сложен танц, докато от гърбовете им техните миниатюрни съпрузи имитираха всяко извиване и завъртане. Сиви кхюини с инкрустирани в широките им хитинови коруби скъпоценни камъни изваяха импровизирани карикатури на гостите, като използваха сръчните си усти, за да издялат статуетки от твърд камък.

После, тъкмо когато беше в разгара си, празникът грубо бе прекъснат. Силни проблясъци осветиха хоризонта на северозапад и очертаха далечната грамада на Пламтящата планина.

Миг след това до тях достигнаха звуците, макар и приглушени от разстоянието. Сара си представи мълнии и гръмотевици, по гърба я полазиха ледени тръпки.

Малкият Джома изрече мислите на всички присъстващи.

— Чичо, Пламтящата планина изригва ли?

Лицето на Кърт бе мрачно. Но на въпроса отговори Уриел, която поклати продълговатата си глава.

— Не, нонко. Това не е изригване. Сфоред нен… — Тя погледна към отровната пустиня. — Според нен това е град Овун.

— Взривове — обади се и Кърт. — По-силни. Добре насочени. По-големи, отколкото моята гилдия може да произведе.

Това сложи край на всякакви мисли за празнуване. Най-големият град на Склона бе разрушен, а те можеха само безпомощно да гледат. Някои се молеха на Светото яйце. Други мълвяха клетви за мъст. Някой обясняваше защо всичко това ставало в ясна нощ — за да можело да се види от по-голямата част от Склона като демонстрация на непреодолима мощ.

Поразена от трагичното зрелище, Сара не можеше да мисли свързано. Ума й изпълваха образи на майки — хуунски майки, г’кекски майки, човешки майки и дори надменни кхюински царици — притиснали към себе си своите деца, докато изоставят пламтящите, срутващи се домове. Виденията се носеха около нея като ураган, докато Емерсън не й даде двойна доза трекски еликсир.

Докато потъваше в дълбок сън, тя си мислеше:

„Слава Богу, че не приех предложението за брак на мъдрец Тейн… Вече можех и аз да имам дете.

Сега не е моментът… за толкова дълбока любов.“

 

 

Сега, на дневна светлина, Сара откри, че умът й работи както преди инцидента — бързо и логично. Дори успя да измисли контекст за катастрофата от предната вечер.

„Джоп и Дединджър ще проповядват, че изобщо не е трябвало да имаме градове. Ще кажат, че галактяните са ни направили услуга като са унищожили Овум.“

Спомняше си легендите, които майка й четеше на глас от книги, представящи земянитски традиции отпреди контакта. „Повечето култури разказват саги за някакъв предполагаем златен век, когато хората знаели повече. Когато имали повече мъдрост и мощ.“

Много митове продължаваха да описват гневни богове, отмъстително разрушаващи труда на горделивите смъртни, така че мъжете и жените да не си помислят, че са достойни за небесата. Нямаше никакви достоверни доказателства, потвърждаващи тези разкази, и все пак историята изглеждаше толкова сходна, че сигурно отразяваше нещо дълбоко и упорито в човешката душа.

„Може би моята ерес винаги е била глупава мечта, а идеята ми за «прогрес» се основава само на догадки. Дори Уриел и други да са поели по друг път, сега хипотезата ми изглежда спорна.

В крайна сметка Дединджър се оказа прав.

Както и в онези легенди, боговете са решили да ни погубят.“

 

 

По-късно се получи потвърждение за трагедията. Предадоха го по хелиограф — същата система от проблясващи огледала, изненадала Сара, когато по време на стръмното изкачване от Кси случаен лъч привлече погледа й. С помощта на шифър, основаващ се на опростен галдве, трептящият сигнал следваше дълъг път от един връх на Ръбатата планина до следващия и предаваше съобщения за опустошенията край река Гент.

После пристигна свидетел — спусна се от небето като някакъв фантастичен легендарен звяр и кацна на каменния парапет на Уриел. Изпод потръпващите криле се появи млад човек и ловко се освободи от ремъците си след смело пътуване над огромната пустиня. В нормални времена успехът му би предизвикал огромна сензация.

„Но по време на война героизмът и чудотворните дела са нещо обикновено“ — помисли си Сара, докато около младежа се събираше тълпа. Крайниците му трепереха от изтощение, докато сваляше рюка, предпазвал очите му над Спектралния поток. Когато Уриел изтича от пещерите на работилницата, той отдаде чест на Ковачката.

— Преди да нападнат Овум, джофурите ни пратиха ултиматум, състоящ се от две части — прегракнало обясни той. — Първото им искане е всички г’кеки и треки да се съберат в специално определени зони.

Уриел изпусна въздух през ресните на ноздрата си — примирена въздишка, сякаш беше очаквала нещо подобно.

— А втората част на ултинатуна?

Но трябваше да почака. Кефа, ездачката от Кси, донесе чаша вода, която пилотът с благодарност изпи на един дъх. Повечето урси извърнаха поглед от неприятната гледка, но Уриел търпеливо го гледаше.

— Продължавай — напомни му тя, когато младежът с усмивка върна на Кефа празната чаша.

— Второто е, че джофурите настояват върховните мъдреци да им съобщят местонахождението на делфинския кораб.

— На „делфинския корав“ ли? — Копитата на Уриел изтракаха по каменните плочи. — Чухне неясни истории за това нещо. Слухове и фротиворечиви нанеци, фускани от ротените. Джофурите овясниха ли какво е всичко това?

Куриерът се опита да кимне, само че този път се приближи Тюг, който обхвана главата му с няколко от пипалата си. Младежът потръпваше, докато трекският алхимик отделяше мехлем за слънчевите му изгаряния.

— Изглежда… Хей, я внимавай! — Той се опита да отблъсне непреклонните пипала, после се помъчи да не обръща внимание на трека.

— Изглежда, че тъкмо тези делфини са довели и ротените, и джофурите в Галактика четвърта. Нещо повече, джофурите твърдят, че мъдреците трябвало да са във връзка със земянитския кораб. Те заплашват, че ако не им издадем местонахождението му, ще последват нови опустошения, първо Тарек, после по-малките селища, докато накрая не остане нито една сграда.

Кърт поклати глава.

— Блъфират. Даже галактяните не биха могли да намерят всичките ни дървесни къщи, скрити под мъглоплата.

Куриерът не изглеждаше толкова сигурен.

— Навсякъде има фанатици, които смятат, че това е краят. Някои вярват, че джофурите са пратеници на съдбата, дошли да ни върнат на Пътя. Единственото, което трябва да направят тези глупаци, е да запалят огън до някоя сграда и да хвърлят в пламъците малко фосфор. Джофурите могат да засекат сигнала с помощта на дъговия си телескоп.

„Дъгов телескоп… — замисли се Сара. — А, иска да каже спектрограф.“

Джома се стъписа.

— Нима ще го направят?

— Вече се случи на едно-две места. Местните жители хванали сапьорите си и ги накарали да взривят зарядите. Навсякъде другаде джофурите са установили базови лагери с по десетина купчини и трийсетина робота, които събират околните обитатели за разпит. — Гласът на младежа беше мрачен. — Нямате си представа какви късметлии сте, че сте тук.

И все пак Сара се чудеше. Възможно ли беше върховните мъдреци да изпълнят такива искания? Г’кеките нямаше да бъдат отведени от планетата, за да ги направят отново звездни богове. Що се отнася до треките, смъртта можеше да им се стори приятна в сравнение с участта, която им готвеха.

После идваше въпросът с „делфинския кораб“. Дори учената Уриел можеше само да предполага дали върховните мъдреци наистина са във връзка с група бягащи клиенти на Земята.

Навярно се дължеше на емоционално изтощение или на остатъчния ефект от лекарството на Тюг, но вниманието на Сара не се задържаше върху нещастията, за които разказваше пилотът. Когато младежът започна да описва разрушенията и смъртта в Овум, тя завъртя инвалидната си количка и се приближи до Емерсън, който бе застанал до делтапланера на куриера.

Звездният човек галеше тънките му криле и изящни рейки. Лицето му излъчваше възхищение от изобретателната конструкция. Отначало Сара си помисли, че това трябва да е същият планер, който беше видяла изложен в Библоския музей — последният от вида си, останал от легендарните дни точно след пристигането на „Убежище“, когато храбри въздушни разузнавачи бяха помогнали на човешките заселници да оцелеят през първите войни. С времето това изкуство бе забравено поради липсата на необходимите материали.

„Но тази машина е нова!“

Тя позна г’кекските мотиви, втъкани във финия лъскав плат.

— Това е трекска секреция — обясни Тюг, също изоставил тълпата, заобикаляща младия пратеник. Алхимикът споделяше наклонността на Емерсън към физическите неща, а не към думите. — Аз/ние вкусихме една нишка. Полимерът е хитроумна влакнеста структура, основаваща се на мулково влакно. През следващите мидури, когато различните ни замисли започнат да се осъществяват, той несъмнено ще намери и други приложения.

Ето го пак. Намек за тайна стратегия. План, който все още никой не й бе обяснил, макар че Сара започваше да става подозрителна.

— Простете ни/ми, че прекъснах съзерцанието ви, уважаеми Сари и Емерсъни — продължи Тюг. — Но току-що съобщение-мирис активира рецепторните зони на петия ми/ ни сетивен пръстен. Опростеният му смисъл е, че мъдрец Пурофски се нуждае от присъствието ви в близост до неговото.

Сара си преведе тромавия израз на Тюг.

„С други думи, край на увъртането. Време е да се захванем отново за работа. Да се върнем в бърлогата на мистериите на Уриел.“

Тя видя, че Ковачката вече се е оттеглила заедно с Кърт и че е оставила главния си чирак Урдоннол да довърши разговора с младия пилот. Очевидно дори тези ужасни новини не бяха толкова неотложни, колкото непосредствената й работа.

„Занимава се с проблеми на орбиталната механика — помисли си Сара. — Все още не разбирам по какъв начин това може да ни помогне да се измъкнем от това положение.“

Тя привлече погледа на Емерсън и звездният мъж с известна неохота се откъсна от планера. Но когато се наведе над нея, за да поправи одеялото й, открито й се усмихна. После силните му ръце насочиха количката по рампата, водеща в пещерите, към фантастичната Зала на въртящите се дискове.

„Чувствам се като г’кек с тази количка. Навярно всички човеци трябва да прекарват по седмица в това положение, за да получат представа какъв е животът на другите.“

Това я накара да се зачуди как са се движили колесатите в „естествената“ си среда. Според легендата това бяха изкуствено създадени колонии, носещи се в космоса. Странни места, където не важаха много от факторите на планетното съществувание.

Емерсън избягваше вдлъбнатините, оставени в каменния под от копитата на безброй урски поколения. Когато минаваха покрай отвори, бълващи дим от главната ковачница, той ускоряваше ход и се мъчеше да я предпазва с тялото си от вълните вулканична горещина.

Всъщност Сара беше оздравяла достатъчно, за да ходи сама. Но изпитваше странно удоволствие от разменените им роли.

Трябваше да признае, че Непознатия играе добре своята. Може би бе имал добър учител.

 

 

При нормални обстоятелства Прити би бутала количката на Сара. Но сега дребното шимпанзе седеше на висок стол в светилището на Уриел, стиснало молив в косматата си ръка, и чертаеше дъги по листа милиметрова хартия. Зад чертожната му дъска се разкриваше огромно подземно помещение, пълно с тръби, скрипци и дискове, свързани със зъбни колела и кожени ремъци — лабиринт от въртящи се върху дървена рамка фигури, който се издигаше чак до сводестия таван. Под силния блясък на въглеацетиленови фенери можеха да се видят мънички същества, припкащи по скелето, затягащи сглобките и смазващи колелата — сръчни урски мъжкари, сред първите, открили полезно занимание извън торбичките на съпругите си и печелещи добро възнаграждение за грижите си за сложното „хоби“ на Уриел Ковачката.

Когато за първи път видя това място, още трескава, Сара си беше помислила, че сънува ада. После се случи нещо прекрасно. Въртящото се стъкло започна да й пее.

Не със звук, а със светлина. Докато дисковете се въртяха и триеха краищата си, огледалните повърхности отразяваха тесни лъчи като отражението на зимна луна в безбройните повърхности на замръзнал водопад. Само че това не бе просто прекрасен хаос. Имаше система. Ритъм. Някои проблясъци съперничеха на съвършената прецизност на часовник, докато други изпълняваха сложни вълнообразни цикли. Със свръхестествената чувствителност на голото си подсъзнание тя беше познала застъпващата се хармония на формите. Елипси, параболи, дъги… нелинейна серенада от геометрия.

„Това е компютър“ — бе осъзнала Сара още преди да възвърне всички способности на неспокойния си ум. И за първи път откакто бе напуснала дървесната си къща в Доло, се почувства у дома.

„Това е друг свят.

Моят свят.

Математиката.“